От кухнята на студентската революция

Вчера (05.11.2013) си направих труда за първи път да отида на студентски протест. Бях си поставила за цел много внимателно да наблюдавам случващото се, за да видя каква е истината в действителност. Още в 18.00ч бях застанала на стълбите при паметниците на братята Христо и Евлоги Георгиеви. Все още нямаше много хора, та успях да разгледам залепените по стената на сградата постери и плакати. Направи ми впечатление, че вместо редовните „Оставка” , „Долу Орешарски”, „Мафия” и т.н., надписите бяха далеч по-оптимистични. Погледът ми се спря първоначално на думите „ Усмихвай се”. Замислих се. Този призив наистина ме накара да се усмихна. Хората, скупчили се в близост до мястото, което съзерцавах, бяха доста енергични. Дочух част от разговора им, в който дискутираха небезизвестната книга на Наоми Клайн – „Шоковата доктрина” и се усмихваха. 

Само след няколко минути на това възлово място в столицата – кръстовището на бул. Цар Освободител и бул. Васил Левски, се създаде атмосфера на истински патриотизъм и борбен дух. Младите ми колеги не само от Софийския университет, но и от другите ВУЗ-ове започнаха да се множат.

Не след дълго от двора на университета излязоха и т.нар. „окупатори”. Застанаха на  стълбите пред Ректората и отправиха своето послание към масата свои колеги, гледащи ги с надежда, видим оптимизъм и вяра в победата. По мегафоните говореха предимно две момчета (непознати за мен).  Направи ми впечатление, че нито един от тях не отправи обидна квалификация към някоя от личностите, на които се иска оставката. Словото им беше възпламенително и окуражаващо. Призоваваха хората да не се отказват, защото това е единственият и последен шанс да се случи нещо в посока на исканията на протестиращите. Ясно заявиха, че нямат намерение да „преговарят” и ще останат „до оставка”. Завършиха с думите „Вие имате нужда от нас, но и ние имаме нужда от вас, затова нека бъдем заедно до победата”.

Там, на кръстовището на бул.Цар Освободител и бул. Васил Левски аз видях много млади хора, с патриотичния дух на Левкски и жаждата да бъдат новите „царе Освободители”!

После тръгнахме към Орлов мост. Един от протестиращите до мен неколкократно изкоментира, че този мост ще се помни като „мостът на студентската революция и моралната война” и след години ще се среща в учебниците по история. Докато вървяхме натам, забелязах един татко на видима възраст около 35 години. Беше сам с дъщеричката си (вероятно не повече от 4-5г.). Момиченцето вървеше и събираше от улицата изсъхналите и пожълтели есенни листа. Правеше си букет. Таткото я беше оставил да върви сама и не я държеше за ръка. Когато букетът стана достатъчно голям, момиченцето се обърна към баща си: „Виж, тате! Виж, какво направих!”. Мъжът я попита: „Това е много хубав букет. На мама ли ще го носиш?”,а тя отвърна: „Не! Ще го изхвърля. Това не е букет, защото букетите се правят от цветя, а не от кафяви листа. Това са листа, тате, които са за боклука. Просто изчистих улицата, за да ни е хубава!”.

Мислено направих паралел между последното изказване на детето „...просто изчистих улицата, за да ни е хубава” и всички онези, които изхвърлят фасовете си на улицата и торбите с боклук през балконите. Последните, вероятно в този момент седяха по домовете си и гледаха реалити предавания, незаинтересовани от бъдещето на България, част от което в този час вървеше по бул. „Цар Освободител” и чистеше... чистеше улицата от пожълтелите листа. Но това е само метафора. Чистеше България от всичко онова, което възпрепятства нейното възраждане, от всичко отдавна изсъхнало и пожълтяло.  И тогава видях с периферното си зрение надписа „Гео Милев – „Септември”...

Тъй като вървях сравнително отпред на тълпата, успях да наблюдавам и разни странични явления. Непосредствено преди да стигнем до Орлов мост се разминах с един от органите на реда. Полицаят стоеше нахилен (не знам защо) и наблюдаваше. Извади радиостанцията си и заговори по нея: „Шефе, студентите вече са почти на Орлов мост. Какво да ги правим?”. Не знам какво е отговорил „шефът”, но нищо не ни „правиха”. По същото време обаче, един от студентите (вероятно чул думите на полицая, а може би не) взе мегафона и се обърна към тълпата. В думите му личеше разочарованието от органите на реда. Той крещеше, че не бива да вярваме, че те са там, за да ни пазят и защитават, че са добронамерени и си вършат работата, защото тяхната работа е да приемат заповеди, които често са свързани с незаслужено физическо насилие и арести. Те са само кукли на конци, които изпълняват заповедите на онези, които искаме да свалим от власт, затова не бива да се отказваме. След изявлението си, момчето предаде мегафона на свой колега и се оттегли малко по-встрани, където  стоеше приятелката му. Прегърна я, целуна я и продължиха напред. (Наскоро бях видяла някакъв постер, на който пишеше „Протестите са любов” – много тематично). Докато той говореше, аз внимателно гледах въпросния полицай. Той не трепна. Лицето му беше напълно безизразно, а от предишната усмивка нямаше и следа.
Стигнахме.

Постояхме там около 20-тина минути. През това време регистрирах още няколко интересни момента. Един от протестиращите ходеше бос по асфалта, освободен от своите обувки, предразсъдъци и  душевни окови. Свиреше със свирка, допълвайки другите с тъпаните. Към него се приближи една доста възрастна жена. Видях я още пред сградата на Университета. Беше в интервала 65-75г (не мога да определя с точност). Очевидно беше, че е дошла на протеста сама. През цялото време развяваше българското знаме, викаше не по-тихо от останалите и свиреше със свирката. Личеше, че има енергия и воля да остане там и до сутринта, ако се наложи. В това време на перилата на самия Орлов мост се опитваше да се покатери един доста възрастен мъж. Беше впрегнал всичките си сили в това начинание. Катерейки се, нито за миг не пусна знамето и мегафона, които държеше. Той също ми направи силно впечатление още пред Софийския университет. Без колебание мога да кажа, че беше един от най-активните хора в протеста. Веднага щом беше вече на високото, той започна с пълно гърло да вика „Оставка! Оставка! Оставка!”. Беше чист и спретнат, облечен с костюм  и вратовръзка. Възхищавах му се. Ясно беше, че този протест той приема за своя лична отговорност и мисия. Имаше я революционната искра в погледа му.

Не го познавах, но когато се прибрах вкъщи, се разрових в интернет и открих, че той е небезизвестният Йоло Денев (български националист, писател на теми, свързани с българския произход , основател на движение „Тангра за България” и на „Център по Българознание и Възраждане на България”). Националист. „Ето това означава думата „националист” !!!” –помислих си аз. Да си патриот не означава да мразиш другите, а да обичаш своите. В очите на този човек се четеше голяма любов към България, към младите, които вървяха редом с него. Присетих се за един друг виден „националист” – Волен Сидеров.  В този момент прозрях – има разлика между националист и националист. Ботевата харизма, въплътена в Йоло Денев говори за национализъм по смисъла на патриотичност, а Хитлеровата омраза и безкомпромисност, въплътени във Волен – за национализъм по смисъла на нацизъм.

Тръгнахме към сградата на Парламента. Понеже не обичам да ходя бавно, минах отстрани на тълпата по тротоара.  До мен се движеше групичка от 7 човека (отново млади). Нямаше как да не обърна внимание на крещящото облекло на представителките на нежния пол. Бяха три и сякаш се конкурираха за „най-провокативен” външен вид.  Две от тях носеха рокли (или поли – не успях да вникна толкова в детайлите), които бяха в традиционния поп фолк стил – къси, много над коляното. Третата беше облякла лъскав черен клин. И трите бяха с тъмен вечерен грим и на безбожно високи токчета, олюлявайки се при ходене на тях.  Но не само обувките им бяха нестабилни. Ценностите им също. Редуваха две теми за разговор. Едната беше обсъждането на последното участие на Преслава от първи ноември в столичен клуб. Веднага регистрирах реплики от типа: „Много се раздавах, обаче и ти не ми отстъпваше”, „Аре да ходим да се разбием и на Емануела. Тя ще пее в края на месеца, ама не знам на коя дата беше” и т.н. Втората тема беше подхваната от момчетата: „Копеле, виж го тоя дето ходи бос по улицата. Б*си прошляка. Сигурно няма 5 лева да си купи обувки!”. Онази освободеност от обувките и предразсъдъците, за която говорех по-горе, очевидно беше в ярък контраст с освободеността от морални императиви , заинтересованост за обществено важните проблеми и патриотичен дух, демонстрирана от другата част от населението – „НЕпротестиращите” студенти. В подкрепа на това свое твърдение ще цитирам и друга реплика, подхвърлена от същата тази група младежи: „Абе нека си протестират, така поне не ми се налага да ставам рано, за да ходя на тъпите лекции и да слушам онея изкофели старчоци (бурен смях)”. В този момент ми се искаше да си бях извадила телефона и да заснема ситуацията – около 150-200 (не претендирам за абсолютна достоверност на числото) протестиращи , вървящи по улицата, а на тротоара на две ръце разстояние – непротестиращи, безлични и червиви отвътре хора. Хора без стремежи, амбиции и воля за нещо смислено. Хора – чалгари. Такива, които са некритично мислещи и които остават необезпокоявани от виковете „Оставка” в непосредствена близост до тях, по подобие и на управляващите.  Спомних си за предаването „Всяка неделя” и епизода му от 03.11.2013, където гостуваше Михаил Миков. В интервюто той каза, че управляващите са придобили „имунитет” към подобни условия на протести, свикнали са да им се крещи под прозорците. Това ги е калило и не им пречи , така че те продължават да си работят по задачите. Непукизмът и апатията и в двата цитирани от мен случая поставят знак за равенство между чалгарщината отвън, в столичните дискотеки и тази вътре, в Народното събрание. Макар и различни по своята същност, те са обединени от еднакви визии за света и случването на българската история.

Вече сме пред Народното събрание. Уморени полицаи се подпираха с увесени глави на загражденията. Погледите им бяха празни. Те не са въвлечени в тези процеси, а само изпълняват служебните си задължения. Това за тях е един нормален работен ден и нищо повече. Тъжна история. Постоях още малко и после си тръгнах. По път за вкъщи срещнах другия протест - #ДАНСwithme. Те отиваха да подкрепят моите колеги на жълтите павета. Не бяха малко. Спрях се, за да снимам един интересен плакат. Двойката, която го държеше ме подкани да се присъединя към тях. Бяха мили и вежливи. Стана ми хубаво, че все още има възпитани хора, отстояващи правата си, неуморни в преследването на идеалистичната заветна цел. Продължих по пътя си. Бях развълнувана. Когато се прибрах, отново се сблъсках с пошлата реалност. В социалната мрежа, където от дни водех ожесточени спорове с мой професор по социология в УНСС и един негов съмишленик, прочетох ужасяващо грозни думи за хората от площада. Летяха обиди и срамни квалификации, обвинения в продажност и безчестие. Най-страшното беше, че всички тези коментари бяха написани неграмотно – без да се спазват правилата за членуване, пунктуацията и елементарния правопис. Иронично, нали? Затворих лаптопа и си легнах.

Днес отново ще отида на протест. Елате и вие!