Страх, война, смърт - как изглежда това в очите на украинците! От първо лице пред ФАКТИ говори пастор Ангел Пилев

Метрото в Киев отново се движи, а водоснабдяването вече е възстановено за всички жители на украинската столица. Това обяви кметът на града Виталий Кличко. Но как се живее в изоставените бивши окупирани територии. Пред ФАКТИ говори пастор Ангел Пилев, който е доброволец и редовно пътува до Украйна, за да помага.

- Пастор Пилев, вие бяхте за пореден път в Украйна. Приемате много лично каузата да се помага като доброволец, носите неща от първа необходимост. Какво виждате и с какво се сблъсквате, когато влезете на украинска територия?
- Това ми е поредното пътуване - шесто или седмо, и градацията, която виждам в Украйна, е много голяма. Като говоря за градация, разбирайте, че трагедията е все по-голяма. По-тъмно е, защото вече на много места няма ток. Студено е. Видяхме къщи, бомбардирани с фосфорни бомби. И тогава си зададохме въпроса: „Дали ще могат някога хората да си направят отново домовете, пригодни за живеене, или някои ще останат да си живеят в мазетата…“ В момента се приспособяват към нещо такова. Но в такава ситуация е много трудно да се помогне на толкова много хора, които имат нужда. Сега бях в Житомирска област, това е под Беларуската граница. Става въпрос за региона, откъдето тръгна руската войска с 68-километровата колона от танкове, за да превзема Киев. Там няколко месеца бяха окупирани всички тези села. Повечето хора знаят за Буча и Ирпен, но истината е, че в района има над 120-140 малки села, които никой не ги знае. Просто прожекторите бяха насочени към Буча, Ирпен и Бородянка. А там, където бяхме, хората казват, че ние сме първите доброволци, които идват при тях. Просто не всички са щастливи да попаднат в новините, хората да ги видят и да започнат да им помагат. Нуждата на хората е огромна. Нуждата им не може да се задоволи с едно посещение.

- Как оцеляват хората там, как се приспособяват към условията, как си помагат…
- С пълна солидарност, пълна подкрепа. Оценяват това, което правим за тях, когато им носим неща от първа необходимост. За възрастните хора на село, където няма ток, е тежко, а и водопроводът е поразен. На места няма помпи, взимат вода от кладенци, топлят, греят. Там, където изобщо няма вода, се доставя с цистерни. Но най-неприятното нещо е да няма ток. Когато нямаш ток, не може да работи парното, не можеш да си заредиш телефона... В градовете има многоетажни блокове, в които хората също живеят без ток и вода. Когато няма ток, водата няма как да се вдигне по тръбите има и опасност от замръзване и така цялата инсталация ще бъде съсипана и трябва да се подменя. Това означава, че голямата криза предстои. От хигиенична гледна точка също има опасност от зарази и епидемии.

- Какво занесохте при последното си отиване в Украйна…
- Последните два пъти, когато ходихме – в края на ноември и началото на декември, със седмица промеждутък, закарахме общо 60 генератора. След Нова година се надяваме да закараме още, но е трудно да се намерят, защото ги няма дори по складовете. Води се битка навсякъде за генератори, а и цената им много се вдигна. Та закарахме генератори и в един момент се оказахме в положение да се чудим на кого първо да помогнем. Всеки има нужда, а имаме ограничени бройки… Как да ги разпределим… Оставихме 2-3 генератора на многодетни семейства, защото има много такива. Сега видяхме една майка, която е с 9 деца, повечето приемни, а беше и бременна.

- Как се изхранват тези хора по време на война?
- Трудно, няма храна. Колкото по на изток отиваш, толкова по-лошо става. Колкото по на запад отиваш, нещата са по-подредени и все още съществува някакъв нормален живот. Но на изток и особено там, където са били окупирани територии и вече освободени, почти нищо не е останало, всичко е съсипано.

Това е малката Виктория, която налива парафин в окопни свещи за военните

- Какво остава там?
- С две думи – разруха и нищо. Взривени сгради на електроцентрали, взривени подстанции, взривени и минирани мостове. Истината е, че не са успели всичко да сринат, но където са минали руснаците, остава само разруха. Имах възможност да шофирам през Бородянка, на една от централните улици. Местните разказаха, че просто минал БТР по средата на улицата и където светело, там стреляли. Ей така, просто за удоволствие. В такъв момент хората лягали на земята и се молели да оцелеят. Какви са били тези войници, дали са били пияни, никой не знае. Това е истината. Но да разкажа и малко за тези села, защото в Киев колкото и да е трудно, все пак има бензиностанции, има помощни генератори, хората имат къде да заредят телефона, за да чуят близки на фронта. А в тези села нещата са много зле. Ние бяхме там и лятото, за да помагаме. Сега раздадохме соларни лампи, защото се оказаха най-удачни. Слагат се на прозореца, зареждат се от слънчевата светлина и работят учудващо добре. Чрез тях може да се зареди и мобилен телефон - къмпингари ни посъветваха и нещата се получиха. Страхотно осветление! Доволен съм, че им занесохме и свещи. В Кюстендил и в Стара Загора има цехове за свещи и изкупихме колкото можахме. Поръчали сме за следващото пътуване още. Сигурно през януари пак ще ходим. Радват се хората на свещта. Една жена ни казва, че кара с една свещ три-четири дни. Говорим за свещи, които в България са около 30 стотинки. И хората се радват, че имат свещ, обикновена свещ. Радват ѝ се, защото свети. Да, на свещ не можеш да се топлиш… Но за хората е нещо много. Особено за по-възрастните. Толкова е трудно това да избереш на кого да дадеш. Отидохме в едно село и казахме на хората, че носим един агрегат и да кажат къде има най-голяма нужда. Насочиха ни към кметството или в здравната служба, защото там има големи помещения и се събират много хора – по 50-60 човека, та да са на топло и светло. Така и вечер могат да си заредят телефоните.
Изключително ме впечатли кметицата на това село, с която разговаряхме за генератора.

Тя каза: „Дайте го на военния пост! Войниците имат повече нужда от нас!“

И така хората от селото, наедно с кмета, се отказаха от тяхната бройка. Това беше един от онези моменти, в които бях благодарен на Бога, че имахме още няколко. И така един генератор оставихме там и един отиде при войниците. Опитваме се дадем максималното, където е нужно. Няма някакво надпреварване на кого нуждата е по-голяма. Свеждат глава и казват: “Дайте го на когото прецените вие!“ Няма го това бутане със зъби и нокти и да говорят, че тяхната нужда е по-голяма, или тук има детска градина и т.н. На няколко църкви също раздадохме, защото в тях е пълно с бежанци. Занесохме и одеяла. Голяма част от хората от Донецк и от Запорожие са бежанци в собствената си родина. Без дом, без работа, без нищо. Просто си представете сега в София, ако изведнъж всички хора от цялото Черноморие дойдат, защото при тях е война. Тези, които имат роднини, може и да се уредят по някакъв начин, а другите? И в този момент идва смирението. На едно място видях как разфасоваха цяло прасе. Слагат месото в буркани, защото това си е здрава храна. И на всеки буркан, на абсолютно всеки буркан написаха молитва: „Украински войнико, където и да си, знай, че се молим за тебе. И нека Бог да те пази!“ Много добрина има в тези хора.

- А вие как пътувате в Украйна?
- Движим се с бусове. Един от тях на два пъти ни създава проблеми – моторът започна да прекъсва и губи мощност. Замръкнахме в едно малко градче - Чорткив, и ни се наложи да търсим помощ. Имаме изобразен символ на кръст, но не сме Червения кръст. Въпреки че Червеният кръстът е изключително разпознаваем, бих казал най-разпознаваемото нещо.

- И какво стана…
- След много лутане успяхме да стигнем до автосервиз. Обяснихме кои сме и какво правим. Видяха табелката, че носим хуманитарната помощ. Имаме такива табелки с българското и украинското знаме, за да бъдем разпознаваеми. Автомонтьорът отвори двете си халета, разбута колите, намести буса и след около час ни го върна. Тръгнах да му плащам, а той ме отпрати: „Бягайте, вие помагате на Украйна, а аз пари ще ви взимам.“ Наистина се вижда тази доброта. Много са благодарни, много са сплотени. Просто осъзнават, че това е единственият начин да оцелеят. Аз съм пастор и работя с всякакви хора. Но толкова сплотени в мъката си хора не съм виждал. Мъката сплотява хората. Да, и там има зрънца, които са извън картината, но това го има навсякъде. Това е Украйна в момента.