Нанси Пелоси и "непотопяемият самолетоносач"

Спийкърът на Камарата на представителите на Конгреса на САЩ Нанси Пелоси няма полезен ход.

Ако тя посети Тайван, това ще допринесе за по-нататъшна ескалация на напрежението между Вашингтон и Пекин. Макар че това, което трябва повече да притеснява международната общност, е натискът, на който китайците ще подложат острова след като американката го напусне. А и с продължаващите военни действия в Украйна, военна ескалация на друго място не би било в услуга на САЩ, доколкото това ще разпилее тяхното внимание и фокус.

Ако пък политикът от Демократическата партия пропусне Тайпе като част от обиколката си в Югоизточна Азия, в която тя ще посети Сингапур, Малайзия, Южна Корея и Япония, то това ще излъчи слабост от нейна и от американска страна. Особено имайки предвид, че китайският президент Си Дзинпин в разговор със своя колега Джо Байдън, провел се непосредствено преди обиколката на Пелоси, изрично предупреди ръководителя на Белия дом, че "тези, които си играят с огъня, ще изгорят". Но имайки предвид, че Нанси Пелоси е Джон Маккейн в пола, подобна реторика най-вероятно би мотивирала допълнително спийкъра на Камарата на представителите да се отбие на острова, отколкото да я откаже от подобно намерение.

Отвъд стандартните неразбирателства между САЩ и Китай от последните няколко години, текущият контекст на посещението на Пелоси е допълнително усложнен. Един път, тъй като Китай провежда военни обучения както в Тайванския проток (провокативни движения се наблюдават и днес от китайските бойни съдове и авиация там), така и в Южнокитайското море (като реципрочен знак и за да обезопаси визитата на председателя на Долната камара на Конгреса, Пентагонът дислоцира самолетоносача "Роналд Рейгън" в посока Тайван). В допълнение на това вече се превърна в навик на властите в Пекин да нарушават чрез бойната си авиация зоната за идентификация на противовъздушната отбрана на Тайван. Не на последно място, в Сената на САЩ сенаторите Боб Менендес от Демократическата партия и Линдзи Греъм от Републиканската изготвят съвместно законодателство, което предвижда усилването на военната подкрепа за Тайван.

Разбира се, американците не са просто загрижени алтруистично за суверенитета на Тайван. Тайпе е част от "първата верига острови", започваща от Япония и нейния архипелаг, минаваща през Тайван и достигаща до Малайзия. Това е своеобразна верига, чиято идея е да служи като преграда пред китайската експанзия в Тихия Океан. В тази "верига" основно значение има протокът Мияко, намиращ се между японските острови Окинава и едноименния Мияко. Впрочем тук е редно да кажем, че именно Токио е още по-заинтересован от запазването на независимостта на Тайван, тъй като според японските стратези, ако Тайпе бъде превзет от Китай, за Япония ще бъде още по-трудно да защити своите острови в съседство. Но и американците, и японците смятат, че падне ли Тайван, тази възпираща Китай островна мембрана ще бъде непоправимо разкъсана (има и втора островна линия/втора "верига", минаваща през американските бази в Гуам, но при нея нещата отиват на принципа да изпуснеш питомното, пък да гониш дивото).

В стратегическите среди на САЩ Тайван съществува и под друга форма: като самолетоносача, който Китай не може да потопи (както преди СССР са гледали на Куба по отношение на САЩ). По времето на администрацията на Доналд Тръмп този своеобразен "самолетоносач" бе и добре зареден: в рамките на мандата на бившия президент на САЩ същият продаде оръжие на Тайпе на стойност 18 млрд долара.

Именно екипът на Тръмп изготви и най-агресивната американска рамка, свързана с изработването на мерки, насочени срещу влиянието на Китай в Азия. В тази концепция американците отхвърлят претенциите на Китай спрямо Южнокитайското море (в обема, начертан от Пекин посредством т.нар. "линия на деветте тирета"), в което Китай иска да е първа и монополна сила. Спрямо "свободния и открит Индо-Пасифик" има континуитет между последните две администрации на Белия дом, текущата и предишната.

Когато става дума за сигурността, включително и на веригата за доставки, Тайван притежава и друго значение. При това далеч не само за американците, но и за света. Тайпе е абсолютен лидер на пазара като производител на чипове, включително за граждански и военни технологии. Ако независимостта на острова, както и неговата индустрия за полупроводници, бъдат компрометирани - разбирайте, попаднат в ръцете на Китай - това ще доведе до абсолютен шок Вашингтон и съюзниците му и ще предизвика бърза промяна в баланса на силите, отново в полза на Пекин.

Иначе от 70-те години насам САЩ адресират казуса между Китай и Пекин концептуално посредством т.нар. политика на единен Китай. Според нея Вашингтон признава това, че от двете страни на Тайванския проток има само един Китай, тоест Тайпе е част от Китай и Пекин е част от Тайван. Това обаче не означава обезателно, че комунистическият режим в Пекин е легитимният представител на демократичния такъв в Тайпе. Тази еквилибристика става още по-трудна за проследяване, имайки предвид, че през 1979-та година Джими Картър признава комунистически Китай, за сметка на Република Тайван, с която дотогава американците са поддържали официални отношения. В крайна сметка САЩ нито признават суверенитета на комунистически Китай спрямо Тайван, нито пък признават демократичен Тайван като суверенна, тоест независима от Китай, държава.

Тази амбивалентност, липсата на точност и яснота, са напълно умишлени от страна на американците. Това е тяхната политика на "стратегическа неопределеност" спрямо казуса. Целта е Вашингтон да дадат едновременно достатъчно много и достатъчно малко гаранции на Тайван, така че хем Китай да не нападне острова, хем Тайпе да не въвлече американците във военен конфликт с Пекин.

Но това са политики, ковани от Вашингтон в друго време. Време, в което Китай нито беше добър в строенето на изкуствени острови, нито в потапянето на самолетоносачи.