20 август 1968 г. Варшавският договор нахлува в Чехословакия

Периодът на политическа либерализация в Чехословакия, която започва на 5 януари 1968 г. и продължава до 20-ти август същата година, когато Съветският съюз и съюзниците от Варшавския договор (с изключение на Румъния) окупират страната, се нарича Пражка пролет. България тогава е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия и последната, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет с решение на парламента през 1990 г. и по-късно по време на президентската визита на президента Петър Стоянов в Прага през 1997 г..

След края на Втората световна война Чехословакия влиза в съветската сфера на влияние, в така наречения Източен блок. Преди войната страната е една от най-силно развитите индустриални страни в Европа, но социализма я довежда до дълбока икономическа криза. За разлика от другите страни в Централна и Източна Европа, в Чехословакия комунистите идват на власт под формата на народно движение. О 1948 г. в страната e наложена еднопартийна система и властта е под контрола на комунистическата партия, която е под директен контрол на Съветския съюз. Реформите в държавата не довеждат до масови протести, каквито има в съседна Унгария.

Две са причините, поради които комунистическо движение получава подкрепата на част от народа:

Когато наближава края на Втората световна война, Сталин подписва споразумение с Чърчил и Рузвелт, според което Прага трябва да бъде освободена от Червената армия, въпреки че американските войски, под командването на генерал Патън, са могли да освободят града по-рано. Сталин не изпълнява споразумението, в което е записано, че след войната страната ще бъде управлявана от демократично правителство, което самият той не допуска. Това обяснява и по-късната проруска (прокомунистическа) пропаганда след войната.

Друга причина е пасивността на Запада по време на Мюнхенските споразумения, които дават съгласието си Нацистка Германия да окупира Судетската област.

Това са двата фактора, които влияят на народа при изборите през 1948 година – последните демократични избори в Чехословакия за дълъг период.

От средата на 60-те години на миналия ХХ в/ в страната започва все по-често да се долавя недоволството на народа от съществуващия режим. Започват реформи вътре в самата Комунистическа партия, които довеждат до избирането на Александър Дубчек за лидер на партията. Реформите на Дубчек са дълъг политически процес, които сам той нарича ‘социализъм с човешко лице’. Тези реформи нямат за цел напълно отхвърляне на стария режим , както в Унгария от 1956 г., а имат широката поддръжка на обществото, включително и на работническата класа.

Параноичните вождове в Кремъл смятат провежданите реформи в Чехословакия, като отхвърляне на тяхната хегемония над Чехословакия, като заплаха за целия Източен блок и за сигурността на самия Съветски съюз. Чехословакия се намира в средната отбранителна линия на Варшавския договор и при евентуалното ѝ преминаване на страната на Запада се увеличава заплахата за Съветския съюз, което по времето на Студената война е неприемливо.

От друга страна, значително малцинство хардлайнери в чехословашката комунистическа партия, сътрудничат на СССР, с което целят да забавят провежданите реформи. Хардлайнерите гледат със страх на широката поддръжка сред народа относно реформите на Дубчек.

Съветската политика в Източния блок е да поддържа просъветски комунистически режими в тези страни и да използва военна сила, ако е застрашена съветската хегемония. Тази доктрина е известна като ‘Доктрината Брежнев’ по името на съветския лидер, който за пръв път я обявява, въпреки че доктрината е прилагана още от времето на Сталин. Тази доктрина е актуална чак до 80-те години до времето на Михаил Горбачов.

Съветските ръководители първо се опитват да притиснат Чехословакия да остави или ограничи провежданите реформи чрез преговори. Когато опитите им се провалят започват да предприемат военна намеса.

През нощта на 20-ти срещу 21-ви август 1968 година войските на Източния блок от пет страни на Варшавския договор , сред които и България предприемат нахлуване в Чехословакия. Провежда се т . нар. Операция „Дунав“ . По време на нахлуването от 5 до 7 хиляди съветски танкове и от 300 000 до 600 000 войници от частите на Варшавския договор окупират чехословашката територия. Според официалните съветски власти войските им са "повикани" от чехословашките комунисти, които са потърсили "братска помощ против контрареволюцията".

България изпраща танкова бригада от 33 Т-34. Над 100 души губят живота си по време на нахлуването. Александър Дубчек призовава народа да не дава отпор. След потушаването, той е заловен и изпратен в Москва, заедно с още няколко свои съратници, където е принуден да подпише протокол, признаващ инвазията в Чехословакия.

Западните страни само вербално осъждат нахлуването – реалността от ядрена заплаха по времето на Студената война ги поставя в положение, при което те не са в състояние да изтласкат съветските войски. Неочаквано лидерът на комунистите в Румъния, Николае Чаушеску, остър противник на съветското влияние, застава в подкрепа на Дубчек и държи публична реч в Букурещ в самия ден на нахлуването, осъждайки съветската политика.

Окупацията принуждава от 70 000 до 300 000 хил. души да емигрират на Запад , предимно висококвалифицирани хора. Западните страни приемат без никакви пречки тези емигранти.

Събитията около Пражката пролет разочароват много западни левичари и допринася до разпадането на много от тези партии в западноевропейските страни. Еврокомунистите и редица леви интелектуалци се разграничават от действията на комунистическите партии в социалистическите страни. Един от тях е известният певец и актьор Ив Монтан, който дори участва във филма „Признание“, безпощадно разобличаващ действията на комунистическата диктатура в Унгария през 1956 г. и Чехословакия през 1968 г.