105-годишен обущар живее сам в село Костел в Еленския балкан.
Димитър Аврамов е роден през далечната 1912 г. Той е само на четири години, когато баща му заминава на фронта в Първата световна война и никога повече не се връща, пише "Борба".
Майка му остава войнишка вдовица и е принудена да се грижи сама за Митко и за по-голямата му сестра. Семейството едва свързва двата края и затова момчето е взето за отглеждане от бабата и дядото. Митко е изпратен да чиракува в град Елена в дюкяна на един обущар. Там той усвоява занаята, който ще се превърне в професията на живота му.
След като се прибира в родното си село, младият Димитър отваря свой собствен дюкян и бързо си спечелва славата на най-добрия майстор обущар в околията. Оженва се за най-личната мома – Донка, дъщерята на кмета на Костел. Макар, че по онова време Димитър е беден младеж, бъдещият му тъст дава дъщеря си, без да се замисли.
„Каза ми: „Ти си само още на 20 години, но вече имаш професия и занаят и бъдещето е пред тебе. Затова на драго сърце те приемам за мой зет и те правя член на семейството си”, казал му кметът.
"И през всичките тези години този човек ме обичаше като свой син”, връща лентата на спомените назад столетникът.
Той и съпругата му се радват на дълъг семеен живот повече от 70 години. Баба Донка умира след прекаран тежък инсулт през 2014 г. на 93-годишна възраст. През последните месеци от живота си, прекарани на легло, за нея се грижи верният й съпруг, който по това време вече е навършил 102 години.
За съпружеския си живот бившият обущар споделя, че със съпругата си никога не са се карали сериозно. А на въпроса каква е тайната на брачното щастие, с усмивка отговаря: „Мъжът трябва да слуша жена си и да не и се противи. Така, както аз слушах моята”.
Освен верен на жена си столетникът е и заклет непушач и трезвеник. „Тъстът ми постоянно ме критикуваше: „Абе, вземи запали една цигара, че да замиришеш на мъж”. Ама на мен цигарите не ми харесваха и така и никога не ги пропуших”, обяснява дядо Димитър.
След 9 септември 1944 г. новата власт национализира работилничката на младия обущар. Тогава той и съпругата му заминават да живеят в Сливен, където той се хваща да работи като обущар във военно поделение. Там семейството прекарва 18 години, след което отново се връщат в родния Костел.
През целия си живот дядо Димитър не се е разделял с обущарския чук и калъп и твърди, че това е осмислило жиота му. Освен смъртта на своята другарка в живота столетникът получава и още един жесток удар от съдбата, губи единия си син.
Днес достолепният старец се гордее със своите внуци и правнуци, дядо Митко обаче останал сам в празната къща в старопланинското село навръх Балкана.
Сега за възрастния мъж се грижи жена от селото, която идва да го наглежда. Денят му минава предимно в малката стаичка с бумтящата през зимата печка, телевизора и стария радиоапарат. Въпреки напредналата си възраст дядо Димитър твърди, че се чувства добре. Имал само малки проблеми с кръвното. За разлика от други хора на неговата възраст, той не е загубил жаждата си за живот и се моли да е жив и здрав, за да се порадва и на останалите годинки, които Бог му е отредил.