Да се стига ли до затвор за неплатени заплати

, Преди дни КНСБ представи на общественото внимание идеята да се криминализират деянията, чрез които се стопират плащанията на трудови възнаграждения от представители на работодатели, упълномощени да разпореждат тези плащания. Такива деяния могат да бъдат както писмени разпоредителни действия за забавяне или спиране на изплащането на работна заплата, така и мълчаливи и недокументирани бездействия, когато нищо конкретно не е извършено, но работникът не получава договорената заплата, понякога с месеци. Защо се стигна до тази
крайна и твърде драстична мярка,
която подлагаме за обсъждане?
Последен повод са социалните протести в поделения на железопътните търговски дружества в Бургас, където работодателите дължаха около 30 милиона лева на своите работници и служители и където проблемът експлодира, прераствайки в гражданско неподчинение, дори без намесата на синдикални организации. В тези предприятия въобще наблюдаваме една цикличност - през 2-3 месеца там се стига до подобни напрежения, ситуацията се успокоява временно с погасяване на задълженията, след което отново настъпва взрив.
В годините на прехода явлението "неплащане на суми по трудови правоотношения" трайно и широко се установи в практиката. Сумата на такива дължими плащания се променя с времето, но в последните години тя трайно възлиза на около 100 милиона лева като цяло за страната. Ако приемем, че средната работна заплата е 250 лева, това означава, че постоянно около 400 хиляди работника не получават дължимите им трудови възнаграждения или обезщетения.
Хората и предприятията се менят, но явлението остава
Преди тези в Бургас вълнения, предизвикани от неплащането на заплати, възникваха периодично и при учители, и при лекари. През юни това се случи в завод на търговското дружество "Терем" в Търговище, чийто собственик е МО.
Не става дума за изолирани случаи и за индивидуален човешки проблем. Той се превръща в трайно установило се обществено опасно явление. Защото с конституцията на гражданите е гарантирано не само правото на труд, но и правото на заплащане, съответстващо на извършената работа. Тази конституционна норма е разработена в Кодекса на труда, където по силата на залегналите законови разпоредби работодателят се задължава да изплаща възнаграждение за извършената работа поне два пъти месечно, но не по-късно от един месец след извършването на работата.
В случая работникът и работодателят влизат в трудови правоотношения, в резултат на които единият е изпълнил своята част от договореното, а другият по една или друга причина е неизряден, с което нарушава и закона, и конституцията. Неизплатеното възнаграждение е от жизнено значение и за работника, и за семейството му. Тук става дума за явлението само в пределите на трудовото договаряне и трудово-правните отношения и не се отчитат нарушенията в облигационните отношения при гражданските договори. Проблемът с неплащането се наблюдава не само в държавния, но и в частния сектор. Дори при споменатите по-горе примери често длъжник е не държавата, а търговски дружества, на които държавата се явява собственик. Явлението наблюдаваме и при някои чужди инвеститори, особено в поречието на Струма, където
гръцки собственици присвояват труд,
без да го заплащат.
Законът у нас дава право на Инспекцията по труда да констатира и евентуално да предписва на работодателите необходимото поведение. Но тя не може да разпорежда плащания. Това означава, че проблемът не може да бъде разрешен в рамките на нейната намеса. Защото ако работодателят откаже да изпълни предписанието, в рамките на действащото законодателство остава единствената възможност работникът да отнесе спора в съда. Там обаче го очаква дълга и сложна процедура. Макар че в последните години по предложение на КНСБ в Гражданско-процесуалния кодекс беше въведено бързо производство и по такива спорове, все пак получаването на дължимото възнаграждение се отлага доста във времето. Затова като единствена и по-бърза намеса у нас се очерта само организираният или стихийният колективен натиск спрямо неизправните работодатели. Все пак в подобни случаи се стига до договаряне на разсрочени плащания, както и на частични незабавни плащания. Очевидно не това е нормалният път за решаване на проблема. След като държим да възприемаме европейските стандарти с оглед на бъдещото ни присъединяване към ЕС, това с пълна сила важи и за коректните плащания на трудовите възнаграждения.
Отчитайки мащабите на проблема и неговата значимост, КНСБ предлага пакет от мерки, които биха допринесли за цивилизованото му решаване. Възможно е чрез промени в Кодекса на труда гарантираният размер на трудовото възнаграждение да стане 80 на сто от брутното възнаграждение, а не както е до този момент - минималната работна заплата. В тази връзка дължимият остатък би могъл да се плаща с лихва, равна на законната лихва, а не както е сега - на основния лихвен процент. Законната лихва се равнява на основния лихвен процент, увеличен с 10 пункта. Няма пречка законната лихва да се заплаща в определен разумен период. Той може да се уточнява между работодатели и синдикати и след това да се въведе наказателна лихва, която ще е по-голяма и от законната. По този начин
икономически лостове ще стимулират към коректно поведение
работодателя.
Възможни са промени и в ГПК, чрез които при неизплатени и неоспорими от работодателя вземания по трудовото правоотношение работникът да се снабди с изпълнителен лист, без да минава през съдебната процедура. Това би премахнало забавата, предизвикана от съдебното производство. Но и тази възможност не е докрай ефективна, а може да предизвика и фалити, които в крайна сметка пак ще са неблагоприятни за работниците.
Затова се породи идеята КНСБ да предложи въвеждането на наказателна отговорност за неизправните работодатели, тоест - за лицата, от които зависи навременното и коректното плащане. Подобна отговорност съществува например в Белгия. Решенията в различните държави се свеждат до оценката на значимостта на проблема. У нас този порок съществува и то от дълго време. Доколкото личи и от поведението на отделни работодатели, тенденции за ликвидирането му засега не се очертават. В същото време съгласно определението за престъпление, дадено в Наказателния кодекс, неплащането на трудовото възнаграждение покрива тези белези. Защото то е "обществено опасно деяние" и е причинено "виновно". Дали това е станало по непредпазливост, небрежност или умишлено, е без значение, тъй като
вината е безспорна,
след като деецът съзнава противоправните и обществено опасни последици. В единия случай не ги желае и се надява да ги предотврати, в другия - определено ги желае и цели. Но подобно виновно поведение следва да бъде наказвано. Обществената опасност произтича от установеното в конституцията право на възнаграждение за извършена работа и свързаните с него права по Кодекса на труда, които изграждат един правов ред, нарушаван от неизрядните работодатели.
Възможно е тази мярка - за неплащането да се стига и до наказателна отговорност, да се стори някому много крайна. Но положението в държавата изисква да се предприемат действия, чрез които да проличи, че има държава. Както това стана с регистрирането на трудовите договори в НОИ. Отделен е въпросът каква да бъде наказателната отговорност - дали да е глоба или затвор. Отделен е и въпросът дали това престъпление да бъде преследвано от пострадалия или от прокуратурата, като охранител на държавния интерес.