На 11 март 1913 г. започва Одринската операция на Втора българска армия. Атаката е съсредоточена в източния сектор. Тя довежда до падането на Одринската крепост.
Известна като един от най-здравите фортове в Югоизточна Европа, тя била защитавана от гарнизон, наброяващ 60 хиляди войници и офицери, 524 оръдия и 60 картечници. Нейните укрепления ограждали внушителна площ в размер на 250 кв. км. Строена от европейски специалисти, според военните експерти, можела да падне само след продължителна обсада в течение на няколко месеца и то единствено от най-елитната и модерна армия по това време в Европа – пруската.
Тогавашните специалисти залагали главите си, че крепостта е непревземаема с щурм. Но тъкмо по този начин – с щурм – решават да я превземат българските войски.
След Съединението на Княжество България и Източна Румелия, мечтата на българите е да присъединят към родината останалите в пределите на Турция наши територии, отнети ни с неблагочестивите решения на Берлинския конгрес през 1878 г. Използвайки като повод нарушаването на човешките права на нашите сънародници в Турция и зверското потушаване на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., България сключва съюз с християнските балкански държави, подкрепен от руския император, и започва своята поредна освободителна битка, останала известна в историографията като Балканската война.
Началото ѝ е поставено през есента на 1912 г., като още първите сражения завършват с успех на християнските сили над турците. На 29 октомври с. г. поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев извършат разузнавателен полет със самолет „Албатрос Ф-3” и пускат две бомби – т. нар. „одринки” над гара Караагач, а на 19 ноември италианският авиатор Джовани Сабели и майор Васил Златаров със самолет "Блерио ХІ" извършват първата в историята въздушна бомбардировка на османските позиции край Одрин. Една седмица преди това – на 12 ноември, Райна Касабова става първата жена в света, извършила полет във военни условия.
Така постепенно се стига до победоносната Одринска епопея. В нея съюзните войски са предвождани от ген. Никола Иванов, а командир на българските сили на източния сектор е ген. Георги Вазов, брат на Иван Вазов и генерал Владимир Вазов. На 12 и 13 март 1913 г. българите, обхванати от невероятен боен дух, без страх от вражеския обстрел, нападат телените мрежи на двата големи форта Айджиолу и Айвазбаба.
Убедени в правотата на своята кауза, нашите войници буквално помитат противника. В спомените си от тези дни, писани непосредствено след разразилите си събития, ген. Георги Вазов отбелязва:
„На 12-и март 1913 г. утринното пролетно слънце отдавна грееше на небосклона. Леката мъгла, която покриваше рано сутринта хълмистото пространство около Одрин, към 8 часа сутринта се беше вече изгубила и само пара бликаше тук-там из още влажните гърди на земята. Към това време всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. Маслак, Сапунджилар, Ески Кумлук, Пачаджилар, Мезартепе и Демиркапу – една отбранителна линия от 12 километра – падна в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина, преминаха почти едновременно [река] Кумдере и се хвърлиха без изстрел в неприятелските окопи, като разхвърлюваха или прегазваха слабите телени мрежи. Част от неприятелската войска бе избита, около 1000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс. Нашите войски, които нямаха повече от 400 убити и ранени, напредваха неудържимо по петите на противника”.
След превземането на Аджийолу и Айвазбаба започва истинският пробив на Главния укрепен пояс на Одринската крепост. Под ударите на 54-ти полк пада Таштабия. В устремна атака 32-ри Загорски полк овладява Куручешме и се озовава във фланг и тил на Илдъз, срещу когото упорито се сражава 29-ти Ямболски полк. Поделения от двата полка продължават съвместно атаката срещу фортовете Кавказ и Каик. Скоро се предава и форт Топйолу, а 43-ти пехотен полк и части от 10-ти Родопски полк успяват да овладеят Кестенлик. След близо 8-часов щурм всички укрепления в Източния сектор са овладени.
Турците са принудени да развеят бяло знаме и да сложат оръжия. Комендантът на крепостта Шукри паша е пленен и предава сабята си на командващия 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: „Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои”. В това време кандидат подофицерът Михо Георгиев от с. Добрич, Елховско, издига българския трибагреник върху джамията „Султан Селим”.
И отново ще се върнем към „горещите” спомени на ген. Вазов за този миг:
„Отвъд северния мост на Тунджа, пред временното комендантство пропусках войските и ги благодарих. В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай... Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия ген. Иванов. Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия”.
Решителната победа на българската армия при Одрин довежда до края на Балканската война.