Само през последния четвърт век българите изпращаха, посрещаха и отново изпращаха не един или двама месии. Тодор Живков, Жельо Желев, Петър Стоянов, Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов...Събитията напоследък като че ли сочат, че е време да посрещнем следващия...
Отиде ли си със зимата и народното недоволство? Скоро предстои да разберем. В очакване сме и на предстоящата епична предизборна битка между до болка познатите ни...щях да кажа „герои”, но те май вече са демитологизирани. А може би – не? Така или иначе- с настъпващата пролет ще разцъфнат подкупващите усмивки на стари и нови лица и...нищо ново под слънцето. Както казва един приятел:„В края на всяка борба кротко клати уморените си крила поне една вятърна мелница”. Но пък, животът продължава...
Няма да се връщаме в далечната история – ще започнем от „пиянството на един народ” през пролетта на 1876-та година, в несполучливия му опит да отхвърли петвековното иго, за да преминем после през няколко взаимно отричащи се освобождения – от феодализъм, от капитализъм, от социализъм и след това няколко изредили се правителства, та до днес. Не стана много ясно този път от какво се опитахме да се освободим: от монопола, от корупцията, от партиите, от глобализацията, от определени личности, от...няма значение, все нещо трябваше да се отлюспи.
Обречени ли сме като народ на нескончаеми освободителни битки? Ще се появи ли поредният политически месия, за да се окаже по-късно, че и от него искаме да се освободим?
Моят отговор и на двата въпроса е - „да”. На пръв поглед изглежда проява на черногледство, но зависи от гледната точка - може да има и добра страна. Ако днес стаята ми е почистена и колата в изправност – имам ли основание да съм доволен? Ами...един ден отново ще трябва да почиствам или да поправям, а все някога няма и да ги притежавам. Е, да се радвам ли, или да се чувствам потиснат? Зависи от перспективата...
Тази година парламентарните изборите почти съвпадат с Великденските празници. Аз съм християнин и ще ми бъде интересно да видя дали ще се смесят, или ще се разграничат едно от друго тези две събития. Кое ще привлече повече вниманието на българина и доколко ще придаде той значимост на което и да е от тях...
Връщам се назад към времето, когато един малък народ, зависим и обременен като нашия, очаквал своя Месия, който да го изведе към дълго жадуваната свобода. Не че липсвали кандидати за месии, но те идвали и си отивали, а бремето си оставало...
Появил се обаче още един човек, който също заявил, че е Месията. Вярно, бил странен, сякаш дошъл от друг свят, а думите и делата му поляризирали обществото на два лагера- привърженици и врагове. След три години спорове около неговата легитимност, накрая го обвинили, осъдили и екзекутирали и може би скоро щял да бъде забравен, ако не се бил разнесъл слух, че е възкръснал. И така, до ден днешен човечеството е разделено в избора си дали да вярва, или не във възкресението на тази личност и дали претенцията му за власт са основателни. Като че ли се изправяме пред два вида избор, паралелни един на друг, но свързани с две различни перспективи.
Първият е от перспективата на вечността – дали човек чрез вяра да приеме господството на възкръсналия Месия. Гласуването при този избор е само веднъж.
Вторият вид избор е свързан с нуждата ни да живеем в удовлетвореност и сигурност -тук и сега. Всеки човек е наясно, че няма как да оцелее сам като индивид и че неговото благополучие е свързано с благополучието и на другите. Човешката история може да се разглежда като поредица от нескончаеми малки и големи битки, но зад всяка една от тях прозира копнежът за „свобода, братство и равенство”, с тази разлика, че някои го искат за всички, а други- само за определени народи или групи.
Дори такива мрачни фигури на историята като Хитлер и Сталин са имали своите, макар и погрешни представи за ред и справедливост на земята и не са подбирали средства в опита си да реализират своята визия. Не само раздутото им его стои зад болезнените им амбиции, масите нямаше да ги следват, ако я нямаше обща цел. Когато народът обаче се разочарова и види, че мечтите му няма да бъдат постигнати чрез следването на тези личности, той отправя своите очаквания към следващият, който го убеди в своята богоизбраност...
Дали това безкрайно разминаване не е причина да гледаме на живота като на някакъв абсурд? Дали не чакаме Годо, като в пиесата на Самюел Бекет? Не лъха ли на безнадеждност от тези постоянни провали? Или смисълът е просто в самото пътуване? Както казваше позабравения пролетарски поет Пеньо Пенев: „човекът е човек, когато е на път.” Не знаем целта, но докато вървим, надеждата е жива...
Има една книга в Библията: „Еклисиаст”, за която се смята, че е била написана, или поне до голяма степен повлияна, от мъдрия цар Соломон. Тази книга и до днес за мнозина си остава загадка и е предмет на дискусии сред учени и богослови. На въпроса, каква е ползата от труда на човека и като цяло, какъв е смисълът на всичките ни усилия, авторът отговаря с две коренно противоположни твърдения. Единият отговор е ведър и оптимистичен – радвай се на труда си, весели сърцето си и се наслаждавай на момента. „Сега и тук” е всичко, което имаш. Хармоничният ред, който в момента е разрушен, поне може да бъде идеал, към който да се стремим. Всяко добро дело и всеки възнаграден труд са повод за радост...
Заедно с това обаче ние имаме съзнание за вечността и за преходността на този свят, а и на нас самите. Чувстваме, че освен видимата настояща реалност има и друга, ала тя е непостижима за нашето знание. Не можем вечно да се наслаждаваме на труда, а и неизвестността ни плаши. Може да сме много мъдри, може да сме много успешни, но смъртта прави труда и мъдростта безполезни. „Панта рей” – всичко тече и отминава. Наред с това неправдите, страданията, бедствията, които не винаги можем да контролираме, често обезсмислят усилията ни. Не е чудно заключението, до което също стига авторът на „Еклисиаст”, че всичко е суета и гонене на вятъра.
Как да примирим тези две перспективи? Да се радваме на труда си, да полагаме усилия този свят да бъде едно по-добро място, но в същото време да се справим с угнетението, идващо от съзнанието за нашата преходност, от това, че смисълът ни убягва, след като не можем да знаем всичко, от неспособността ни да се справим със собствените ни несъвършенства и угризенията, които изпитваме поради този факт...
Според мен, правилният избор на точния държавник няма да ни освободи от този гнет. Дори да открием политик, съвършен в морално отношение и способен да ни изведе към истински просперитет, това няма да е веднъж и завинаги. Не можем, като Фауст, да кажем: „О, миг, постой!” Този правилен избор няма да ни освободи от гнета, който ни причинява съзнанието за другата перспектива. Ето защо имаме нужда и от другия избор и тук виждам връзка с другото голямо събитие –Възкресение Христово...
Напоследък нашите сънародници все повече се обезверяват и поради тази причина все по-малко хора гласуват по време на изборите. Подобна тенденция се установява и по отношение на другия избор. Осмисляният и приет факт на възкресението обаче, е единственият начин, според мен, да запазим равновесие между двете перспективи.
Самият Христос беше загрижен за нуждите на хората и откликваше на тези нужди. Това означава, че за Създателя „сега и тук” има значение, както и това, че всеки човек има стойност. Признавам, че в самото начало на народните вълнения се чувствах донякъде дистанциран- прекалено дребнаво битов ми изглеждаше поводът за протестите. След това стана драматично, за правителството и за народа. Хора се самозапалваха, сипеха се заплахи, проля се кръв...Далеч, много далеч се чувствахме всички ние от идеала за ред и хармония, затова бяхме в правото си да търсим промяна. Всяко странене от проблемите на деня би било една криво разбрана духовност...
Спомням си за главния герой от книгата на Емилиян Станев -„Антихрист”. В търсенето на смисъла, препатилият какво ли не Еньо-Теофил накрая се изправи пред двата избора. Потресен от трагедията на сънародниците си, той избра перспективата на „сега и тук”. Не мисля, че този избор трябва да е за сметка на другия. Вече съм избрал събитието Великден да бъде значимо в моя живот. Колкото до избора на следващия политически месия - ще преценя качествата на всеки кандидат и ще гласувам. Вярвам, че този свят може да бъде и по-добро място.
Емил Марков – бакалавър по българска филология, Master of Arts и национален координатор на „Студентски живот”.
„Студентски живот” е част от международна студентска организация, която развива дейност в близо 200 страни по света. Това е организация на доброволни начала, която подкрепя християнските ценности и предлага взаимодействие в интелектуалната, социалната и духовната области в живота на студентите.