Антон Касабов: Сбъднах детската си мечта, а не "американската"

„Само една черна нинджа може да убие друга черна нинджа” - вицовете и лафовете на тази тема бяха доста актуални в страната ни по едно време. Това навява мисълта, че както в модата, така и в живота добре забравеното старо е актуално днес. Казвам добре забравено старо, защото ние масово не си спомняхме кой е той. Преди да се появи.

А той се появи в българското медийно пространство като гръм от ясно небе. Сякаш буквално се сгромоляса тук, в България, в „гетото” на Европа, ако изобщо може да съществува някакво понятие за мястото, на което се намираме, извън географията, разбира се…

Като „марсианец” - както обичаме да казваме за хората, които са различни от нас и от заобикалящото ни.

Това, което разбрах от трикратния световен шампион по таекуондо Антон Касабов, освен че е клише, e и самата реалност – ние сме това, в което вярваме и за което мечтаем...

Представи се на нашите читатели, кой е Антон Касабов?

Здравейте, аз съм Антон Касабов и се занимавам с бойни изкуства от 25 години. Живея в САЩ от 19 години. Около 15 години съм се състезавал професионално с таекуондо. Бях в националния отбор на България по таекуондо и в националния отбор на Щатите, след като се преместих там. Имам 5 европейски титли и 3 световни. Имам над 45 златни медала и много международни изяви. Печелил съм почти всички състезания, освен Олимпийските игри. Също така съм модел и актьор в Лос Анджелис.

Как се запали по бойните изкуства?

Още от малък бях доста активен. Родителите ми ме записваха на различни занимания – плуване, баскетбол, волейбол, борба, но нито един от тези спортове не успя да ме грабне и не съм се задържал повече от година.

Когато бях на 8 години, гледах първия си филм на Брус Лий. Тогава разбрах какъв искам да стана, когато порасна – най-добър в бойните изкуства и актьор, който използва бойните изкуства във филмите и актьорството.

Когато станах на 13 години, един приятел ме заведе в час по таекуондо. Влюбих се в скоковете и ударите с крака. Допадна ми и защото приличаше на изкуство, а не само на бой или спорт. За мен това е истинско изкуство.

Бил си три пъти световен шампион, как се става най-добър в нещо? Какви качества трябва да притежаваш, за да станеш най-добрият?

Преди няколко години четох една книга, в която ставаше дума за изследвания на учени. Изследвани бяха най-добрите в различни спортове, вундеркинди в математиката или в класическите инструменти и т.н. Това, което прочетох там, е в синхрон с моят опит. За да станеш добър, много добър или майстор в нещо, трябва да си положил над 10 хилиляди часа труд в това, с което се занимаваш.

Ако си положил 5 хиляди часа труд ще си ОК, ако си положил 7 хиляди, ще си малко по-добър от останалите, но ако си положил над 10 хиляди часа труд в спорт, изкуство, работа или в която и насока да е, ти ще станеш най-добър в тази насока. В този аспект бих казал, че съм положил много години труд и съм перфекционист в детайлите. За мен техниката и детайлите са най-важните – основите на всяко едно нещо.

Какви лични качества трябва да притежава човек?

Борбеност, здрав дух, това да не се огъваш пред трудности. Загубите трябва да те стимулират, а не да те разрушават. Най-вече това.

Качествата даденост ли са, или човек ги придобива?

Според мен това е съвкупност и от двете. Трябва да притежаваш борбеност и постоянство. За да станеш добър в нещо, трябва да си наясно, че много дълго време няма да си добър в него. Ако егото ти не е много голямо и можеш да приемеш това, ако си борбен и постоянен, рано или късно, с упорит труд и постоянство, ще постигнеш това, което целиш. Това се отнася за всеки един аспект от живота. Постоянството е много важно.

Вярваш ли в съдбата и има ли пръст тя в успехите на хората?

Определено вярвам, че съдбата или Господ имат пръст в това в каква насока ще се развиеш и какво ще постигнеш. Дори и баба Ванга го е казала: че това, което е написано на камък, на глава не може да стане. Вярвам, че Господ ни изпраща желанията, любовта ни към нещата, които ни интересуват, както и мечтите ни. Много вярвам и в магнитното привличане. Нещата ни се случват по начина, по който мисли.

Вярвам, че ако имаш мечта или желаеш нещо много силно, това желание, което ти е дадено като такова, може да се превърне в реалност. Никога, в нито един момент, не трябва да се съмняваш в постигането на целта си по пътя на преследването й.

Съответно, когато срещнеш препятствие или изпаднеш в труден момент, вярата трябва да бъде еднакво силна. Вярвам в съдбата и в това, че тя има огромен пръст във всичко, което ни се случва. Все повече, с течение на годините, научавам, че съдбата или Господ има голямо влияние в моят живот.

Разбирам, че си вярващ, молиш ли се и кога за последно усети, че Господ ти е помогнал в нещо?

Моля се всеки ден, сутрин и вечер. Имам много такива случаи, особено когато погледна назад в миналото. Когато си в "ситуация", нямаш мирогледа да погледнеш от по-висока точка. Ние винаги гледаме на нещата от нашата гледна точка, сега и в момента, в който се намираме. Погледна ли в миналото и в това, което се е случило в моя живот, разбирам колко много такива случаи съм имал. Дори и фактът, че съм знаел какво искам да бъда, когато порасна, даже и идването ми в България за „Денсинг старс“. Аз нямах голямо желание да участвам и да оставям бизнеса и целите си в Лос Анджелис, за които се боря вече 19 години. Но нещата просто ме насочиха в тази посока.

Това е следващият ми въпрос: кое те накара да оставиш ангажиментите си за три месеца и да се върнеш тук, за да участваш в това шоу?

Имах няколко знака, ако мога така да ги нарека, които ме насочиха да взема това решение.
Майка ми е голям фен на шоуто. Тя живее при мен от три години. През декември се разболя. За нищо на света нямаше да оставя нещата си в Лос Анджелис, но едно от желанията й беше да участвам в шоуто заради нея.

Също така, за мен е много голямо предизвикателство да изразя себе си чрез друга форма на движения на тялото си. Използвал съм бойното изкуство повече от 25 години като начин да се изразя емоционално. Винаги съм обичал да танцувам. Възможността да работя с талантите от „Денсинг старс“ ми помага да изразя себе си по съвсем различен начин.

Има ли общо между танците и бойните изкуства и какво е то?

Има много общо. Брус Лий е бил шампион по ча-ча-ча в Хонконг, преди да замине за Щатите. Начинът, по който разпределяш тежестта на тялото си, начинът, по който стъпваш на пръсти в някои танци, плъзгането, въобще разпределението на баланса е много подобно, като е и в бойните изкуства. Малките детайли, като движения на таза, завъртане на опорен крак, чисто техническите неща, също са много сходни. И най-важното е, че чрез движение изразяваш себе си.

Откакто съм тук и тренирам по 9 часа на ден, ставам не само по-добър танцьор - това същевременно ми помага и ме прави по-добър и в бойните изкуства поради причината, че вече имам още по-богата култура на движение. Опознавам тялото си още по-добре, развивам мускули, които не съм развивал в бойните изкуства или във фитнеса, подобрявам баланса и т.н.

Кой е любимия ти танц до момента и кой не ти допадна?

Любим ми е тангото, което направихме миналата седмица, а танцът, който най не ми допадна, беше чарлстон.

Как Антон от България се превърна в човек, за когото може да се каже, че е осъществил американската мечта? Разкажи за пътя, който си извървял.

Първо искам да кажа, че не смятам, че съм осъществил моята американска мечта. Може да се каже, че съм постигнал детската си мечта. Вдигнал съм летвата много високо и все още не съм стигнал до там, където всъщност искам да бъда. Става въпрос за актьорското майсторство, но съм на път.

Както казах вече, за да си много добър в нещо, трябва да мине много време. Вече направих това в един аспект от моя живот, сега следвам втория.

Началото на пътя в осъществяването на мечтата ми беше много трудно. Като всеки емигрант се сблъсквах с големи препятствия. Бях в Ню Йорк ден след като навърших 21 години. Беше огромен културен шок. Заминах с туристическа виза и останах нелегален имигрант за четири години.

Крайната ми цел беше Лос Анджелис, тъй като там е меката на филмовото изкуство. След около две години се преместих там. Работил съм какво ли не, за да свържа двата края. Много време ми отне, докато нещата започнат да се случват, но и в най-тежките си моменти никога не съм губил вяра в това, което целя, и това, което искам да постигна. Много хора са ми подавали ръка по пътя, за което съм им благодарен.

Казвал си и другаде, че много хора са ти подавали ръка, но не и българи, как си обясняваш това?

Много е странно за мен. За толкова години, прекарани в САЩ, съм имал възможността да наблюдавам различните емигрантски общности. Руснаци, евреи, италианци - всички те се поддържат и са сплотени.

Онова, с което аз се сблъсках там относно българите, се изразяваше в това, как да те използват, да имат изгода от теб и след това да ти забият нож в гърба. Бях много разочарован от опита ми с тях, затова доста години не съм общувал с българи, освен с няколко, които са ми много близки приятели и които се броят на пръстите на едната ми ръка. Тъжно е и според мен се дължи на манталитета ни. Не сме сплотени.

Може ли да се промени това, какво трябва да направим?

Определено може да се промени. И ще стане, само дано да не трябва да минат много поколения. Надявам се младите хора и децата, новото поколение, да не израсват завистливи.

Ние, българите, особено сега трябва да знаем, че сме много, много малко племе. Малко зрънце в световен мащаб. Живея в град с население колкото две Българии -14 милиона. Ние намаляваме като нация.

Иска ми се, когато видим нещо българско, да го ценим и да го вдигнем на пиедестал. Когато видим успял българин, да се гордеем с него, а не точно обратното, както се случва в момента.

Ние, българите, идваме от свещена земя, имаме страхотна история и да се самоунищожим ще е най-глупавото нещо, което може да се случи. В момента обаче се случва точно това.

Намери ли своето място под слънцето?

Знам къде е и съм на път да стигна до там.

Къде е, по-близо до САЩ или по-близо до България?

Зависи какво ще се случи в следващите две години. Мечтата ми е да мога да донеса опита и всичките контакти, които съм успял да завържа в Холивуд. Искам да се снимат холивудски продукции тук, в България, и с български екипи.

В този ред на мисли, има ли нещо, което да те върне завинаги в България?

Завинаги - не.

Кои са причините да се насочиш и към киното?

Много добър въпрос. Освен това, че можеш да изразиш себе си на големия екран и да влезеш в кожата на даден герой, да го пресъздадеш, исках да стана актьор и поради факта, че по този начин ще мога да докосна децата и подрастващите и да ги въодушевя с моите умения като актьор или в бойните изкуства.

Точно това, което се случи с мен чрез филмите на Брус Лий. Бих желал да вдъхновявам децата в глобален мащаб. В момента го правя в локален, с школата ми по таекуондо.

Дори и сега, в „Денсинг старс“, виждам колко много деца гледат предаването и на мен много ми харесва, когато някое от тях ме познае и ми каже, че е било впечатлено от това, което правя. Това ме прави щастлив. Мисля, че чрез филмите това може да се случи в глобален мащаб и това ме мотивира.

Струва ми се, че ако България беше филм, ти се опитваш да го играеш добрия герой, така ли е?

Ако България беше филм, бих искал да съм позитивен герой.

Как направи школа за деца в Лос Анджелис?

Първо работих за двама легендарни корейски майстори, които още от България знаех, че са в Лос Анджелис. Водих им групите за черни колани. Това, което получавах като заплащане, не ми беше достатъчно, за да свързвам двата края. Качествата, които притежавах, бяха на нивото на най-добрите майстори там, колкото и нескромно да звучи. Така стигнах до заключението, че е по-добре да работя за себе си и открих школа в Манхатън бийч. Намира се до плажа, малко извън Ел Ей. Доста екзотично градче, с адски много семейства. Никога не съм правил реклама за моята школа. Всичко се е предавало от уста на уста и вече 10 години тя е успешна.

Как е на любовния фронт?

Вярвам в любовта и по-точно в истинската и романтична любов. Много голям идеалист съм в това отношение. Искам един ден да имам семейство и деца и не вярвам в развода. Затова съм вдигнал и летвата много високо и понякога това води до големи разочарования. Доста често аз саботирам връзките си, но подробности не искам да коментирам. Ще добавя, че едно от най-хубавите неща, които може да ти се случат в живота, е да се влюбиш.

Колко пъти ти се е случвало?

Няколко пъти, но ако е било истинско, нямаше да говоря в момента в минало време. Така че не знам дали наистина ми се е случвало.

Забелязвам, че тук, в България, има много по-стойностни жени, отколкото мъже - не само като физика, но и като качества.

Какво им липсва на жените в Лос Анджелис в сравнение с българките?

Женствеността. Адски еманципирани са. Повече са ориентирани към кариерата даже и от мъжете. Носят панталоните и след това се оплакват, че не се чувстват като жени. А те всъщност не знаят как да бъдат в ролята на жени.

Да разбираме ли, че булката ще е българка?

Да, абсолютно.

Търсиш ли я тук?

От опит разбрах, че когато търсиш нещо, не го намираш, особено в любовта. Знам, че ако нещо ще се случи, то ще се случи. Както си говорихме, вярвам в съдбата. Всяко нещо, както баба Ванга е казала, е във времето и, когато му дойде времето, то ще се случи.

Какво те очаква след „Денсинг старс“, накъде ще поемеш?

Обратно в Лос Анджелис. Очакват ме много кастинги, много незатворени врати.

А жена?

Може би.