Украйна: Това е ад!

Изпепелени гори и изгорени до основи градове. Колеги с отрязани крайници. Бомбардировките са толкова безмилостни, че единствената възможност е да лежиш в окопа, да чакаш и да се молиш. Украинските войници, които се завръщат от фронтовата линия в Донбас в Източна Украйна, където Русия води ожесточена офанзива, описват живота по време на превърналата се във война на изтощение като апокалиптичен.

В интервюта за Асошиейтед прес някои от тях се оплакват от хаотична организация, дезертьорство и психически проблеми, причинени от непрестанния обстрел. Други разказват за високия боен дух, героизма на колегите си и ангажимента да продължат да се сражават, дори когато по-добре екипираните руснаци контролират по-голяма част от зоната на бойните действия, предаде БТА.

Лейтенант Володимир Назаренко, на 30 г., втори командир на батальона "Свобода" на Украинската национална гвардия, е бил в състава на войските, които са се оттеглили от Северодонецк по заповед на военните ръководители. По време на едномесечната битка руските танкове унищожиха всички потенциални отбранителни позиции и превърнаха града с предвоенно население от 101 000 души в "опожарена пустиня", казва той. „Те ни обстрелваха всеки ден. Не искам да лъжа за това. Но това бяха залпове по всяка сграда", каза Назаренко. „Градът беше методично изравнен със земята".

По онова време Северодонецк беше един от двата големи града под украински контрол в Луганска област, където проруските сепаратисти обявиха непризната република преди осем години. Когато на 24 юни дойде заповедта за изтегляне, украинците бяха обкръжени от три страни и организираха отбрана от химически завод, в който бяха приютени също и цивилни. „Ако някъде на земята е имало ад, то това е било в Северодонецк", казва Артьом Рубан, войник от батальона на Назаренко, от сравнително безопасното място Бахмут, на 64 км югозападно от превзетия град. „Вътрешната сила на нашите момчета им позволи да удържат града до последния момент".

„Не бяха човешки условията, в които трябваше да се бият. Трудно е да ви обясня това тук, какво чувстват сега или какво е било там", каза Рубан, примигвайки на слънчевата светлина. „Там те се сражаваха докрай. Задачата беше да се унищожи врагът, независимо от всичко". Назаренко, който също се е сражавал в Киев и на други места в източната част на страната след нахлуването на Русия в Украйна, смята украинската операция в Северодонецк за „победа“ въпреки резултата. Според него защитниците са успели да ограничат жертвите, като същевременно са забавили руското настъпление за много по-дълго време от очакваното, изчерпвайки ресурсите на Русия. "Армията им понесе огромни загуби, а потенциалът им за атака беше унищожен", каза той.

И лейтенантът, и войникът под негово командване изразиха увереност, че Украйна ще си върне всички окупирани територии и ще победи Русия. Те подчертаха, че бойният дух остава висок. Други войници, повечето без боен опит преди инвазията, споделиха по-песимистични разкази, като настояха за анонимност или използваха само първите си имена, за да обсъдят преживяванията си. Олексий, член на украинската армия, който започна да се сражава срещу подкрепяните от Москва сепаратисти през 2016 г., току-що се беше върнал от фронта тежко накуцвайки. Той каза, че е бил ранен на бойното поле в Золоте - град, който също е окупиран от руснаците. „По телевизията показват красиви снимки от фронтовата линия, солидарността, армията, но реалността е съвсем различна", каза той и добави, че не смята, че доставката на повече западни оръжия ще промени хода на войната.

Батальонът му започнал да изпитва недостиг на боеприпаси в рамките на няколко седмици, казва Олексий. В един момент непрестанният обстрел не позволявал на войниците да се изправят в окопите, каза той, а по лицето ме се виждаше изтощение. Миналия месец високопоставен помощник на президента съобщи, че всеки ден загиват от 100 до 200 украински войници, но страната не е предоставила данни за общия брой на загиналите в бой. Олексий твърди, че по време на първите три дни от боевете подразделението му е загубило 150 души, много от които от загуба на кръв след раняване. Заради непрестанните бомбардировки ранените войници са били евакуирани само през нощта, а понякога е трябвало да чакат до два дни, казва той.

„Командирите не се интересуват от това, дали си психически пречупен. Ако сърцето ти бие, ако имаш ръце и крака, трябва да се върнеш обратно", добави той. Мария, 41-годишна командирка на взвод, която се присъединява към украинската армия през 2018 г., след като работи като адвокат и ражда дъщеря, обясни, че нивото на опасност и дискомфорт може да варира значително в зависимост от местоположението на подразделението и достъпа до линиите за снабдяване. Фронтовите линии, които съществуват от началото на конфликта с проруските сепаратисти през 2014 г., са по-статични и предвидими, докато местата, които се превърнаха в бойни полета, след като Русия изпрати войските си да нахлуят, са „различен свят“, каза тя.

Мария, която отказа да сподели фамилията си от съображения за сигурност, каза, че съпругът ѝ в момента се сражава в такава „гореща точка“. На всеки му липсват близките му, притеснява се за тях и въпреки че това причинява страдание, подчинените ѝ са запазили висок дух, каза тя. „Ние сме потомци на казаци, свободни сме и и сме смели. Това е в кръвта ни", казва тя. „Ще се борим докрай". Други двама войници, които АП интервюира - бивши служители в офиси в Киев, без предишен боен опит - казаха, че са били изпратени на фронтовата линия в източната част на страната веднага след като са завършили първоначалното си обучение. Те казаха, че са наблюдавали „ужасна организация и „нелогично вземане на решения", че много хора от техния батальон са отказали да се бият.

Един от войниците каза, че пуши марихуана всеки ден. „Иначе щях да си загубя ума, щях да дезертирам. Това е единственият начин, по който мога да се справям, каза той. 28-годишен бивш учител от Славянск, който „никога не си е представял'', че ще се бие за страната си, описва бойните полета в Украйна като напълно различен живот, с различна ценностна система и емоционални възходи, както и падения. „Има радост, има и тъга. Всичко е преплетено", казва той.

Приятелството с колегите му осигурява светлите моменти. Но той също така вижда как колегите му се поддават на изключителна умора, както физическа, така и психическа, и проявяват симптоми на посттравматично стресово разстройство. „Трудно е да живееш под постоянен стрес, лишен от сън и недохранен. Да виждаш всички тези ужаси със собствените си очи - мъртвите, откъснатите крайници. Малко вероятно е психиката на човек да издържи на това", казва той. Въпреки това той също настоява, че мотивацията да защитават страната си остава.

„Готови сме да издържим и да се борим със стиснати зъби. Без значение колко е трудно и тежко'', каза учителят, говорейки от рибарски магазин, който беше превърнат във военен разпределителен център. „Кой ще защити дома и семейството ми, ако не аз?“ Центърът в град Славянск снабдява местните военни части с оборудване и провизии и дава на войниците място, където да отидат по време на кратките почивки от физическото натоварване и ужасите на битката. Тетяна Химион, 43-годишна танцова хореографка, създава центъра, когато започва войната. Тя казва, че през него минават всякакви войници - от опитни бойци от спецчастите и закалени във войната ветерани до цивилни, които са се записали съвсем наскоро.

„Може да се опише така: Когато идва за първи път се усмихва широко, може дори да е срамежлив. Следващият път идва и в очите му има празнота", казва Химион. "Той е преживял нещо и е станал различен.“ Зад нея група млади украински войници, които се сменят от фронтовата линия, седят и споделят вицове и пица. На няколко километра се чува грохот на артилерия. „Те се надяват най-вече на по-добро. Да, понякога идват малко тъжни, но ние се надяваме да повдигнем духа им и тук", казва Химион. „Прегръщаме се, усмихваме се един на друг и след това те се връщат в полетата". В неделя руските сили окупираха последната украинска крепост в Луганска област и засилиха ракетните удари по Донецк, провинция Донбас, където се намира центърът.