БГ-конституцията е пропита от идеята за осигуряване на бонуси за индивидите в управленската сфера

Възможно ли е основният закон на една държава да бъде – образно казано, – генно модифициран?

Напълно е възможно, ако името на тази държава е България.

Когато бива създавана една конституция, тя отразява дадена философия за функционирането на обществото, където тя е натоварена с ролята на основен закон. Именно тази философия намира своето кондензирано изложение в преамбюла на всяка конституция, когато има такъв. В „Речника на чуждите думи в българския език“, издание на Българската академия на науките, София, 1982 г., за думата „преамбюл“ е дадено нейното значение – „уводна част ..., в която се изясняват мотивите и целта на акта“.

Какъв е преамбюлът на настоящия основен закон на България?

„Ние, народните представители от Седмото Велико народно събрание, в стремежа си да изразим волята на българския народ, като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост,

като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност,

като съзнаваме неотменимия си дълг да пазим националното и държавното единство на България,

прогласяме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава,

за което приемаме тази

КОНСТИТУЦИЯ“

Логично е да предположим, че този преамбюл, създаден по-малко от десетилетие преди настъпването на новото, третото хилядолетие, неминуемо представлява нов етап в разширяването и стабилизирането на демократичните основи на държавността, в сравнение с конституциите на други страни, приети преди десетилетия, или дори с повече от вековна давност. Още по-основателно е да очакваме това предположение за демократичен напредък в преамбюла да е валидно спрямо предишната Конституция на Народна република България.

Преамбюлът на конституцията на Съединените американски щати, в сила от 17 септември 1787 г., е:

„Ние, народът на Съединените Щати, с цел образуване на по-съвършен Съюз, утвърждаваме на правосъдието, охрана на вътрешното спокойствие, организиране на съвместна отбрана, съдействие на общото благосъстояние и обезпечаване на нас и на нашето потомство благата на свободата, учредяваме и въвеждаме тази Конституция за Съединените Щати на Америка“.

Забелязахте ли разликата във взаимоотношението на трите точки в триъгълника „суверен – основен закон – представително малцинство“.

В преамбюла на българския основен закон изрично се подчертава, че той е създаден от едно представително малцинство, докато в конституцията на САЩ като неин създател е посочено съвкупното множество на народа.

Конституцията на Френската република е приета на 4 октомври 1958 г. след референдум. Нейният преамбюл е:

„Френският народ тържествено провъзгласява своята привързаност към правата на човека и принципите на националния суверенитет, както те бяха определени в Декларацията от 1879 г., потвърдени и допълнени в Преамбюла към Конституцията от 1946 г. ...“

Отново творецът на конституцията е Негово Величество Народът, а не шепа индивиди. Тук става въпрос не за фактологична разлика по отношение на това, чие е „авторското право“, а за признаване на правото на суверена като висша и последна инстанция при взимането на решения относно държавното устройство.

За разлика от главозамаяните от конски дози честолюбие нашенски „правачи на Историята“. Тук главната буква в „история“ метафорично отразява техните амбиции за неподражаема личностна значимост.

Какъв е преамбюлът на конституцията на Федерална република Германия, приета през май 1949 г.?

„Като съзнаваме своята отговорност пред Бога и хората, въодушевен от желанието да охранява своето национално и държавно единство и да служи на делото на мира в целия свят в качеството на равноправен член на обединена Европа, германският народ в земите Баден, Бавария, Бремен, Хамбург, Хесен, Долна Саксония, Северен Рейн-Вестафалия, Рейнланд-Пфалц, Шлезвиг-Холштайн, Вюртенберг-Баден и Вюртемберт-Хохенцолерн за установяване по време на преходния период новия ред на държавно устройство, приел по силата на своята учредителна власт настоящия Основен закон на Федеративна Република Германия.

Той (народът) е действал също и заради тези немци, на които е било отказано в сътрудничество (става въпрос за населението в съветската зона, по-късно обявена на 7 октомври 1949 г. като отделна държава – Германска демократична република – бел. авт.).

Германският народ в цялост призовава по пътя на свободното самоопределение да се осъществи докрай единството и свободата на Германия“.

Забелязахте ли колко пъти е споменат германският народ в преамбюла като творец на конституцията? Три пъти!

Испанската конституция – основният закон на монархията, е приета през месец декември 1978 г. посредством национален референдум. А не от 400 души, самообявили се за „момчета и момичета индиго“, тоест суперултра гении, по-умни от 8 милиона българи.

Преамбюлът на испанската конституция гласи:

„Испанската нация, желаейки да установи справедливост, свобода и безопасност и да обезпечи благополучието на всички, които я съставляват, използувайки своето суверенно право, заявява стремежа:

да гарантира демократическия строй в рамките на Конституцията и другото законодателство в съответствие със справедлив икономически и социален ред;

да установи правова държава, която да осигури върховенството на закона като израз на волята на народа;

да защити правата на всички испанци и народ, влизащи в състава на Испания, тяхната култура и традиции, език и институции;

да развива културата и икономиката за обезпечаване на достоен уровен на живота за всички;

да създаде напредничаво демократично общество и да сътрудничи с всички народи на Земята в укрепването на мирните отношения и съвместните действия.

С тази цел се приема одобрената от Генералните Кортеси и ратифицирана от испанския народ

КОНСТИТУЦИЯ“

Принципната разлика във философиите на испанската и българската конституция веднага проличава при сравнението на членове първи, като легитимира нашия основен закон за създаден в полза на (псевдо)елита.

Член 1, ал. 1 на испанската конституция гласи: „Испания е социална, правова и демократична държава, висшите ценности на която се явяват свободата, равенството и политическия плурализъм“, тоест дефинирани са както принципите на държавното устройство, така и целите на неговото функциониране, с оглед благоденствието на испанските граждани. Докато чл. 1, ал. 1 на българската конституция има за цел да бронира местоположението на (псевдо)елита:

„България е република с парламентарно управление“.

Аналогично на испанския основен закон и конституцията на Федерална република Германия не само чрез своя първи член, ал. 1: „Човешкото достойнство е ненарушимо. Да бъде уважавано и то да бъде защитавано е задължение на всяка държавна власт“, но и посредством всички свои членове до 19 включително, установява правата на германските граждани във ФРГ. Едва чл. 20 постановява вида на държавното устройство: „Федеративна република Германия се явява демократична и социална федерална държава“. Забележителна е алинея 2 на същия член: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от народа посредством избори и гласувания и чрез специалните органи на законодателството, изпълнителната власт и правосъдието“.

В българската конституция е точно обратното. Първо се обяснява кой води (пасе!) народа в държавата – парламентът, пък после кои са статистите (стадото!) в миманса, чрез алинея 2 на чл. 1: „Цялата власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция“.

Но основният закон на България не е създаден от тогавашния неин (псевдо)елит върху принципа „На гол тумбак сребърни пищови“. Съвсем не! Цялата ни Конституция, както и останалото законодателство са пропити от идеята за осигуряване на бонуси за индивидите в управленската сфера. Затова от предишната Конституция на Народна република България са изпратени по дяволите не само философията ѝ, отразена още в нейния преамбюл: „НИЕ, гражданите на Народна република България ...“, не само методът за одобрението на основния закон – чрез всенароден референдум, но и окончателно я генно модифицират като премахват от нея чл. 7, ал. 1: „Народните представители и съветниците са отговорни и се отчитат пред своите избиратели. Те могат да бъдат отзовавани и преди срока, за който са избрани“, както и чл. 128: „Съдиите и съдебните заседатели са изборни. Те могат да бъдат отзовани и преди срока, за който са избрани“. Ето как основна идея на демократичното устройство на държавното управление е натикана под катинар в карцера – идеята за възвратимост от страна на суверена на делегираните от него властови пълномощия, когато той по една или друга причина не е доволен от начина, по който функционира дадено лице на публичен пост.

И не само отзоваването е премахнато. В чл. 9, ал. 2 от Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, са обстойно възпрепятствани с тройна телена ограда всички въпроси, които суверенът няма право да решава, понеже (псевдо)елитът е преценил, че „профанният плебс“ не е дорасъл да се бърка в решаването на съответните въпроси от обсега на държавното управление. Въпроси, които са от жизнено значение за оцеляването на (псевдо)елита като главен разпределител на парчетата от баницата, която именно суверенът му изпича.

Както казвали древните римляни: „Quod erat demonstrandum (съкр. q. e. d.)“, тоест „Което и трябваше да бъде доказано“. Ето как възможното демократично управление на държавата България, е превърнато в псевдодемокрация, която лакомо е схрускала цялата републиканска идея за обществен живот, сиреч за правото на суверена да се произнася по решенията за държавното управление пряко като последна и окончателна инстанция.

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България