Къде стои Русия в конфликта между Израел и Иран?

Когато Израел нанесе сложен и успешен удар на Иран през нощта на 13 юни, Русия разкритикува този ход на Тел Авив като такъв, който е в разрез с нормите на международното право и водещ до ескалация в региона.

Това, разбира се, бе логично: Техеран е стратегически партньор на Москва. Двете държави имат редица съвпадения на интересите, политически и икономически.

Така например, Русия и Иран се оказаха от губещата страна на историята, когато режимът на Башар ал-Асад падна от власт в края на миналата година. Двете страни са партньори в БРИКС и Шанхайската организация за сътрудничество. Те развиват, съвместно с Индия, Международния транспортен коридор "Север-юг", минаващ през кавказкия регион. В контекста на войната между Русия и Украйна, Иран снабди първата с безпилотни летателни апарати (различни модификации на Shahed и Mohajer), а според някои източници и с балистични ракети с близък обсег на действие (Fath-360 и Ababil). Двете държави участват и в регулярни съвместни военни обучения, обикновено с трети държави (като Китай).

В началото на годината президентите на страните, Владимир Путин и Месуд Пезешкян, подписаха и Всеобхватно стратегическо партньорство, което предвижда задълбочаването на икономическото, политическото и военното сътрудничество между Москва и Техеран в следващите 20 години. В този дух преди около десетина дни двете държави постигнаха споразумение за това Русия да изгради 8 ядрени реактора в Иран (опериращият такъв в иранската АЕЦ "Бушер" също е руски).

Това не означава обаче, че всичко между Русия и Иран е безпроблемно.

Години наред Русия е резервирана спрямо това да продаде противоракетна система S-400 и изтребителите Сухой 35 на Иран (Техеран периодично обявява, че се е разбрал с Москва за въпросните руски изтребители, но такъв така и не каца в близкоизточната държава). Иран и Русия бяха и на доста различни позиции спрямо последната ескалация между Азербайджан и Армения покрай конфликта в Нагорни-Карабах през 2023-та г.

Всъщност Русия има добри отношения с Азербайджан, Израел, Саудитска Арабия и кюрдите, всеки един от които представлява различно предизвикателство за Техеран (повод за регулярно недоволство от Иран е това, например, че Русия подкрепя позицията на ОАЕ и Арабската лига спрямо оспорваните между емиратите и иранците острови Абу Муса, Голям и Малък Тунб в Персийския залив).

Но независимо от критичните изявления на официален Кремъл спрямо инициираната от Израел ескалация на конфликта между Тел Авив и Техеран, този конфликт определено има благоприятни за Русия последствия.

Така например, ескалацията вече пренасочва и без това не особено обстойното американско внимание от войната в Украйна.

Ако конфликтът в Близкия изток продължи достатъчно дълго, той ще отклонява все по-голямо количество американски оръжия и боеприпаси от Киев към Тел Авив (било директно предоставяни на Израел, било на американските бази в региона, които участват в неутрализирането на иранските удари срещу Тел Авив). Все пак Израел ще има нужда от презареждане на запасите си от боеприпаси, които ще идват от САЩ.

Когато Русия нападна Украйна, Китай спечели, тъй като американците - с известна досада и отегчение, трябваше отново да върнат вниманието си към Европа. Подобна е ситуацията и сега: Израел ескалира, а Русия - печели, защото САЩ ще трябва да инвестират нови ресурси в Близкия изток.

Особено показателно бе това, че в последния разговор между Тръмп и Путин двамата са акцентирали върху конфликта между Израел и Иран, оставяйки като второстепенна тема войната в Украйна.

Владимир Путин има за какво да благодари на Бенямин Нетаняху: руският президент предпочита да говори за чуждите войни, а не за тези, които той води.

Всяко напрежение в този регион довежда до несигурност в производството и логистиката на въглеводородите и покачване на техните цени. От това Русия също има полза, тъй като страната иска да изглежда като сигурен алтернативен източник на природни ресурси и трябва да финансира продължаващата си война в Украйна.

А Израел вече удари инсталация на иранския Южен Парс, който е най-богатото находище на природен газ в света (Тел Авив и Техеран си нанасят удари и по рафинерии и складове, но предстои да видим дали ще извършат атаки и по експортната си енергийна инфраструктура, което би причинило още по-голям стрес на пазарите).

Ескалацията между въпросните две близкоизточни държави спомага и за вдигането на имиджа на руския президент Владимир Путин, който традиционно предлага себе си за посредник между Израел и Иран.

Ръководителят на Кремъл има добри отношения и с Бенямин Нетаняху, и с аятолах Али Хаменей. Различното в случая е, че перспективата Путин да бъде посредник между властите в Тел Авив и Техеран среща разбиране от Доналд Тръмп. Именно Путин предлага услугите си и в друг аспект: Русия, както го е правила преди, да обогатява и предоставя необходимия за ядрената програма на Иран уран. Допълнителното повишаване на зависимостта на Техеран от Москва обаче не може да е ползотворна цел на американската външна политика политика.

Колкото до това, че един продължителен конфликт с Израел ще принуди Иран да преустанови износа си към Русия на безпилотни летателни апарати, то това вече се случваше и преди ескалацията в Близкия Изток. Русия разработи своя производствена линия на подобрени модификации на иранските "Shahed" (Geran-2 и Geran-3), минимализирайки потребността си от иранския внос на дронове.

Въпросът с износа на ирански балистични ракети с близък обсег на действие за Русия обаче е по-мътен, доколкото липсва информация в медиите за тяхното количеството.

Въпреки уверенията на Масуд Пезешкян, че откакто е избран за президент на Иран, неговото правителство не е пращало оръжия на Москва (да не говорим, че Пасдаран никога не е имало нуждата от санкция на правителството, за да изпраща оръжия наляво и надясно), средствата за масова информация говорят за "стотици" изнесени към Русия ирански балистични ракети.

Москва обаче има и друга опция като източник на подобни боеприпаси в лицето на Северна Корея, която, успоредно на войски, артилерийски снаряди и муниции, изпраща на Москва и балистични ракети с близък обсег на действия (148 KN-23 and KN-24).

Базовият въпрос е, че иранците не могат да предоставят на руснаците това, което американците могат да отнемат на украинците, ако се стигне до разширяване на мащаба на конфликта между Тел Авив и Техеран и евентуалното включване на САЩ в него в офанзивен порядък.

Всичко това обаче не означава, че Русия има интерес от това режимът на аятоласите в Иран да бъде свален.

Хардлайнерите в Техеран и Москва споделят обща основа: авторитарното управление като конструкция и антиамериканизмът/антизападничеството като ценностна база. Допълнителен пласт на тяхното партньорство са тесните им икономически и военни отношения. Така както през Студената война Иран, заедно с Пакистан, Ирак и Турция, формираха под шапката на Багдадския пакт от 1955-та г. "стена" срещу разпространението на комунизма на юг, така днес Техеран е привиждан от Русия и Китай като основен елемент срещу американското влияние в региона.

Една от стратегическите грешки на САЩ в Близкия изток - започнала от Джордж Буш-младши, който през 2002-ра г. приравни Иран до Ирак и Северна Корея в "оста на злото", и продължена от Доналд Тръмп, който оттегли САЩ от Ядрената сделка с Иран през 2018-та година - бе политиката на тежки санкции спрямо Иран. Целта на тази американска политика бе международна изолация на режима и неговото икономическо "задушаване", така че да се създадат условия за промяна на управлението на аятоласите.

Резултатът на тази американска политика обаче бе коренно различен: хардлайнерите във въпросната близкоизточна страна установиха контрол върху икономиката и сигурността на Иран, а той, поради липсата си на опции, бе тласнат с още по-голяма сила в обятията на руско-китайската ос.

Все пак преди още руснаците да го направят, именно китайците подписаха през 2021-ва година Всестранно стратегическо партньорство за срок от 25 години с Иран. А днес около 80% от продавания ирански петрол бива закупуван именно от Поднебесната империя.

Най-голямата жертва на тази интеграция на Иран към архитектурите за сигурност, изграждани от Русия и Китай, не бе нито САЩ, нито Израел, а Европа, която се превърна в колатералната жертва на този процес.

Невъзможността за нормални политически и икономически отношения с персийската държава превърна Европа в заложник на руските въглеводороди.

Идеалният вариант за Русия е ескалацията между Израел и Иран да продължи достатъчно дълго, но не достатъчно качествено. Достатъчно дълго, така че медиите да броят падащите ракети в Иран и Израел, а не тези в Украйна. Но не достатъчно качествено, за да не би тези ракети да свалят режима в Техеран.