България: Полет над кукувиче гнездо и логиката в политиката

Паралелите между българската политика и психиатричните заведения отдавна не са новост. Ясно е също, че Бойко Борисов и Делян Пеевски чудесно могат да изиграят ролята на героите от гениалния филм на Милош Форман.

В "лудницата" обикновено всичко е логично, ако се вникне в начина на мислене на пациентите. И понякога, както в „Полет над кукувичето гнездо“ на Кен Киси или в „Пилето“ на Уилям Уортън, пациентите се оказват по-здравомислещи и по-човечни, отколкото лекарите и надзирателите. Или пък просто се правят на луди.

За по-аналитично настроените наблюдатели паралелите между българската политика и психиатричните заведения отдавна не са някаква новост. Но напоследък стана изключително трудно да се вниква в логиката на нейните "пациенти". Добронамереността изисква максимално усилие тази логика да бъде разкрита: а разбирането по естествен начин води поне до симпатия.

Може да се започне и от други места, но и ДПС е подходяща стартова точка. Движението съвсем сериозно се готви да избере г-н Делян Пеевски за свой лидер. Тази идея според стандартната политическа логика изглежда най-малкото озадачаваща, защото г-н Пеевски е в списъка „Магнитски“ и в британския му еквивалент. За партия, която иска да участва открито във властта, това не е най-прекият път към нея.

ДПС – партия и на голяма част от българите?

Нещо повече, през седмицата станаха ясни амбициите на ДПС да се превърне в голяма либерална партия, която да привлича гласовете не само на българските турци, но и на големи части от българите. Като става дума за либерална и проевропейска партия, явно ДПС се цели в избирателите на ГЕРБ и донякъде на ПП-ДБ. Вторите най-вероятно биха изпаднали в морално-когнитивен потрес от идеята да бъдат представлявани от г-н Пеевски. Лидерите на ПП-ДБ със сигурност ще оказват съпротива на опити за такова партийно рейдърство.

По-интересно е обаче, че реакция от страна на ГЕРБ няма и лидерът им Бойко Борисов всъщност не е направил нищо, за да се разграничи от една евентуална пълна симбиоза с ДПС на Делян Пеевски. Борисов всъщност никога не се е разграничавал или критикувал г-н Пеевски по някакъв въпрос: дори в тежките за него времена на 2013-2014 година. И изглежда няма нищо против г-н Пеевски да се изявява днес като говорител на управлението през квотата на ГЕРБ в него. А оттук до говорител на ГЕРБ е само една стъпка. Това също не е обичайна политическа логика и противоречи дори на базовите инстинкти за самосъхранение, така добре развити у Борисов.

Още по-озадачаващо е поведението на основните телевизии и журналистите в тях. Те по цял ден коментират като нещо съвсем естествено „възхода“ на г-н Пеевски и ДПС, обявяват ги за втора партия (на базата на странни изчисления), а анализатори чертаят светло бъдеще на една още неродена либерална формация, която би се превърнала едва ли не във втори ГЕРБ или дори нещо по-голямо. Същевременно има някакво злорадство към ПП-ДБ и изобщо хора, на които тази манджа им изглежда най-малкото пресолена: видяхте ли сега каква страшна либерална сила се задава, ха-ха-ха… Нормалната журналистическа логика би изисквала просто да се попита кога е бил изтърван бурканът със солта в тенджерата.

Встрани от нормалната логика

Разминаването с нормалността се наблюдава и в обвиненията към настоящото управление. Ако човек се заслуша в тях, би помислил, че страната е пред финансов колапс, хората бедстват и стандартът на живот катастрофално се влошава. Реалността е точно обратната. Дори външните преки инвестиции достигнаха рекордни нива (3 млрд. евро за десет месеца), дългът спрямо БВП е на около 23-24% (сред най-ниските в ЕС), а доходите се повишават с двуцифрени проценти. Фактите обаче не бива да пречат на теорията, според която страната не може да се управлява без ГЕРБ и ДПС в правителството.

Историята с „Лукойл“ също е предизвикателство за нормалната политическа логика. Рафинерията в Бургас не е плащала данък печалба в продължение на повече от десет години. Управлявалите по това славно време днес са се загрижили, че рафинерията не плаща достатъчно данък печалба и обвиняват за това тези, които са почнали да събират данъци от нея. И всичко това е гарнирано със загриженост за финансиране на Путин през „Лукойл“, като се забравя, че правителството "Борисов 3" построи на Русия „Турски поток“, през който тя и досега си внася газ в Европа.

Теорията за допир

На фона на всички тези евроатлантически терзания не беше изненада и посещението на г-н Пеевски при златните ни шахматистки и след това при Светия Синод. Тези посещения следват друга теория, според която чрез допир се придобиват качества от обекта, до който си се допрял. През последните няколко месеца цялата българска журналистика бе впрегната да развива тази теория и да привежда многобройни емпирични доказателства в нейна полза. В резултат вече е ноторно известен факт, че ако се допреш до нещо чисто, ставаш чист и изпран.

Доказано беше, че хигиенизиращият ефект се усилва в парламентарна и особено в коалиционна среда. По същата логика е съвсем ясно, че ако се допреш до шахматист, придобиваш поне малка част от интелектуалната му сила. Ако пък се снимаш със Светия Синод, нещата вече придобиват трансцендентно измерение… (Важно е да се подчертае, че тази теория би трябвало да работи и без червен конец на ръката, но поддържащите я не рискуват и рядко го свалят.)

Експериментите продължават

Целият този приказен свят има една котва в реалността и тя се нарича „конституционна реформа“. Необходимостта от ДПС и съобразяването с фантазмите на неговите лидери се оправдава с квалифицираните мнозинства, нужни за приемането на заветните конституционни текстове. Това е факт, който няма как да бъде оспорен.

Има един емпиричен въпрос, който все още не е получил окончателен отговор обаче. И той е колко дълго време трябва да се правим, че една фалшива теория е истинска, за да стане тя окончателно валидна? Експериментите в България продължават и може да достигнат и пълен мандат.

Иначе е ясно, че Бойко Борисов и Делян Пеевски чудесно могат да изиграят героите на Джак Никълсън и Уил Сампсън (Вожда Бромдън) от гениалния филм на Милош Форман.

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.