Черноморският флот и Крим – ключови в бъдещите мирни преговори

Детелин Димитров, външнополитически наблюдател. Анализът е написан за БГНЕС:

Процесите на глобализация след падането на Берлинската стена, съпътствани от икономическия възход на сили, имащи самочувствието да бъдат глобални, доведе до оспорване на еднополюсния модел на света, естествено наложил се след края на Студената война и изостри претенциите на тези сили за ревизия, което включваше възстановяване или дори разширяване на собствените им сфери на влияние.

Недоволството срещу поддържането на еднополюсен модел на световния ред доведе до силна вълна на антиамериканизъм в източната и южната полусфери, която нарасна дотолкова, че ескалира с войната в Украйна с идеята Русия да бъде острието на съпротивата срещу налагания досегашен модел от последните тридесетина години.

В започналата като специална военна операция война се очертаха две основни измерения, регионално и глобално. В регионалното измерение Москва се аргументира, че е била принудена да предприеме военни действия с цел защита на руско езичното население в източна и южна Украйна, но с подобно обяснение беше защитено и анексирането на Кримския полуостров от руските сили през 2014 г. В глобално измерение за да оправдае инвазията, руското държавно и военно ръководство използва аргумента, че е била последователно притисната от Запада до стената, като НАТО все повече е обкръжавал сухопътните и морските ѝ граници, което е довело до акт на защита.

Не е изключено при вземането на окончателно решение за нахлуването на руските войски в Украйна да са надделели не толкова геополитическите, колкото военно-стратегическите аргументи, а освен дразнещото Москва присъствие на НАТО край руските граници, по-специално внимание трябва да се отдели на съдбата на руския черноморския флот и неговите възможности в Черно море и източното Средиземноморие.

От времето на Великите географски открития, съществуването на респектираща империя никога не е било възможно без да притежава мощен военноморски, а и търговски флот. В днешно време това важи в пълна степен за глобалните сили. Военноморските сили контролират морските търговски пътища, като особено важен е контролът над проливите и това отчетливо се вижда на европейската карта. Датските проливи са връзката между Балтийско и Северно море и оттам минава основния трафик на руския петрол, превозван с танкери. Ормузкият пролив е стратегически за преминаването на петролните танкери от Персийския залив през Червено море и Суецкия канал към Средиземноморието. Гибралтарският пролив е входната и изходна врата между Средиземно море и Атлантическия океан, а Босфорът и Дарданелите имат същата функция между Средиземно и Черно море. Всички тези проливи се контролират от държави членки на НАТО, подпомагани от 5 и 6 американски флот. В случай на необходимост тези транспортни артерии могат да бъдат временно пресечени, а руският Балтийски флот (Калининград) или Черноморски флот (Севастопол) да бъдат блокирани в съответните морски басейни. Като се има предвид, че Каспийската флотилия (Астрахан) на РФ има само регионално значение, достъпът на Русия до световните морета и океани би могло да се осъществява безпрепятствено от стратегическия Северен флот (и неговата ескадра от атомни подводни лодки с балистични ядрени ракети, част от ядрената триада на РФ), на който в Атлантическия океан и Северно море противостоят 2, 4 и 6 американски флоти, както и Кралският военноморски флот на Великобритания. Тихоокеанският флот, който е второто оперативно-стратегическо обединение на ВМС на Русия, притежава поне дузина атомни подводници с балистични ракети, които могат да носят и ядрени бойни глави. В тази част на света доминиращото присъствие в Тихия океан има 7 американски флот (стациониран в Япония), в допълнение с 3 американски флот, но нарастващо значение в региона на Западния Пасифик имат и флотите на Китай и Япония.

Нека се обърнем към някои исторически аспекти, които биха помогнали за по-доброто разбиране на днешната ситуация. През 1898 г. е подписана Руско-китайската конвенция, въз основа на която Порт Артур (дн. Далян) и прилежащия Квантунски полуостров в Жълто море са отстъпени на концесия на Русия за срок от 25 г. Руснаците превръщат Порт Артур в силно укрепено пристанище, второ по значение за Тихоокеанския флот на царска Русия след Владивосток. Той придобива ключово значение за контрола на Манджурия откъм Жълто море, а с това и към Корейския полуостров, поради което става трън в очите на бързо милитаризиращата се по това време Япония, която също екстраполира своите амбиции към Северен Китай и Корея. През февруари 1904 г. Япония започва обсадата на Порт Артур, като след много атаки и жертви успява да го превземе през май същата година, а остатъците на царския тихоокеански флот се предислоцират във Владивосток. Следват поредица неуспешни за Русия сухопътни операции в Манджурия, която в крайна сметка е превзета от Япония и поставя край на Руско-японската война. Недоволството сред руския офицерски корпус от загубата е толкова силно, че води пряко до първата революция от 1905 г., а продължилите поражения на Русия в Първата световна война рефлектират в избухването на Октомврийската революция през 1917 г. В крайна сметка всичко това води до гибелта на руската монархия, с последвалата разруха и обезкръвяване вследствие на многомилионни цивилни и военни жертви в следващите няколко десетилетия от вътрешните сталинистки чистки и агресията на хитлеро-фашизма.

Военнополитическата мисъл на Русия никога не забравя този трагичен урок. Може ли в сегашната война в Украйна, Севастопол да се превърне в следващ „Порт Артур” за Русия?! Категорично не, Русия не може и няма да го позволи. Пристанище Севастопол се счита за непревземаемо откъм море, а в голяма степен и откъм суша, но е уязвимо от въздуха. След потапянето на флагмана на руския черноморски флот крайцера „Москва” с украинска ракета стана ясно, че нито една цел на украинските въоръжени сили не е защитена. Това беше осъзнато както от Русия, така и от САЩ, поради което последните се въздържат и вероятно ще продължават да се въздържат от предоставянето на Украйна на далекобойни ракетни системи, които биха били в състояние да поразят и потопят почти целия Черноморски флот на Русия преди да бъде разсредоточен от постоянното си базиране в пристанище Севастопол. Това би бил прецедент на прецедентите и пресичане на всички червени линии, което би дало основание на Русия мигновено да се откаже от доктрината на ответния удар в стратегията си за ядрено възпиране и да отговори с тактическо ядрено оръжие в Украйна, с всички предвидими и непредвидими последици от това за воюващите страни, Европа и света. В тази връзка, след оттеглянето на Русия от договора Нов СТАРТ, не бива да се изключва руската доктрина на ответния ядрен удар да получи неблагоприятно за световния мир развитие.

Руският Черноморски флот е ограничен да действа предимно в затворения басейн на Черно море, а едва след разрешение за преминаване на руски военни кораби по конвенцията Монтрьо през Босфора и Дарданелите, може да навлезе в Средиземно море за учения, патрулиране, поддръжка и ротация в руската военноморска база в Тартус, която е на концесия от времето на Съветския съюз и досега по споразумение с приятелска Сирия. Поради посочените ограничения, руският Черноморски флот има повече отбранителен, отколкото нападателен характер, като представлява потенциална опасност единствено за страните от черноморския басейн, Украйна, Румъния, България, Турция и Грузия. Същевременно от началото на войната освен крайцера „Москва”, украинските въоръжени сили потопиха още десет морски съда от ЧФ, което демонстрира неговата неочаквана уязвимост. Следователно за НАТО, Черноморският флот на РФ не би трябвало да има стратегическо, а по-скоро статусно и регионално значение.

Не така стоят нещата, обаче, от руска гледна точка. Севастопол е дом на Черноморския флот от самото му създаване през 1783 г., когато в поредната руско-турска война Екатерина Велика присъединява Крим към руската империя. Черноморският флот се възприема като ключов фактор за подстъпа на Русия към Балканите, а чрез блокирането на Босфора и като начин за възпрепятстване на влизането на неприятелски кораби в Черно море. С пристанище Севастопол, полуостров Крим продължава да има стратегическо за Русия местоположение. През 1954 г. с указ на Върховния съвет на Руската Съветска Федеративна Социалистическа Република, Крим е придаден на Украинската Съветска Социалистическа Република. Някои руски историци го разглеждат като нелегитимен акт, тъй като е следствие на административно решение, а не на референдум. Веднага след окупирането на Крим от руски войски през 2014 г. е проведен референдум, чиито резултати дават формален повод за административното му присъединяване към Руската Федерация.

Трудно е да се прецени от позицията на времето, но окупирането на Крим през 2014 г. и инвазията на Русия в Украйна през 2022 г. можеха и да не се случат, ако въпросът със статута на Крим и Черноморския флот беше решен преди обявяването на независимост от Украйна през 1991 г. За съжаление, тогава въпросът не е повдигнат, от което впоследствие възникнаха редица правни проблеми. Украинските закони забраняват присъствието на чужди военни съоръжения на нейна територия, но все пак за руския Черноморски флот е направено временно изключение. През 2010 г. тогавашният президент Виктор Янукович се съгласява да удължи концесията на пристанище Севастопол, който трябваше да изтече през 2017 г., с още 25 години, т.е. до 2042 г., с възможност от ново удължаване. След свалянето на Янукович и бягството му в Русия, украинските власти денонсираха договора за концесията на Севастопол от Русия, с което дадоха на Русия съществен повод да пристъпи към насилствена анексия на полуострова, под лозунга на защита на руско езичното население там.

От развитието на военните действия в Украйна през последните месеци изглежда, че нито една от двете страни не може да бъде победена: Русия поради огромната си територия и ресурси, неотстъпчивостта на елита и обществената пасивност, а Украйна поради колосалната помощ от колективния Запад, обществената подкрепа, невижданата храброст и непоколебимост на украинските войни да бранят родината, както и умението им бързо да учат съвременни тактики и боравене със западни образци оръжия. В тази обстановка на оперативен застой, украинските въоръжени сили чакат доставката на западна бронетанкова техника, която считат, че ще бъде достатъчна за пробив и получаване на стратегическо предимство, докато руската страна към момента по-скоро изтощава украинските сили, като се стреми да задържи фронтовата линия.

Същевременно напоследък се наблюдават признаци на известно смекчаване на тона и опити на Москва да търси по-гъвкави решения, които да ѝ оставят пространство за бъдещи политически маневри. Особено показателни са изявленията на заместник-председателя на Съвета за сигурност на РФ Дмитрий Медведев. Доскорошните негови заплахи за употреба на ядрено оръжие от Русия бяха заменени с вопъл, който е до болка истинен: „Ако Русия изгуби войната, ще се разпадне!” Дали този апел за помощ беше отправен към стратегическите съюзници на Русия? Евентуалното разпадане на Русия би имало за Евразия ефект многократно по-силен от детонирането на „цар бомба” (най-мощната досега създадена атомна бомба, способна да изтрие от лицето на земята цяла европейска държава). Реалистичната констатация на Медведев вероятно е съвпаднало с оценката на ръководството на Китайската народна република, след което президентът Си Дзинпин незабавно изпрати един от най-доверените си хора в Москва.

Разбира се, по време на визитата си началникът на канцеларията на за външнополитически отношения на Китайската комунистическа партия Ван И подкрепи Русия, но по-важното е, че Китай за първи път оповести категорична позиция, че не вижда военно решаване на конфликта и направи предложение за мирни преговори. Може да се оцени, че това не е помощ за Путин за печелене на време, а израз на дълбоката загриженост на Китай пред перспективата от тежко дестабилизиране на Русия за десетилетия напред, което би довело до непредвидими икономически и военнополитически негативи върху всички съседи и международната сигурност. Съществен знак за бъдещите намерения на руското държавно ръководство може да бъде открит в речта на руския президент Владимир Путин по повод годишнината от началото на войната в Украйна: преобразуване на локалния конфликт в глобално противопоставяне. Думите на Путин като цяло са обезпокоителни за международния ред, но има и позитивен момент, а именно, че Русия ще се стреми към прекратяване на конфликта в Украйна, като се опита да го пренасочи към блоково противопоставяне, познато ни от времето на Студената война.

Въпреки това, до края на войната е все още далеч. Първо трябва да се приложи на практика идеята за снабдяването на украинските въоръжени сили със западна бронетанкова техника. Възможно е тя да не се окаже толкова успешна не защото интелигентността и мотивацията на украинските военни не са на нужната висота, а защото е изключително трудно взаимодействието, контрола и командването на бронетанкови подразделения с толкова разнородна и трудно съвместима техника, да не говорим за логистичната поддръжка, невъзможността за сравнително бързи ремонти на място или в близка дълбочина и липсата на солидни запаси от боеприпаси по стандартите на НАТО. Не бива да се подценява и мотивацията на руските бойци и командири да унищожават западните аналози, които за първи път трябва да се докажат в среда на жестоки бойни действия, което най-вероятно ще проличи до средата на лятото. Следващата предполагаема стъпка е „изтупване на брашнения чувал” или предоставяне на последните резерви на съветска (бронетанкова, артилерийска, противовъздушна и самолетна) техника от складовете на бившите социалистически страни, включително и България. Тя ще бъде особено необходима за постигането на траен паритет между руската и украинската групировки до края на настоящата или началото на следващата година, след което страните ще се убедят, че нито една от тях не може да постигне категорична победа. Едва тогава може да се пристъпи към уреждане на конфликта с мирни преговори. Русия няма да отстъпи по отношение на черноморския си флот, а с това ще защитава и придобития през 2014 г. Кримски полуостров, но не е изключено Украйна да си върне Донбас и утвърди своята държавност в границите отпреди 24 февруари 2022 г.

Какви биха били поуките за България, имайки предвид сложната вътрешнополитическа обстановка? След изборите президентът трябва да се отърве час по-скоро от служебните правителства, за които пряко отговаря, защото предстои вземането на болезнени решения в областта на националната сигурност, в резултат на които личният му рейтинг само може да пострада.

Следващото редовно правителство ще бъде изправено пред вземането на смели и нестандартни решения, които няма да работят в полза на неговата популярност, затова кандидатите за неговото сформиране отсега трябва да мислят за подходяща публична стратегия, която да не потопи управляващите партии в предстоящите местни или евентуални нови парламентарни избори.

Вероятно в началото на есента, изпълнителната власт да бъде принудена да докаже своята евроатлантическа солидарност на практика, което може да бъде болезнено за редица вътрешнополитически фактори. Може да се очаква да постъпи ново искане за изпразване на военновременните ни резерви, на което да не бъде възможно да се противостои, но в този момент едно редовно правителство трябва да настоява пред западните ни съюзници и да се пребори не само за защита на родното небе, но и за предоставяне на адекватни заместващи способности. Това не трябва да бъде на реципрочен принцип, а фокусът да бъде върху стратегията за развитие на въоръжените ни сили в перспектива 2030-2035, като поискаме техника и въоръжение, което ще бъде нужно за изграждането на бъдещите въоръжени сили, съобразено с българските условия и възможности за поддръжка. В това отношение особено важно е сключването на офсетни сделки и включването на холдинг Терем и останалите държавни производствени фирми за участие в разработката, производството и поддържането на военната техника и боеприпаси по стандартите на НАТО, която евентуално ще бъде предоставена безвъзмездно или закупена за нуждите на Българската армия. България трябва да се възползва максимално от всяка възможност за технологично обновление и модернизиране на научно-техническия потенциал на военнопромишления комплекс, като с това привлече нови чуждестранни инвестиции и отвори нови хиляди работни места в специфичния сектор на сигурност и отбрана.

Препоръчително е външната ни политика да бъде в пълен унисон с евроатлантическите процеси, но същевременно съчетана с реализъм по отношение на войната в Украйна. Акцентът трябва да бъде поставен върху активното ни участие в изготвянето на новата архитектура на международна сигурност за мирно, трайно и устойчиво изграждане на предвидим свят на взаимно уважение и зачитане на интереси, както на глобалните сили, така и на по-малките държави, попадащи в т. нар. „сфери на влияние”, въз основа на основополагащите принципи на свободния избор за развитие и защитата на гражданските и човешки права и свободи.