Близо четири десетилетия / от 1971 до 2010 / основният лиричен репертоар в Русенската опера, една от водещите музикални сцени у нас, носеше солистката Виолета Шаханова- Стамболиева. Над 70 различни по стил и характер роли от Перголези и Чимароза до съвременността – винаги високо оценявани от критиката и публиката, внушителен брой камерни рецитали и участия в в големи кантатно- ораториални концерти с музика от Бах, Хендел и Вивалди, през класиката, романтиката, импресионизма до модерните и трудни днешни автори, гостувания в страната и чужбина, записи в радиото и телевизията – това накратко са координатите на успешната ѝ творческа кариера досега. Само през последните няколко сезона Виолета Шаханова направи няколко големи роли /Донна Елвира в “Дон Жуан”, Серпина в “Слугинята- господарка”, Силва от “Царицата на чардаша”, Каролина от „Тайният брак”, Норина от “Дон Паскуале”/, както и поредица стилни концерти с музика на Бах, Шуберт, Росини, Белини, Доницети, Бетовен, Менделсон, Мусоргски, Чайковски, Дебюси, Енеску,Владигеров, Сагаев, участва във фестивалите на Варна, Пловдив, Русе, Стара Загора, записа няколко от най- трудните песенни цикли на Владигеров, Мусоргски и Шостакович за БНР, компактдиск за “Виена Модърн Мастърс”...
След четири успешни десетилетия на оперната сцена и концертния подиум, какво бихте казали за вашата професия?
Оперното пеене е тежък физически и психически процес. Малцина го разбират. Казват: пее си, щастлив човек! А това е професия равна на труда на миньора. Носи повече мъки, отколкото радости. Лично аз съм била винаги вечно неудовлетворена от себе си, независимо от оценките на критиката и публиката, от които не мога да се оплача. Всъщност живях истински само на сцената и на концертния подиум.
От кого се учихте?
От големите майстори. Преди това в Музикалната академия в родния Русе и Академията в София, след което и при проф. Октав Енигареску от Букурещ, голям баритон и педагог. За лиричния сопран, какъвто е моят вид глас, мисля, най- важна е изразителността, която е елемент от красотата и може би най- важното нещо в музиката.
Направихте много роли, при това някои от тях далече от репертоара на типичния лиричен сопран. Кои от тях цените повече?
Когато си артист в репертоарен театър, който представя всичко, трябва да можеш да правиш всичко. Сега певците, младите, правят по няколко роли и с тях се изчерпва цялата им кариера по- нататък. И на Запад има певци, които станаха звезди само с по 5-6 роли, но има и универсални артисти, например Черил Стюдър от Щатите, която пее всичко – от Росини до Вагнер, такъв е и великият Доминго, докато един Луиджи Алва пя почти само Росини и малко Моцарт... Като солистка на Русенската опера трябваше да изпълня не само типично лирични партии, които предпочитам , но и някои колоратурни/ Джилда, Оскар, Адела/ или по- драматични/ Донна Елвира и особено Лина от “Стифелио”на Верди - за първи път у нас на „Мартенските дни”, най- престижния наш фестивал /. Също роли на героини и субретки в класически оперети/ Силва и Щаси в „Царицата на чардаша”, Мадлен от “Бал в Савоя” /, роли в нови български опери, в опери за деца като “Хензел и Гретел”, “Котаракът в чизми” и т.н....Просто не съм отказвала роля. Не съм проваляла спектакъл поради болест или нещо друго...Кои от ролите си ценя най- много? Те не са много – и са главно лирични : Марженка от “Продадена невеста”, Зорница от “Луд Гидия”, Фрау Флут от “Веселите уиндзорки”, Маргарита от “Фауст”, Мими и Мюзета от „Бохеми”, Адина от “Любовен еликсир”, Донна Елвира от „Дон Жуан” и Сузана от „Сватбата на Фигаро”...Една победа за мен беше Зорница на юбилея на Парашкев Хаджиев през 1987. За премиерата беше предварително обявена друга певица, основна негова изпълнителка, но авторът предпочете мен.
А съжалявате ли за някои неизиграни от Вас на сцената роли?
Да. Има ли артист който, да не се е разминал с мечтана роля. Изпях концертно Татяна, Манон и Бътерфлай, но още можах да ги направя на сцената. Харесвам ролите на Таис от операта на Масне, на Луиза от “Луиза” на Шарпантие, на Вали от “Ла Вали”. Но кой ги поставя у нас? Сега се правят все един и същи опери: “Аида”, “Тоска”, “Набуко”, “Трубадур” – за “тежки гласове”, каквито общо- взето нямаме и постановките са компромисни, в много случаи това изобщо не е театър!
Утвърдихте се сред най-активните камерни певци у нас. Години наред, всеки сезон правихте премиерни концерти в Русе, София и други градове, откривахте нови автори и творби...
Защото операта, не ми достигаше. Обожавам сцената, тя ми даде много, но сега, след като отдавна няма средства за нови спектакли и се повтарят все едни и същи заглавия за евтините задгранични турнета, предпочитах да хвърля силите си в камерния жанр. Работих с увлечение в областта на художествената песен и непрекъснато откривах по нещо ново за мен, надявам се и за публиката. Така открих песенното творчество на тримата майстори на Белкантото – Росини, Белини и Доницети и за първи път у нас изпълних някои техни вокални опуси. Озаглавих програмата “Венецианска гондола” и поради интересът на публиката я изпълних досега девет пъти в Русе, София, Варна и Пловдив – на фестивали и отделни концерти. Открих и цикъла “Песни на европейските народи” от Бетовен, вокални цикли от изключително интересните румънски композитори Паскал Бентою, Тибериу Бредичану, Анатол Виеру, както и прекрасните френски песни по текст на Клеман Маро от Джордже Енеску /изпълних ги с успех и в родината им, на фестивал в Букурещ/,нови песни от Димитър Сагаев, рядко изпълняваните от Владигеров песни по Дора Габе, посветени на Царица Елеонора, също малко познати у нас опуси на Шуберт, Брамс, Вебер. Също и вълнуващия, забранен по Сталиново време цикъл на Шостакович „Из еврейската народна поезия”. Голямо изпитание за мен беше и невероятният цикъл на Мусоргски “Детската стая”- една изумителна музика. Също и романтичните и драматични “Песни на странстващия калфа” от Густав Малер, италианските романси на Глинка...
Трудно ли е да се пее на концерт?
И трудно, и лесно. Лесно е, защото си свободен и зависиш само от себе си. Нямаш пред себе си диригент, не зависиш от оркестър, партньори, сценична техника... Но и трудно – не можеш да се скриеш зад никого и да се скриеш дори за секунда зад никого и зад нищо. Няма грим, перука, костюм, художествено осветление, декори, няма паузи, почивки, сцени без твоето участие. На концертния подиум си направо “гол”, пред очите на публиката. Сам – пред “стоглавата хидра” на тази публика и трябва да си перфектен, изряден, при това доста близо, което плаши доста мои добри на сцената колеги, и да прехвърлиш “рампата”, да стигнеш до всеки. От всяка песен – голяма или малка, от всеки песенен цикъл, да направиш “театър”, “сцена”, да грабнеш, да задържиш вниманието, да развълнуваш, често пъти пеейки на чужд, не особено разбираем за публиката език. Като камерна певица ми се е случвало да изпълнявам най- трудни неща /например Владигеров, Бентою, Хелмшрот, Мусоргски, много труден е и Шуберт/. Но радостта от този тип музициране е несравнима! Освен това на концертния подиум си напълно сам, само с един пианист, и се чувстваш, както казах вече, напълно независим и истински творец. Не зависиш от волята на диригента, от неговите виждания и темпа / понякога далечни от моите/ или от хрумванията на режисьора...
Споменахте “режисьора”. Вашият син, Теодор Стамболиев, се изявяви на успешно като режисьор и вие участвахте в неговите постановки. Беше ли интересно за вас?
Беше вълнуващо. Той се оказа твърде независим в работата си и доста упорит. Не прие нито един моя съвет, а мисля, че като имам голям опит и все можех нещо да му дам. Направих под неговото ръководство пет големи роли: Норина /”Дон Паскуале”/, която преди това бях пяла на премиери във Варна и Плевен, Серпина /”Слугинята- господарка”/,преди това я правих в три постановки, Валансиен /”Веселата вдовица”/, това беше една от дебютните ми роли, и Каролина /”Тайният брак”/,първата ми премиера! За Мартенските дни и за още няколко фестивала у нас и в чужбина направих за първи път у нас - сценично монооперата на „“Човешкият глас”, което беше върхов момент в моята кариера. С тази трудна и вълнуваща творба на Кокто и Пуленк приключих своята кариера. .
Как виждате бъдещето на българската опера?
Засега настоящето е нерадостно. Дано да излезем някой ден от тази криза. Реформата се оказа не само безполезна, но и твърде вредна за българските музикални театри... Сега те са просто спънати в своята работа. Не само заради ограничените финанси, но и заради това механично сливане на опери и филхармонии. Ето, когато се прави опера, не може да се направи нормално един симфоничен концерт и обратното. Когато оркестърът излезе на турне за пари навън, няма кой да акомпанира на певците и спектаклите на операта и балета просто падат. Нередовната и оскъдна продукция, бедният репертоар, често пъти един и същи, просто парализират работата ни. Публиката губи интерес, всъщност не ѝ предлагаме почти нищо ново и оригинално. Това е един омагьосан кръг! Дано бъдещето на българската опера да е по- добро…
Но вие все пак не можете да се оплачете. Направихте доста роли...Работихте с добри режисьори и диригенти....
Да, така е. Зле е за младите, затова мнозина от тях бягат навън. Много чудесни млади певци емигрираха на Запад, заради по- добрите възможности за работа, заради по- доброто заплащане. Мнозина станаха хористи, за да се захванат за някое щатно място, защото и на Запад се преситиха от музиканти- емигранти от Източна Европа и особено от Русия. Последните се продават по- евтино от нас и подбиват цената ни!.. Аз имах шанса да сваря и добрите години на българската опера, когато имаше истински ансамблови театри с много богат репертоар и голям брой представления годишно – 140- 180!. В Русе играехме всичко – от Моцарт до Прокофиев и Хаджиев, имахме и редица репертоарни открития. Публиката обичаше операта и ходеше дори на съвременните български и руски /съветски/ автори: Ал.Райчев, Сагаев, Пиронков, Молчанов, Прокофиев, Хренников, Пипков... А сега? Сега дори Моцарт и Пучини не събират тази публика. Значи сме дръпнали назад, много назад! Мъчно ми е за този регрес! Не мога да го понеса.
Имах щастието да работя с редица добри режисьори и диригенти като: доц Стефан Трифонов, Михаил Хаджимишев, Петър Щърбанов, Пламен Карталов, Маргарита Младенова, Константин Димчев, Джордже Захареску, Йозеф Новак, Манфред Щраубе, Руслан Райчев, Михаил Ангелов, Ромео Райчев...Имах и прекрасни колеги и партньори: Николай Здравков, Кирил Кръстев, Пенка Дилова, Ана Ангелова. Русенската опера беше години наред един първокласен музикален театър.
Тогава не съжалявате ли, че останахте в Русе и в България? Наистина, вие получихте признание и награди: Златната антена/ 1983/, Златната лира/ 2001/, номинация за “Музикант на годината” /1996/, името Ви влезе в български и чужди енциклопедии, записите ви във фонда на БНР, в Букурещ, Прага и Виена. А и музикалната публика ви познава и цени, но може би това не е достатъчно...
Винаги може да се съжалява за пропуснатите възможности. Съжалявам и аз. Сигурно, ако не бях останала в Русе и в България, кариерата ми щеше да се развие по- друг начин. Имах възможности за работа в София и чужбина /Германия, ЮАР/, но останах в България и в Русе за добро или за лошо. И то в моя роден град, където учих в Музикалната гимназия,после учих консерваторията, завърнах се в Русе, назначиха ме веднага за редовна солистка, тук направих най- добрите си роли. Гостувах и на сцените в Пловдив, Варна и цялата страна. Но когато започнах кариерата си, а и след това, почти до 1989 година – статусът на оперните артисти беше доста висок. А сега е обратното! За съжаление, промените не донесоха нищо добро за българския оперен театър, както и за цялото ни изкуство. Българските политици, министри, депутати са толкова далече от културата, че тя не се споменава дори мимиходом от тях. Просто не съществува! Освен ако не стане дума за министъра. Реформата, както казах, се оказа пагубна. Затова съсредоточих усилията си в камерния жанр. Макар и доста труден, той е невероятно богат и ме привлича неудържимо. Нямаше да ми стигнат още няколко живота, за да изпълня нотите, които събрах в личната си нототека. Имаше толкова прекрасна, невероятна музика, която исках да изпълня, но времето не ми стигна...
Разговора води:
ЕЛЕНА ИВАНОВА
Б.А. Наскоро Съюзът на музикалните дейци в България отличи Виолета Шаханова с най- високата си награда – “Кристалното огърлие”. А Общината в родния ѝ град – с голямата награда „Русе”
Отзиви от критиката за Виолета Шаханова:
“Великолепна е Виолета Шаханова – Сузана /”Сватбата на Фигаро”/. С какво наслаждение и артистично увлечение се отдава певицата и актрисата на тази роля, за която, бих казал, е родена! Нейният професионализъм и майсторство ѝ отреждат място сред първите сили на днешната българска опера...”
Димитър Коев ,“Светлоструй”
+
“В ролята на Зорница /”Луд Гидия”/ Виолета Шаханова продължава традициите на най- добрите лирични сопрани в съвременния български оперен театър.”
Проф. Боянка Арнаудова ,“Българска музика”
+
“Марженка на Виолета Шаханова /”Продадена невеста”, Мартенски дни 1989/ със смисленото си, действено и детайлно изработено поведение, с културата и одухотвореността си недвусмислено носи днешен полъх от голямата традиция на миналото, от Марженки като: Райна Михайлова, Катя Попова, Валентина Александрова, самата тя е вече традиция, следа в оперния ни театър...”
Проф. Розалия Бикс,“Утро”
+
“Удиви ме лекотата на певческата емисия, красотата на тембъра, изразителният маниер на пеене, както и отличната дикция на тази певица – на немски, френски и италиански, без никакъв акцент на песенния ѝ концерт на фестивала “Вива ла музика” в НДК.”
Георги Кузманов, вокален педагог, “Бряг”
+
“Малцина са певците у нас, които поддържат равнище и препертоар в една толкова специфична сфера като камерното изпълнителство. Пиететът на Виолета Шаханова към вокалната лирика действително личи и в рафинираната линия на фразата, и в детайла, в деликатните модификации и превъплъщения, както и в усета ѝ към характерния вокален щрих.”
Ива Чавдарова, музиковед “Култура”
+
“Виолета Шаханова представи изключително проблемния цикъл “Детската стая” на Мусоргски по текст на композитора. Нейното изпълнение бе образец на високо и зряло вокално майсторство, хармонично съчетано с истински завладяващ артистизъм при една пределна експресивност на изразните средства.”
Проф. Никола Дюлгеров, “Дума”
+
“ В това 34-то издание на Оперния фестивал в Констанца най- силно впечатление остави у мен една българска певица, Виолета Шаханова. В изключително тежката моноопера на Пуленк, която познавам от специализацията си в Париж, тя показа не само ярка певческа дарба, но и силен актьорски талант – игра като родена драматична актриса. А интерпретацията ѝ в музикално отношение беше изключителна. Фразира великолепно, при това на перфектен френски...”
Четете ни и в Google News