Историята и Путин: Защо разплатата е неизбежна

Желанието да се „твори история“ е присъщо на авторитарните политици. Въпреки това руският президент Владимир Путин със своите „реконструкции“ успя да надмине мнозина. През лятото на 2021 г. той публикува на два езика статия „За историческото единство на руснаци и украинци“, в която се опита да докаже, че държавността е „дадена на Украйна от съветското правителство“, а като цяло, Ленин много греши, „предавайки“ на Съветска Украйна част от земите на „историческа Русия““. Разбира се, историците отдавна поставиха точката над „i“ в този опус, но за „Историята от Путин“ трябва да говорим отново и отново, защото руският президент постоянно използва исторически стереотипи в свои интереси.

„История от Путин“ или начин за оправдаване на военни престъпления

Така например фактът, че Путин непрекъснато нарича украинския народ „братски“, докато изпраща руската армия в „братоубийствена война“, не е изненадващ, тъй като тезата за „тристранния славянски народ“ обслужва идеологическите нужди на руските (и съветските) власти от XIX век. И въпреки, че не беше планирано украинците и беларусите да станат равни на руснаците в тази конструкция, експлоатацията на това „братство“ остава един от крайъгълните камъни на руската политика, пише в свои анализ cyprus-daily.news.

Всъщност кремълският диктатор повтаря грешката на себеподобните му: той се опитва да подчини Историята за себе си, да я коригира в изгодна за себе си светлина. Руската държавна и военна машина е настроена за необмисленото изпълнение на тези фантазии и пропагандата за идеологическата им подкрепа.

Например, историята за „разпнатото момче в Славянск“ (може би най-известният фалшификат на хибридната война на Русия срещу Украйна и света) е само повторение, актуализиране на старата пропагандна кампания „Убий германеца“, заглавие през 1942 г. от Константин Симонов.

Тези прояви на пропаганда са подчинени на желанието да се дехуманизира врага, да се принудят свои войници да убиват онези, които властите са посочили като врагове, без много да се замислят. В същия контекст трябва да се разглежда и опитът за фалшив трибунал срещу „азовците“, от който Русия все още не се е отказала.

Както доказва човешката история, в процеса на създаване на събития, които ще претендират да бъдат исторически, изглежда важно е да се действа адекватно на ситуацията в страната и света.

Путин, който заяви, че „Няма да допуснем повторение на Сребреница в Донбас“, продължи само до февруари 2022 г., защото след това последваха Буча, Мариупол, Изюм. Географското разстояние между местата на най-известните военни престъпления на Руската федерация предполага, че те не са били случаен елемент в проявата на омраза към конкретни личности, а част от държавната идеология на Руската федерация. „Кой ви позволи да живеете толкова добре?“, попитаха руските нашественици жителите на окупираните от тях селища в Украйна. И убиваха – убиваха цивилни в Буча и военнопленници в Оленовка с чувството за собствената си безнаказаност.

Ще отмъсти ли историята на Путин?

Путин последователно разпространява средновековното право на силния в окупираните украински територии, което прилага в Русия, сякаш не е имало вековна човешка еволюция, хуманистични идеи и възгледи. Сякаш ги нямаше ужасите от Първата и Втората световна война, написани с кръвта на Женевските конвенции и Декларацията за правата на човека.

Украйна плаща скъпо за слабото познаване на политическите елити на историята на отношенията между руснаци и украинци, за пренебрегването на заплахата от великоруския шовинизъм, научила от горчив опит, че бившата метрополия може да трансформира зле скритите си фантомни болки във военни престъпления.

Путин ще плати и за изопачаването на историята, за нейното утилитарно използване за задоволяване на личните му амбиции.

Вече Рамзан Кадиров, чиято военно-политическа кариера започва в битки срещу руските войски в Северен Кавказ и се е превърнал в „пехотинец на Путин“, на когото е позволено да критикува руските генерали, реагира на „частичната“ мобилизация в Русия, като отказа да осъществи такава в Чечня. С това Кадиров не само потвърди предположението за значителни загуби сред своите войници, но и демонстрира, че отношенията между елита в Русия през XXI век има всички признаци на феодализъм, чак до намек за неподчинение от страна на сюзерена.

Що се отнася до самата мобилизация, още първата реакция на руски граждани към нея подсказва, че тя ще се превърне в проблем преди всичко за руските власти. И демонстративните посещения на Путин през първата десетдневка на септември в Калининград (западния анклав на Руската федерация) и Владивосток (Далечния изток), на които малцина обърнаха внимание, може и да не спасят ситуацията.

Путин, чиято армия не успя да превземе Киев за три дни, намери свой собствен "Елзас и Лотарингия", но нямаше повторение нито на капитулацията на врага, нито на провъзгласяването на Германската империя във Версайския дворец. Следователно Русия на Путин върви към своя неизбежен разпад, доказвайки своята целесъобразност пред света със собствените си действия.