Човек дори не по своя воля трябва да е политическо животно

Манол Глишев е студент по история в СУ "Св. Климент Охридски" и един от лидерите на новата окупация на Ректората. Публикуваме неговото мнение "отвътре" за поредния младежки протест, което излезе най напред в Blog.bg.

Не ми се искаше да се стига дотук. Не желая проклетата политика и в мига, в който мога, ще се отърва от нея, защото има хиляди по-хубави неща за правене. По-хубави, да, но за мое съжаление в България все още и най-елементарни работи си остават оспорвани едва ли не на бойното поле. Не можеш да имаш дори и дребна търговия без рушвети към чиновниците. Не можеш да разполагаш с набор от конкурентни предложения за дадена услуга и съответно всичко е картел, всичко те цака с пари. Всекидневно - от буТката за вестници до тока и парното.

Не се съмнявам, че всеки клуб по интереси като за нормални хора е далеч по-приятен в неделя вечер в сравнение с разни наглед примитивни политически притеснения. За съжаление обаче клубовете по интереси си остават само с приятността, докато политическите притеснения не са просто социален гъдел или приказки за лека нощ, а печална реакция на разни задаващи се реалности. Освен ако, убедени в устойчивостта на буржоазното си щастие, не решим, че тук, където за момента е относително уютно, сме достатъчно далеч от всякакви евентуални неуредици и поне за нас е настъпил мечтаният край на историята, в който можем да се отдадем само на Бах, Хайдегер и ризото със скариди.

Поне досега този мил, но щраусов подход се е оказвал погрешен. Впрочем, симпатизирам му, ала уви, не го споделям докрай. Извън естественото ни желание за безметежна joie de vivre съществуват и съвсем реални шансове да се окажем лишени от въпросната joie. Такава е участта на буржуя: таман си е турил пантофите и блажено е разтворил вестника, когато на вратата му чукат някакви простаци, които на всяка цена ще му продадат брошурки, а може и да му плеснат един зад врата или дори да му се нанесат в розовия хол. Ето защо човек дори не по своя воля трябва да бъде политическо животно.

И така, ето ме сега насред една университетска аудитория, пълна с хора, които или дремят, или също щракат клавишите по никое време, в очакване на журналисти, приятели или полиция. Хубавото е, че точно в тази аудитория писах стихотворение миналия път. Ето ме тук, защото няма как да бъда другаде, например при приятелката, родителите, кръчмата или книгите си. Не мога иначе, а на това отгоре, дяволите да го вземат, не си падам по идеята за някакво мъченичество. Искам само нормална работа, джобни за фонда "И аз съм човек", време за писане, четене и близки хора.

Но понеже прелестната българска действителност отказва това на своите обитатели, ми се налага да участвам в поредната окупация на Софийския университет.

Е, този път е по-трудно. Хората на улицата би трябвало да са десетки хиляди, тук наистина би трябвало да е Киев, защото сметките ей сега ще дойдат и ще са ужасни на фона на общата ни бедност. Въпреки всички недалновидни заеми и изкуствени намаления на цените.

Няма как да не е по-трудно, след като предишната студентска стачка изтля в посредственост, лъжи, предателства и малодушие, така типични за страната ми. Няма как да не е по-трудно, след като справедливите недоволства на по-нормалната част от хората наоколо първо не бяха чути и, второ, така и не се оказаха достатъчно упорити. Моите българи лесно се разсейват. Трудно се концентрират. Лесно се лъжат. Трудно разсъждават в прости и ясни понятия. Масово се оказват слаби хорица с дребни надежди, но с големи страхове и никакъв усет за правилно и неправилно. Хора на сивото, на полусенките и утешителните самоизмами.

Това всъщност не е текст за новата окупация в СУ. Това, мило дневниче, е съгласието ми с няколко души, че тук не е трудно да се почувстваш вътрешен емигрант.

Все пак съм тук, да речем, защото Сорос и собствената ми наивност го изискват от мен. Ако не се намери друг идиот, който да изкрещи, че царете са голи, ще се наложи да бъда аз. На моменти, без да съм особено дълбоко религиозен, дори си мисля, че Бог това иска. Знам как звучи, казано пред безразличната тукашна публика. Поврага тукашната публика обаче. Нейният вкус към всичко е изключително пошъл.

Но си позволявам да се надявам. Надявам се полицията да не дойде. Надявам се да има още хора и то от по-друг тип, които да си кажат, че е време да изчистим Авгиевите обори ей така, за една поредна временна победа над мафията и за да имат и следващите протестиращи за какво да се хванат.

Засега нещата стоят така: В Ректората на СУ има група протестиращи студенти и граждани, сред които не е срамно да бъда. Млади, стари, маргинали, интелектуалци - но нормални хора, а не роби. В момента Ректоратът е нещо като Последния уютен дом - свободно място. Забавно е, че е точно срещу миазмения Парламент, където според мен заседават някакви харпии и хидри - пълна противоположност на съседите ми по банка.

Разбира се, паветата трябва да полетят. А дали ще го направят - глас народен. Но трябва. Приятели и съседи, ходете да замеряте министерствата с камъни. Или си живейте в мрака, докато аз излежавам щастливо изгнание във вълшебните места отвъд Терминал 2.

Манол Глишев

студент и блогър