Горчивата чаша, която Тръмп подаде на Нетаняху

Макар израелският министър-председател Бенямин Нетаняху все още да не е обявил сключването на споразумение с палестинската терористична групировка "Хамас", то вече се приема на практика за постигнато. И в него е "заровен" един много важен въпрос: защо Тел Авив, въпреки тоталната си военна доминация спрямо Ивицата Газа и от позицията на силата като цяло, е готов да направи толкова важни отстъпки пред "Хамас"? Освобождаването на останалите израелски заложници, немалка част от които вече са просто тела, не отговаря на този въпрос, доколкото от началото на войната там Бенямин Нетаняху нееднократно доказа, че освобождаването на държаните в плен от "Хамас" израелтяни не му е приоритет (въпреки че декларативно той заявяваше иначе). Компрометираният международен имидж на Израел също не дава необходимия отговор, понеже за израелския премиер много по-важно бе политическото му оцеляване след терористичния акт на "Хамас" от 7 октомври 2023-та година, отколкото са съображения от интернационален характер (15 месеца системно унищожаване на ивицата Газа редуцира защитата на Израел от общочовешка и цивилизационна позиция до обикновен жалон на партийна програма).

Отговорът на поставения въпрос е прозаичен: Доналд Тръмп. Именно новият стар президент на САЩ успя в нещо, в което администрацията на Джо Байдън се проваляше систематично - да накара Бенямин Нетаняху да направи компромиси и да преустанови, евентуално поне за обозримо бъдеще, войната между Израел и "Хамас". Всъщност споразумението, което всеки момент се очаква да бъде обявено, стъпва на разработеното такова от администрацията на Джо Байдън от месец май миналата година. Но това, което липсваше на отиващата си американска власт, за да може този документ да бъде придвижен на практика, бе липсата на авторитет и санкционираща сила. Неназовани дипломатически източници от арабските столици, широко цитирани в израелските медии, заявиха, че с една среща специалният пратеник на Доналд Тръмп по казуса, Стив Уиткоф, е направил повече за преустановяването на войната, отколкото Джо Байдън за една година (всъщност Уиткоф от няколко седмици обикаля региона, така че със сигурност не става дума за една среща, но бързият ефект така или иначе е налице). Отново израелските медии публикуваха и информации за интензивни и напрегнати разговори между специалния пратеник на Тръмп и Нетаняху. Но това, което превърна въпросното споразумение на Байдън от обикновена хартия в действащ документ, бе приложеният натиск на Тръмп. Ако двамата американски президенти имаха споделен интерес - войната между Израел и "Хамас" да бъде преустановена, то това, което идващият ръководител на Белия дом притежава и не се свени да използва, за разлика от отиващия си такъв, бе императивният натиск. Когато преди седмица Тръмп заяви, че ако държаните от "Хамас" заложници не бъдат освободени до встъпването му в длъжност на 20-ти януари, а това е ключов елемент от споразумението за преустановяването на войната, то тогава "адът ще настъпи", това бе червен сигнал не само за въпросната терористична организация, но и за израелския премиер. С тези думи Тръмп всъщност каза на Нетаняху, че времето за протакване на преговорите е приключило.

Задаващото се споразумение е горчива чаша, която Нетаняху може да преглътне само понеже този път тя му бива подавана от Тръмп. Макар детайлите около документа между Израел и "Хамас" все още да не са публикувани, споразумението, ако се стигне до пълния му обем на изпълнение, предвижда правенето на сериозни компромиси от страна на Тел Авив. Отстъпването на контрола, който Израелските отбранителни сили имат върху двата коридора - Нецарим, разделящ Газа на южна и северна част, и Филаделфи, минаващ по границата на палестинския анклав с Египет - е нещо, което Израел не би направил доброволно, предвид стратегическото им значение (през Нецарим се контролира движението на палестинците от юг и север, а Филаделфи, било през граничния пункт Рафа, било чрез подземните тунели, е логистична връзка на Газа с Египет). Според споразумението премахването на контрола на израелските военни по двата коридора трябва да се случи постепенно и е обвързано с кореспондиращите ангажименти на "Хамас" като освобождаването на израелските заложници (дали тук Тел Авив не си оставя вратичка, която впоследствие да използва, за да не се оттегли напълно от тези коридори и кореспондиращите с тях зони за сигурност?). Макар споразумението да предвижда увеличаване на зоната за сигурност между Израел и Газа на дълбочина между 0.7 и 1.1 км в палестинския анклав, това е твърде малко спрямо изявяваното желание на властите в Тел Авив да контролират сериозни буферни зони в Газа, далеч не ограничени само по границата си с анклава, поради което там бяха издигнати и сериозни защитни съоръжения и инфраструктура.

Единственото, което може да накара Беняним Нетаняху да отхвърли натиска на Тръмп в последния момент или първо да приеме сделката, а после да започне да шикалкави около нея, е заплахата от разпадането на правителството му, тъй като два от коалиционните му партньори, крайният националист Итамар Бен Гвир и религиозният ционист Бецалел Смотрич, са твърдо против споразумението с Хамас. Ако за Нетаняху има нещо по-важно от отношенията му с Тръмп, то това е политическото му оцеляване. Но ако то не бъде поставено под въпрос в поне краткосрочен хоризонт, Нетаняху би предпочел да не отчуждава и да не провокира новия (и често раздразнителен) американски президент, доколкото израелският министър-председател би желал да разчита тепърва на подкрепата на републиканеца спрямо много по-голямата тема, свързана с Иран. Но и тук са възможни някои изненади за Нетаняху, доколкото - ако Тръмп, който оттегли САЩ от Ядрената сделка с режима на аятоласите през 2018-та година и впоследствие въведе политика на "максимален натиск" спрямо въпросната държава - американският президент не би желал да въвежда страната си в нов конфликт, който няма пряко отношение към сигурността на САЩ (въпреки че антагонизмът между Байдън и Нетаняху да бе споделен, то демократът мислеше сигурността на Израел като свързана с тази на САЩ, а това определено не е начинът, по който републиканецът вижда нещата). Със сигурност натискът, на който Тръмп подложи Нетаняху спрямо Газа, бива мислен от израелския министър-председател и в хоризонти, които имат отношение спрямо предстоящата американска политика спрямо Иран.

Ролята, която Доналд Тръмп изигра в прогреса на преговорите между Израел и "Хамас", извършвани иначе чрез посредническите услуги на Катар и Египет, има важно измерение далеч не само спрямо въпросния казуса между палестинците и израелците в Близкия Изток. Това, което европейците трябва да си зададат като въпрос, е следното: след като Доналд Тръмп принуди Бенямин Нетаняху да направи такива сериозни компромиси, въпреки че двамата са със сходни идеологически и външно-политически разбирания, то тогава какво очаква всички тези лидери от Стария континент, които не нямат такава приемственост с новия стар ръководител на Белия дом? Ако близкият на Тръмп Нетаняху трябва да изпие горчивата чаша, какво остава за украинския президент Володимир Зеленски?