Нова турска операция в Сирия? Путин харесва това

Нова военна операция на територията на Северна Сирия, инициирана от Турция, за каквато се заканва президентът на страната Реджеп Таийп Ердоган, ще влоши допълнително отношенията между въпросната държава и НАТО. Анкара не успя да спечели разбиране или подкрепа от Вашингтон за още една военна инициатива спрямо Сирия, което е само частен случай на сложните отношения между администрациите на Джо Байдън и тази на турския му колега (и още повече между властите на южната ни съседка и американския Конгрес).

Допълнителното влошаване на отношенията между Турция и НАТО обаче е инвестиция, заради която Русия би жертвала частично интересите на Сирия. Неслучайно президентът Ердоган говори за турско настъпление в посока Тел Рифат и Манбидж, които са територии западно от Ефрат, контролирани от кюрдите по земя и от руснаците по въздух. Манбидж е разположен на ключовата магистрала М4, която свързва Северна Сирия със Северен Ирак (оттук и турските политици често говорят за "коридор на тероризма", имайки предвид логистиката на ПКК и сирийските ѝ клонинги), а в Тел Рифат е концентрирана основна част от кюрдските сили за освобождение на контролирания от Турция и прокситата ѝ кантон Африн.

Говорителят на руското министерство на външните работи Мария Захарова, заяви, че Анкара трябва да се въздържа от подобни милитаристични инициативи. В същото време обаче в медиите има информация за оттегляне на руските военни от Сирия, включително от потенциалния път на турските военни срещу Тел Рифат и Манбидж. Ако това е така, то ще представлява своеобразно déjà vu от 2018-та година, когато турската операция "Маслинова клонка" срещу Африн стана възможна след като руските военни се оттеглиха от града (и по този начин "поканиха" турските да влязат в него).

Вероятно турските власти смятат, че войната между Русия и Украйна, в която Анкара си спечели ролята на посредник, какъвто не успяха да станат редица държави, включително Франция и Израел, повишава допълнително стратегическото значение на Турция за западните ѝ партньори и тези от НАТО. И да, действително Анкара има диалог и продължаващи търговски отношения както с Киев, така и с Москва; да не говорим, че Турция се намира в непосредствена близост до арената на действие, а политическата ѝ география я натоварва с допълнителна тежест (като конвенцията от Монтрьо, регламентираща достъпа до Черно море на военноморски съдове).

А всичко това има своето прагматично измерение. Колкото и бутафорни да бяха, част от преговорите между украинците и руснаците все пак се проведоха в Истанбул. А ако руската страна действително има желание за разрешаване на зърнената криза в Африка (и не само), което би означавало премахване на блокадата на украинските крайбрежия, то единственият прогрес в това отношение се случи при водещата посредническа роля на Анкара. Изобщо, Владимир Путин обича да държи турския си колега близо до себе си, ако това травматизира допълнително отношенията между Анкара и НАТО (неслучайно именно Турция e събеседник на Москва и в Сирия, и в Либия, пък все повече и спрямо Южен Кавказ). Поради това и турските власти понякога се радват на някои "промоции", правени им от Кремъл (например, споменатата зелена светлина за нахлуването в Африн или когато Москва остави достатъчно дълго Армения сама срещу Азербайджан и турските байрактари в последния конфликт в Нагорни Карабах).

Включително заплахата от спирането на процеса за членство на Финландия и Швеция в Алианса от страна на Реджеп Таийп Ердоган вероятно също произлиза от подобна равносметка, свързана с повишеното стратегическо значение на Турция в очите на партньорите ѝ от НАТО. Казусът с двете скандинавски държави, разбира се, винаги може да бъде изтъргуван от властите в Анкара (т.е. Стокхолм и Хелзинки да бъдат пуснати), ако НАТО реши да ограничи реакцията си от нова турска операция в Северна Сирия само до словесното порицание, но без да се налагат нови санкции срещу Турция от страна на Вашингтон и съюзници. Но Москва, повтарям, би тествала отново връзките между Турция и НАТО, оставяйки (поради това, че Кремъл контролира военно-въздушното пространство западно от река Ефрат) турските сили да разширят контролирания от тях военен периметър в Северозападна Сирия.

Нова милитаристична активност на Турция в Сирия би отклонила поне временно и вниманието от украинския театър на военни действия, където руските сили буксуват или поне не се представят според очакваното. Особено на ситуации като актуалните, в които руски ракети падат по граждански обекти (и) в украинската столица Киев.

Иначе за самата Анкара нова операция на сирийска територия има смисъл. Това би било кореспондиращо действие, допълващо военните действия в Северен Ирак срещу ПКК. За да имат успех срещу кюрдската организация, обявена за терористична и от Европейския съюз, турците трябва да действат паралелно и в Северен Ирак, и в Северна Сирия. За да се прекъсне логистичната връзка между ПКК и сирийските ѝ формирования обаче е необходимо да се установи контрол върху сирийско-иракската граница, което не може да стане без подкрепата на САЩ, имащи още позиции в Североизточна Сирия.

Допълнителни сирийски територии под контрола на Турция по южната ѝ граница би означавало отглеждането на буферна зона (с 30 км дълбочина, поне според амбициите на Ердоган), която не само ще даде стратегическо отстояние между кюрдите и турците, но и ще позволи на последните да дислоцират част от арабските бежанци, които Анкара е приютила и срещу които има нарастващо недоволство сред самите турци. Създаването на подобна симпатизираща и зависима в комуналните си услуги от Анкара арабска периферия ще означава окончателното компрометиране на сирийския суверенитет върху тези територии и създаването на траен механизъм за вмешателство във вътрешните работи на сирийската държава. Последното естествено удря по интересите и на Иран, поради което изглежда логична информацията, че напусканите от руснаците позиции се заемат от шиитски формирования.

А предвид наближаващите парламентарни и президентски избори през 2023-та година в южната ни съседка, нов конфликт в активна фаза не само ще промени дневния ред на турското общество, доминирано на този етап от ефектите от обезценената лира, но и ще сложи прът в колелото на турската опозиция. За да бъде последната успешна - по примера на местните избори през 2019-та година, когато опозицията успя да спечели Истанбул и Анкара - тя предполага сложно сътрудничество между турски националисти и кюрди. При нова драматургия, свързана с интензивни човешки жертви - турски и кюрдски, подобна колаборация би била трудно постижима. Още повече, че част от турските националисти - били те секуларни или етнически - може и да са против партията на президента Ердоган, но също така са и срещу формациите - политически и военни - на кюрдите.

Друг е въпросът, че войната в Украйна промени не само значението на Турция за НАТО, но и това на Алианса за Анкара. Понеже именно Турция ще бъде една от най-засегнатите страни, ако Москва наклони допълнително в своя полза баланса на силите в черноморския регион. "Надвисването" на една Русия - с увеличено крайбрежие и контрол върху украинската тежка индустрия и зърнопроизводство - над Черно море ще намали геополитическата мобилност на Анкара в региона.