Трите кризи на България

Коментар на Явор Сидеров:

Преди броени дни излезе новото изследване на маркетинговата и социологическа агенция "Алфа рисърч", озаглавено "Обществени нагласи". Ноемврийското му издание съвпадна с изпълването на шест месеца от съставянето на редовно правителство. Картината, която изследването чертае, е нерадостна.

Най-големият спад от 1989 насам

Може да се каже, че доверието в политическото в България бележи най-голям спад за всичките тридесет и четири години от 10 ноември 1989 насам. Битуваме в тройна криза - на лидерството, на представителността и в крайна сметка, на легитимността. А това вещае тежки дни за българската демокрация.

В момента на националната сцена няма политик, който да се радва на по-голямо одобрение, отколкото неодобрение - единственото частично изключение тук е президентът Румен Радев. Няма и нито една политическа формация, която да се опира на достатъчна подкрепа, за да е в състояние да прокарва крайно необходими, но непопулярни реформи.

Няма и помен от електоралната активност, която бележеше върхове и спадове, но придаваше жизненоважна легитимност на българския преход. Готовност да гласуват изразяват едва около една трета от българските граждани, които имат право на това. В допълнение: петнайсет процента от тях не са решили за кого биха дали гласа си, ако днес имаше избори.

С други думи, партиите и лидерите им си поделят територия, която се свива с почти видими темпове и достига санитарен минимум, под който нещата стават несъстоятелни. В тези 34 години сме имали кризи на доверието, на легитимността и на представителството, но никога трите едновременно и никога толкова дълбоки.

Феноменът Румен Радев

Единствено президентът постига процентно по-голяма популярност, отколкото непопулярност, но с малка разлика между двете. Ако резултатът му може изобщо да се брои за успех, той се случва на фона на голямата непопулярност на останалите политически лидери и държавни мъже. Слаба утеха дори за поддръжниците му.

За целия период от юли 2020 до юни 2023 неодобрението за Радев далеч е надхвърляло одобрението - средно с двайсет-трийсет процентни пункта. Одобрението за него започва да расте едва след съставянето на редовно правителство. Тоест, ако една от основните цели на сглобката е била да го извади от политическо обращение, то тя не е постигната.

Напротив - Румен Радев беше изваден само и единствено от управленско обращение, и то на твърде висока за противниците му цена. Може да се каже, че ПП-ДБ и ГЕРБ всъщност спасиха Радев, като го измъкнаха от управленските каши. По подобен начин ПП спасиха Борисов, когато го арестуваха по нелеп начин.

Нещо повече, лидерите на сглобката и новото старо лице на българската политическа сцена - Делян Пеевски, бележат рекордно ниски нива на одобрение за действащи политици. При това много от тях са в разцвета на силите си. Повечето дори не са достигнали средата на професионалната си кариера. Изключение прави само Борисов.

През годините сривът в популярността на Народното събрание съвпадна с възхода на ГЕРБ. И макар сега партията на Борисов да е в относителен упадък, от това не последва възвръщане на жизнеспособността на парламентаризма. Вече седми парламент дълбае дъното - процес, който има ясен генезис в стила на управление на Борисов, но който по никакъв начин не бе спрян, а се задълбочи след серията провалени избори и служебни правителства.

Основните изводи са първо, че принципите имат значение и второ, че разликата между лекарство и отрова е в дозата. Дефицитът на доверие, на представителност и на легитимност е резултат от хроничното разочарование на гласоподавателите от всички актуални играчи и именно в него се крие най-голямата опасност за политическото и конституционно устройство на страната.

Там, където политиците виждат необходимост от компромиси и диалогичност, избирателите виждат безпринципност, съглашателство между доскорошни врагове или направо "обръщане на палачинката". Там, където лекарството за многото пороци на българската политическа система трябваше да бъде копромисът, дозата беше многократно надхвърлена и то се превърна в отрова.

С други думи, медикаментът, който лекарите предписаха на болника такъв, какъвто го завари необходимостта от редовна грижа, беше крайно необходим, но сега заплашва да го убие. Дозата е пределно голяма дори за най-издръжливия организъм. Страничните ефекти са очевидно непоносими, а симптомите на наближаващ край - отчетливи.

Какво трябва да се направи?

Очевидно за избирателите не работи аргументът, че носенето на отговорност изисква подобни компромиси с принципите. Дали трябва да се правят компромиси и докъде е отделен въпрос. Пак сме в задънена улица. Нещо трябва да ни изведе от там, но избирателите, поне тези, които са отговорили на анкетата на "Алфа рисърч", не са съгласни с посоката, която пое политическата ни класа в търсене на решение.

Тъй като предходната ситуация - чести избори, кратки и неработещи парламенти и служебни правителства също не беше отговор на проблемите, остава един-единствен изход. Политиката от принципни позиции трябва да намери път към негласуващите. Политиците следва да ги убедят в смисъла от участие и да отвоюват обратно територията на политическото.

Този подход отнема време, минава през мъчителния за България процес на реидеологизация, на партийно строителство ("няма хора" и т.н.) и вероятно звучи безобразно наивно в партийните централи, свикнали на твърди ядра, макиавелизъм и изборна корупция. Алтернатива няма. Тоест има, но тя е прекалено зловеща, за да я броим като такава.

Иска ми се да вярвам, че никой сериозен играч вътре в страната не иска да види края на демокрацията. Време е за отрезвяване.