ЩАЗИ още пречи на свободата на българите

В едно от последните си предавания Владо Береану с познатия си хумор оповести, че усилията, които правят двете партии за организиране на референдуми, са обречени на неуспех. Причината според него е страхът на българите да си дават „Е-ге-не-то“. Направи го със самодоволната усмивка на човек, който е открил топлата вода. Можеше поне да зададе въпроса – как е възможно гражданите на държава членка на Европейския съюз и отхвърлила тоталитарната система преди 33 години да изпитват страх пред опитите на някои „млади партии“ да въведат пряка демокрация. Можеше, но не го направи, въпреки че знае много повече за номериране на гражданите, което започва в бившата ГДР.

Ето извадка от разказа на инж. Спас Ригов от Комитета за наука и технически прогрес, ръководен от проф. Иван Попов, за въвеждането на ЕГН:

„Бях в кабинета на Иван Попов, когато влезе ген. Кирил Стоичков – шефът на Паспортна служба, където се издаваха задграничните паспорти за цяла София. Той попита как може да се обхванат данните за всеки човек с един персонален номер. Попов му каза да питат в ЩАЗИ, имали опит в номерирането на хора. Тогава не се смяташе, че това е ПОСЕГАТЕЛСТВО върху човека. Изхождаше се от това, че ТРЯБВА ДА ИМА СТРОГА ДИСЦИПЛИНА И ДА СЕ ЗНАЕ ВСИЧКО ЗА ВСЕКИ!“ – спомня си Ригов.

Въвеждането става през 1977 година, когато България е част от „Социалистическия лагер“, със съответната репресивна система, под ръководството на партията-държава БКП.

Беше, но вече не е! Страхът от следенето на личността обаче е жив и здрав. Поредните 4-5 и повече избори са доказателство, че се въртим в кръг, от който няма излизане, ако ние самите не го скъсаме. Стотиците млади хора, които чукат по вратите на хората за промяна на системата си дават сметка всеки ден. Те заслужават уважение и подкрепа, защото водят непосилна борба за промяна, от която България има жизнена нужда. Кой им пречи?

Основната причина е страхът. Той ражда съмнение към всяка инициатива за промяна.

Точно това радва печелившите. Защото винаги има печеливши. Кои са те? Винаги – едни и същи – традиционните партии, разполагащи с хиляди подписи и е-ге-не-та, които внасят в ЦИК със самочувствието на неопетнени монахини. Каква е реалността обаче?. Говори се за „Корпоративен вот“, но никой не го разследва сериозно. Той не започва в избирателните секции, а още с набирането на подписи. В България независими общини и предприятия – няма. Всички са свързани с партиите. В „Личен състав“ се попълват бланките, понякога дори и без съгласието на персонала. Хората ги е страх за насъщния. ЦИК, организирана като „Перпето мобиле“ на системата, с платени представители на парламентарно представените партии, удря печата на легитимността. Всички съзнават, че този покварен филтър противоречи на конституцията, защото нарушава равнопоставеността на кандидатите, но всички мълчат. Не от гордост, а от страх.

Защитниците на ЕГН-то пеят една и съща песен: навсякъде е така! Не господа – другари „навсякъде“ не е така!

Съвсем рядко, някои журналисти се осмеляват да повдигнат въпроса, но гласовете им остават глас в пустиня. Ето един цитат:

„Британците са сред народите, които не са възприели номерирането. Те имат само NI Number за социално осигуряване без персонални данни. Така е и в Австралия, където се ползва не един, а различни кодове за медицинско, данъчно, социално обслужване. В Германия също няма код. Рискът информацията от личния код да се използва недобросъвестно е обект на дебати в много държави. Унгарците въстанаха срещу него и през 1991 г. Конституционният съд реши, че личният номер, „задължителен за всеки, който може да бъде употребяван без ограничения, е неконституционен“.

„От съображения за сигурност достъпът до личния номер особено в „белите“ държави е силно ограничен и не се налага да го съобщаваш, когато си плащаш тока или си вземаш филм от видеоклуба, както е у нас.“

И във Франция няма ЕГН! Номерът без който не може е номерът за Здравно осигуряване. Той обаче е единствено личен и не се ползва за щяло и за нещяло, както е в България. „Да, обаче във Франция Здравното осигуряване е задължително, а в България не е!“ Защо не е, е работа на следващия парламент. Всяка държава е длъжна да защитава границите на страната, до подобрява образованието и да се грижи за здравето на гражданите си. В противен случай тя ще изчезне. За да тръгне България по пътя на другите държави, тя трябва да се отърси от страха насаден от номерирането на гражданите. В това отношение френският пример със сигурност може да бъде полезен. Адресната регистрация е колоната на личната свобода и неприкосновеност. Тя се променя само веднъж в годината определен срок.

В България, за разлика от Франция, всеки път преди избори се наблюдава стихийно местене на част от населението. Дори и в чужбина. Като заместник председател на избирателна комисия в българското посолство в Париж, аз присъствах на наплив на гласоподаватели в края на изборния ден, дошли с автобус от Брюксел. Те имаха български документи за самоличност, с ЕГН и никой не се противопостави на правото им да гласуват.

Страхът върху който почиваше тоталитарната система трябва да се изкорени веднъж за винаги от съзнанието на българите. Владо Береану познава по-добре от много други журналисти похватите на ДС, Секуритате и ЩАЗИ за следене на гражданите. Вместо да подхвърля закачки за „страха“ от телевизионния екран, който спира българите да участват в референдуми или в избори, той ще бъде по-полезен, ако запретне ръкави за премахването му. Ако го направи, аудиторията на предаването, което води, със сигурност ще бие всички останали конкурентни телевизии.