Проф. Татяна Дронзина пред ФАКТИ: Тръмп и Си постигнаха „управлявана пауза“, но причините за следващата криза остават

Срещата между Доналд Тръмп и Си Дзинпин във Вашингтон показа, че двете най-големи сили могат да разговарят и да търсят механизми за ограничаване на напрежението, но не и че са преодолели фундаменталните си различия. На фона на демонстративно добри отношения, търговски договорености и намерения за диалог в сферите на изкуствения интелект и военната комуникация останаха нерешени въпросите за Тайван, технологичното съперничество, редкоземните елементи и ролята на Китай и САЩ в глобалната сигурност. Защо Тайван остана извън американския публичен прочит, какво означава предупреждението на Си за „капана на Тукидид“, докъде стига възможното сътрудничество в областта на изкуствения интелект… Пред ФАКТИ говори проф. Татяна Дронзина - преподавател в Катедра „Политология“ към Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, експерт по разрешаване на конфликти.

- Проф. Дронзина, след срещата между Доналд Тръмп и Си Дзинпин във Вашингтон остана впечатлението за много протокол, много демонстрация на добри отношения, но сравнително малко конкретни пробиви. Какво всъщност се случи зад официалната фасада на тази среща?
- Според мен срещата постигна една важна, макар и ограничена цел: двамата лидери показаха, че искат да управляват съперничеството помежду си, без да допуснат то да прерасне в пряка конфронтация. Протоколът беше част от това послание. Когато отношенията между две велики сили са напрегнати, церемонията не е просто украса. Тя позволява на всяка страна да демонстрира уважение към другата, без да прави политически отстъпки по същество.
Публично обявените резултати също не са нулеви. Има продължаване на търговския диалог, договореност за взаимно намаляване на част от митата, канал за разговори по изкуствения интелект и намерение военните да укрепят комуникацията при кризи. Това са практически инструменти за намаляване на риска. Но нито един от тях не решава основния въпрос: как Съединените щати и Китай ще съжителстват като конкуриращи се сили в технологиите, икономиката и сигурността. Затова бих определила резултата от срещата между Тръмп и Си като „управлявана пауза“. Страните печелят време и запазват възможността да разговарят. Различията, които могат да предизвикат следващата криза, остават.

- Най-същественото разминаване е около Тайван. Китайската страна съобщи, че Си е поискал от Тръмп да се противопостави на независимостта на Тайван, докато в американския прочит Тайван изобщо не фигурира. Как трябва да разчетем това мълчание на Вашингтон?
- Като внимателно подбрано дипломатическо поведение.

За Пекин Тайван е централен въпрос на идентичност и суверенитет.

Китайската страна има интерес да покаже на собствената си общественост, че е поставила въпроса категорично и на най-високо равнище. Както знаем, Пекин смята, че „великото възраждане на китайската нация“ не може да завърши, докато Тайван не бъде присъединен. И макар че задачата не е непосредствена (б.а. - изрична дата няма, но задачата е вградена в целите за 2035-а и 2049 г.), тя е в постоянния дневен ред на Китай. За Вашингтон публичното възпроизвеждане на китайското искане би създало друга опасност: то може да бъде прочетено като начало на промяна в американската позиция, дори ако такава промяна не е настъпила.
Мълчанието обаче не е доказателство нито за съгласие, нито за отказ. То ни казва единствено, че американската страна не е пожелала да впише Тайван сред публично обявените резултати. Ако имаше поет ангажимент за промяна в политиката, той би имал огромни последици за Тайван, за американските съюзници в Азия и за доверието към САЩ. Засега няма основание да твърдим, че такъв ангажимент е поет. Двете страни отново говорят пред различни аудитории. Пекин подчертава своето принципно искане. Вашингтон се стреми да избегне впечатление за отстъпка.

- Можем ли да приемем, че Тръмп и Си умишлено са оставили Тайван извън публичните договорености, защото и двете страни разбират колко опасно е да се стигне до конкретен ангажимент?
- Това е правдоподобно обяснение, но трябва да остане анализ, а не да се представя като потвърден факт. Всяка твърде конкретна формулировка би имала цена. Ако Вашингтон обещае нещо, което Пекин сметне за недостатъчно, напрежението може да се повиши. Ако обещае повече, отколкото е готов да изпълни, ще разтревожи Тайпе и своите партньори. Пекин също не би искал публично да представи една неясна формула като голяма победа, ако после се окаже, че американската практика остава същата. Това обяснява защо комуникацията при кризи е толкова важна. Тайванският проток е място, където рискът произтича не само от стратегическите намерения, но и от действия на кораби и самолети, от погрешно разчетен сигнал или от вътрешнополитически натиск. Военен канал за предотвратяване на кризи би бил полезен, ако действително заработи. Той няма да премахне политическия спор, но може да даде време за реакция, преди отделен инцидент да се превърне в конфликт.

- След срещата американският посланик в Китай заяви, че политиката на Вашингтон към Тайван не се е променила. Какво означава това за Пекин?
- Най-прекият прочит е, че Пекин не е получил публично потвърдена промяна в американската политика. Изявлението на посланика е предназначено и за Тайпе, и за американските съюзници, защото то цели да ги увери, че протоколното затопляне със Си не означава нов курс по Тайван. САЩ са предпазливи - главно заради цената на грешката: и прекалена твърдост, и прекалена отстъпчивост може да предизвикат войната, която
Вашингтон иска да избегне.

Затова може да се каже, че американската „стратегическа двусмисленост“ е целенасочена политика.

Освен това, военният баланс не е вече в полза на САЩ. Да не говорим, че около 90% от най-модерните чипове се произвеждат в Тайван. Не можем обаче да изключим разговори за конкретни стъпки, срокове или начини за избягване на провокации. Дипломацията често работи с такива уточнения. Би било грешка от тази обща възможност да заключим, че има тайна сделка за оръжейните доставки или за статута на острова. За подобен извод са нужни доказателства, а поведението на страните през следващите месеци ще бъде по-показателно от слуховете. Пекин вероятно ще оценява резултата според действията на Вашингтон: дали ще продължат оръжейните доставки, какъв ще бъде тонът на американските изявления и как ще се развива военното присъствие в региона.

- Търговската част изглежда далеч по-конкретна. Кой реално има по-силни козове в тази игра след Вашингтон?
- И двете държави имат силни инструменти, но те действат по различен начин. САЩ разполагат с огромен пазар, финансова мощ, контрол върху определени ключови технологии и възможност да координират ограничения със съюзници. Китай има мащабно производство, важна позиция във веригите за доставки и особено силно влияние при преработката на критични минерали. Когато говорим за редкоземни елементи, трябва да гледаме цялата верига – добив, преработка, магнити и промишлено приложение. Там зависимостите не се променят с една политическа декларация.

Договореността за частично намаляване на митата е полезна, защото облекчава конкретни производители и потребители.

Но внимателно са подбрани стоки, при които политическата цена на компромиса е по-ниска. Трудните въпроси – напредналите технологии, устойчивият достъп до критични суровини и промишлената конкуренция, остават. Затова не бих обявила победител. Истинската проверка ще дойде при изпълнението: какво действително се купува, доставя и разрешава, когато първоначалният политически ефект от срещата отмине.

- Си говори за „капана на Тукидид“ и за необходимостта да се избегне конфликт между САЩ и Китай. Дипломатическо послание ли е това, предупреждение или знак за дългосрочно съперничество?
- И трите, но бих започнала с последното. Изразът „капанът на Тукидид“ насочва вниманието към риска от война между утвърдена и възходяща сила. Това не е твърдение, че войната е неизбежна. Напротив, смисълът на посланието е, че политическите решения могат да предотвратят такъв изход.
В думите на Си има и предупреждение към Вашингтон: ако всяко китайско действие се тълкува като заплаха, а всяка американска мярка – като опит за сдържане, двете страни могат да попаднат в поредица от взаимни акции и реакции, която никоя от тях не е планирала изцяло. Същевременно Пекин използва тази рамка, за да поиска отношения, в които Китай да бъде третиран като равностоен участник при определянето на правилата. Личните отношения между Тръмп и Си могат да помогнат в критичен момент, но не могат да отменят конкуренцията между институции, икономики и военни стратегии.

- Изкуственият интелект се превърна в нов фронт на съперничеството. Възможно ли е той да стане и поле за сътрудничество?
- Да, и това вече се вижда в договореността за диалог по изкуствения интелект и за канал при инциденти. Сътрудничеството е възможно там, където и двете страни имат интерес да ограничат общ риск: например при опасно поведение на системи, при измами и киберинциденти или при използване на ИИ във военна среда, където скоростта на решенията може да надмине времето за човешка преценка. Но не бива да смесваме разговорите за риск със споделяне на технологично предимство. САЩ и Китай ще продължат да се конкурират за изчислителна мощ, чипове, таланти, данни и международни стандарти. Възможно е дори да обсъждат безопасността на най-мощните системи, докато едновременно ограничават достъпа на другата страна до технологии. Показателно е и различието в езика. Американският прочит използва понятието super intelligence, докато Китай говори по-общо за изкуствен интелект. Следващата среща на диалога ще покаже дали каналът има конкретна програма, или засега е предимно политически сигнал.

- Иран като тема също е бил обсъждан. Има ли реална обща позиция между Тръмп и Си, или само минимален консенсус?
- По-скоро минимален, но важен консенсус. Публично обявената формула е, че Иран не бива да разработва ядрено оръжие. Съгласие по тази цел не означава съгласие как да бъде постигната тя. Вашингтон и Пекин могат да имат различни позиции по санкциите, военния натиск, условията за преговори и регионалната архитектура на сигурност.
За Китай стабилността на международните водни пътища и енергийните доставки има пряко икономическо значение. За САЩ иранската ядрена програма е свързана и със сигурността на партньорите им в Близкия изток. Това създава пресечна точка, но не и еднаква стратегия. Ако Китай помогне за поддържане на дипломатически канал, това би било конкретен принос. Ако двете страни само повторят общ принцип, ефектът ще остане ограничен. Ето защо бих се въздържала от твърдението, че Пекин е обещал да прекрати помощта си за Иран, освен ако не бъде представена ясна договореност с определен предмет.

- Възможно ли е част от най-важните договорености да не бъдат обявени публично, особено по Тайван, редкоземните елементи, оръжейните доставки и Иран?
- Възможно е да са обсъждани подробности, които не присъстват в публичните съобщения. Това е нормално при срещи на най-високо равнище. Лидерите често задават посоката, а експертите след това уточняват срокове, процедури и допустими варианти. Особено при теми като военната комуникация публичността може да бъде ограничена. Но има разлика между непубличен разговор и тайно постигната голяма сделка. Не разполагаме с основания да приемем второто само защото първото е вероятно. По Тайван например една фундаментална отстъпка трудно би останала без следи в последващите решения. Същото важи за износа на критични минерали: предприятията и пазарите ще усетят дали лицензите и доставките реално се променят. За политическия анализ най-полезният въпрос е какви действия биха потвърдили, че е постигнато повече от обявеното. Така можем да проверим хипотезите си, вместо да превръщаме липсата на информация в доказателство.

- Какво трябва да следим през следващите месеци, за да разберем дали започва нов модел на отношения, или е постигната временна пауза?
- Първо, изпълнението на търговските договорености. Нека видим точните промени в митата, обема на американския износ и движението на критичните суровини. Подписаното споразумение има стойност, когато започне да променя реалното поведение на държавите и компаниите.
Второ, Тайван. Важни ще бъдат решенията за оръжейни доставки, военната активност около протока и начинът, по който Вашингтон и Пекин реагират на отделни инциденти. Ако новият канал между военните започне да функционира и се използва при напрежение, това би било съществен знак за по-добро управление на риска.
Трето, диалогът за изкуствения интелект. Следващата среща трябва да произведе работен дневен ред и ясни контакти при инцидент, а не само общо уверение, че разговорите продължават.
Четвърто, Иран: ще има ли съгласувани дипломатически действия, или общата позиция ще остане в рамките на едно изречение.
Моят извод към този момент е предпазлив. Срещата във Вашингтон показа, че и двете столици осъзнават цената на неконтролирания конфликт. Това е добра новина. Но нов модел на отношения възниква тогава, когато съперниците изградят правила, които издържат и при следващия сериозен спор. Именно това предстои да бъде проверено.