Църквата Св. Георги в село Драгойново с уникална история, легенди и чудеса

Днес тръгнах за село Драгойново, покани ме отец Станимир на храмовия празник на църквата „Св.Георги“

Драгойново се намира на 17 км южно от Първомай. Пътят към селото е приказно живописен, особенно сега през пролетта когато нивите вече са засяти и набъбнали със зараждащите се посеви, реките пълноводни, стадата доволни, че вече има какво да пасят – прясната зелена тревичка е изтъкала килим по цялото околие. С една дума картината е живописна и омайваща. През цялото време докато карах към Драгойново пред мен ме мамеше връх Драгойна.

Старо име на селото до 1906 г.е Козлук. В ранното средновековие селището се е превърнало в крепост като тези в Плиска и Преслав. Според учените за първи път в околностите на Драгойново са открити доказателства за съществуването през X век на култура, в която мирно са съжителствали българи и ромеи. В района са намерени уникални скални двуезични надписи. Най-големият от тях е от 17 реда, в който част от думите и буквите са от гръцката азбука, а другите са изписани на кирилица. Откритията накланят везните към твърдението, че границите на Първото българско царство с Византия не са били до Стара планина, а са стигали до северните склонове на Родопите.

На връх Драгойна е разкрит голям тракийски градски център. Открити са останките на светилище, което е може би прочутият храм на Дионисий. При новите разкопки в местността Хисаря са разкрити част от стените на голяма християнска църква с останки от дебела вътрешна и външна мазилка, богато украсена със стенописи. При избухването на Балканската война в 1912 година 2 души от селото са станали доброволци в Македоно-одринското опълчение. С доста личности се слави селото. От тук е родом известния Ангел войвода, хайдутин от средата на 19 век., Стоян Точката – Точка войвода, хайдутин ,Дели Петър, хайдутин Кольо Нацков-Кьосе Кольо – хайдутин, втори байрактар на Ангел войвода и Паун Везирев, ятак на Ангел войвода, национален революционер. Вероятно има и други войводи и хайдутини за които не знам, но народът тук ги помни и тачи.

Селото се слави и със своите археологически находки. Тракийско светилище на връх Драгойна, в рамките на древното фортификационно съоръжение, в близост до селото е разкрито през есента на 2004 г. В района на село Драгойново се намират 49 надгробни тракийски могили; от тях 47 са разкопани от иманяри. Една могила е разкопана от археолози от АМ Пловдив. Открити са иманярски тунел и колела от антична колесница.

На 29 юни селото празнува, тогава се организира събора на който се вихрят хора, песни и танци, вкусни гозби , старите се събират на седянка, младите се залюбват, а най-малките се радват на бонбони и захарен памук – абсолютна селска идилия където всички се знаят и живеят в мир и разбирателство. Но освен този събор има и друго място обединяващо хората в село Драгойново и това е техният храм Св.Георги за който се носят много легенди.

Но нека се върнем към предисторията и как се стига до построяването на храм Св.Георги в село Драгойново.

Към 1790 г. драгойновци окончателно се заселват на сегашното място на селото. Турците го нарекли Козлỳк и това име остава до 1906 година.

Първото килийно училище в с. Козлỳк се открива през 1824 година. Инициатор за неговото откриване е първият свещеник на селото отец Никола Константинов. Отец Никола учил преди това богословие в Зографския манастир. Там бил въведен в сввещенически сан. В манастира се запознал и през цялото време дружил с монах Захарий, буден ученолюбив духовник, преподавател в килийните училища на манастира по български и гръцки език.

Към 1810 г. отец Никола се върнал от Зографския манастир и станал свещеник в родното си село. Богослужението и църковните треби извършвал на църковнославянски език в две малки стаички, построени в западния край на църковния двор. Сетне отчето се оженил и му се родили две момчета. Когато станали петнайсетгодишни, бащата решил да им търси учител. Но къде по това време можело да се намери учител?

През 1824 г. по време на съборния празник, по онуй време на 19 октомври, поп Никола отишъл на поклонение в Рилския манастир. Там случайно срещнал своя стар приятел монах Захарий от Зографския манастир. Склонил го да дойде в Козлук и да стане учител на синовете му. Веднага в къщата на отец Никола се открило първото килийно училище с две отделения – едното за изучаване на българския език –писмо и четиво, а другото – на гръцки език. Едната група учела преди пладне, а другата – след пладне. Освен на писане и смятане, монах Захарий учил своите не много млади ученици и на история на България. Това били най-интересната част от обучението за местните. Килийното училище просъществувало само 3 години, но то блеснало като светъл лъч на българското възраждане, пробудило националното съзнание на местното население.

След закриване на килийното училище отец Никола изпратил сина си Симеон да учи богословие в Рилския манастир, а Константин – гръцка семинария в Бачковския манастир. След като завършили богословските си науки, ръкоположени в свещенически сан, двамата братя се завърнали в с. Козлук. Тук в продължение на 20 години те учителствали и служили едновременно като свещеници, Симеон – на български, а Константин – на гръцки език.

В продължение на 33 години – от 1832, когато бил на 20, и до 1865 година, Ангел войвода води стегната, организирана, добре въоръжена и обучена хайдушка дружина в района. Истинското име на Ангел войвода е Ангел Стоянов Кариотов, роден на 21.IX. 1812 г., в Козлук.

За постройката на бъдещата църква бил определен хармана на Паун Везирев, намиращ се в центъра на селото. Бил създаден инициативен комитет, начело със стария поп Никола. Трябвало в най-скоро време да се съберат средства и да се започне строежът на църквата. Но въпреки положените усилия, по времето на отец Никола не могли да се съберат достатъчно средства. Освен това не могло да се извади разрешително по онова време, т.н. – тескере от властите за строежа на църквата.

През 1850 г., след смъртта на отец Никола, инициативата за построяване на новата църква се възродила отново от няколко родолюбиви козлучени, начело с отец Симеон. В подкрепа на това начинание се явили възрожденецът Паун Везирев, авторитетен и състоятелен родолюбец, кметът на селото Мильо Запрянов, и още пет други будни селяни, възпитаници на килийното училище, по това време ятаци на Ангел войвода.

Парите за строежа не достигали. Затова се образували няколко комисии, които тръгнали от къща на къща да молят пари за бъдещия храм, а други отишли по села и манастири да търсят подкрепа. През есента на същата година от Цариград се завърнал и Паун Везирев, отишъл нарочно да издейства разрешително за строеж.

Кметът Мильо Запрянов повел към Станимака (Асеновград) и Чепеларе цял керван от волски коли и докарал греди, дъски, керемиди, вар и други строителни материали, които струпал в църковния двор. Освен това кметът намерил в Устово и ангажирал известния майстор-зидар Уста Мильо.

Строежът започнал с въодушевление. Притекли се на помощ всички козлучени, които могли да работят. Входовете се строели низки по онова време, за да може когато човек влезе да се поклони и да изрази уважението си към Бог. През лятото на 1853 г. новата църква "Свети Георги" дори била изографисана от Динко Зограф и зографи от Одринската школа. „Зографията е много стилна и като бои и като стилистика“, разказва въодушевено днес вече отец Станимир, който служи в храма. На престола в олтаря, била сложена четвъртита мраморна плоча със съответен надпис.

Мраморен двуглав орел пък краси пода

На пода в църквата Св.Георги в Драгойново е вградена бяла мраморна плоча с изображение на познатия от герба на Византия и царска Русия двуглав орел.

Бабите и до днес му казват „Белия камень“, върху него не се стъпва, само се кланят

Това е гербът на Цариградската патриаршия, който преди това е и на хоругвите на византийските императори. След като Константинопол пада в ръцете на османците през 1454 година, Русия се нагърбва с мисията да бъде Третият Рим. Логично и двуглавият орел става неин герб, което е обявено официално през 1857 г. от император Александър II. За подобни мраморни плочи с изображение на двуглав орел е известно, че има в храмовете в селата Горно Райково, Добърско, Долен, Брягово, Сусам и Езерово.

Когато всичко било готово, майсторите били поканени на гощавка от Паун Везирев и кмета Мильо Запрянов. Тук дошъл и Ангел войвода. Паун Везирев и Ангел войвода бръкнали в поясите си и изплатили сметката на майсторите. След това заръчали на зографите преди да си отидат да изпишат по стените на църквата имената на всички дарители – богати и бедни, които с труд или дарение са помогнали за строежа. Тогава на мраморна плоча, поставена в средата на църквата, и над гевгирения решетъчен каменен вход откъм запад била издълбана с длето годината "1853", а по стените били изписани имената на всички дарители и строители, запазени и до днес.

Ангел войвода дал пари, с които да се закупят кандила и два полилея с кристални висулки. Когато полилеите били донесени една съботна вечер, той заръчал да отворят църквата, да запалят кандилата и да го чакат. Привечер войводата пристигнал заедно с цялата хайдушка дружина. По даден знак хайдутите свалили калпаци и влезли в църквата. Войводата вървял напред. Той се покачил на нарочно поставената по средата стълба и сам закачил под големия купол двата полилея. В това време църквата ехтяла от хвалебствени песнопения за здравето на Ангел войвода и на цялата му дружина.

Следващата година (1854) на Гергьовден станало освещаването на новата църква. По случай тържеството от близки села, колиби и градища, поканени нарочно, надошли много гости и поклонници. Пристигнали и духовни лица, епископи, свещеници и архимандрити от Пловдив, Хасково и Стара Загора, от близки и далечни манастири. По това време на църквата били подарени и много оригинални икони, шедьоври на тогавашната църковна живопис, запазени и до днес. „Иконите са изключителни в този храм. До ден днешен няма реставрация на иконите , които са много оригинални и специфични“, разказва отец Станимир. „Тази, която е на храмовия светия за времето си е била бунтарска икона. Такова нещо е нямало никъде и не се е допускало по времето на Османската империя. Специфичното е, че всичките мъчители на Свети Георги са били облечени в римски доспехи, като римски воини, а този, който отсича главата на Свети Георги е облякан в дрехи на Османската империя.

Такова дръзновение са имали тогава да изографисат османлия как отсича главата на Свети Георги. Явно са ядосали някого навремето, защото Паун Везирев получава заслуженото от тогавашните власти,а именно – не доживява деня на освобождението, убит е някъде тук между Хасково и Асеновград валко преди освобождението на път за селото. По време на голямото чирпанско земетресение 1928 година е имало леки поражения по храма, след което е укрепен много качествено и до ден днешен църквата Св.Георги е едно истинско светилище с история за село Драгойново, и за целия регион“, разказа отец Станимир.

В Козлук се състоял голям народен събор. В църквата, по време на събора се извършвали тържествени богослужения, а в широкия двор гъмжало от народ. На гостите било оказано задушевно гостоприемство от цялото население. Заклани били много говеда и овни. В църковния двор и по харманите наклали големи огньове, наредили казани с овнешко месо. И докато траел съборът, всеки ден се раздавала топла овнешка яхния – курбан ,на многобройните гости и поклонници. Селяните гощавали своите гости, завързвали приятелство с тях. Няколко дни наред на селския мегдан – Хорùщето, по дворове и хармани, свирели гайди и кавали, гъгнели гъдулки, думкали тъпани, извивали се кръшни хора. Съборът и празненството траяли три дни.

Така през 1853 г. тържествено била осветена новата българска църква "Свети великомъченик Георги".

През 2003 г., във връзка с 150 годишнината от построяването на храма, се извършил основен ремонт с дарението на Ангелина Димова от Париж, напуснала Драгойново преди повече от 40 години. Местинте хора ми разказаха, че била заможна дама, имала магазин за парфюмерия в центъра на Шан-з-Елизе, дори си има вече собсдтвена марка парфюми. Всеки път когато се прибира към България и родното си село давала голяма лепта за храма. Другите трима дарители са Антон Щерев, Антоний Христев и Даниел Щерев. Ремонтиран е покрива, сменен е дъсчения под с каменни плочки, олтаря е с ново дюшеме, нови трончета за миряните и нова печка за зимата. Освещаването станало на храмовия празник и било извършено от Пловдивския митрополит Арсений.

Една година след това на Великден, тогава се падало12 април, всички настоящи и бивши военни, които произхождат от село Драгойново, даряват голяма икона на св. Георги с проскинитария и един свещник. И тъй като военните са били инициатори на това дарение в тяхна чест пък в двора на църквата са сложени два големи топа, а може и да са пушки, не съм добър познавач на военното дело, но едно е факт – оръдията красят храмовия двор и напомнят за военните дарители. „Винаги военните и действащите генерали от селото са дарявали по една заплата за благоустройството на храма“, поясни отец Станимир. Като добави, че в реставрацията на храма са участвали всички жители на селото, всеки отделил пари от пенсията си, от заплатата и обикновените хора събрали повече пари от изписаните на каменната плоча дарители. Но най-интересна е историята с мюсюлманиня от съседното село, която ми сподели отец Станимир.

Мюсюлманин построил безвъзмездно навеса над централния вход на църквата

Парите не стигнали за навеса над централния вход на храма. От покрива трябвало да се спуска козирка над входа, но средствата не били достатъчни. Един ден дошло едно младо момче от съседното село Буково, той бил строител като повечето мъже в района и бил мюсюлманин. Отишъл при отец Станимир и му казал, че идва специално за да построи козирката и да изгради хубав стабилен навес над входа. Отчето се почудил кой е този човек и как така е дошъл сам без никой да го кани за този строеж. Тогава момчето разказало на отец Станимир как сънувал сън. На сън му се явил млад слаб мъж с рядка брада и му казал да отиде и да построи навеса на църквата в Драгойново. Момчето не искал пари за изграждането на навеса. Отец Станимир поканил момъка вътре в храма. Едва ли до този момент е влизал в християнски храм. Като се доближил до олтара видял иконата на Свети Георги и застинал „като гръмнат“ както го описа отец Станимир. Посочил светеца без изобщо да знае кой е и чий е този образ и казал на отчето : „ето този го сънувах!“ Момчето направо застинало пред образа на Свети Георги, когото видял на сън. Дълго стоял неподвижен....Бил абсолютно убеден, че точно той му казал да дострои църквата и да направи навеса над входа. Мюсюлманинът изградил предстройката и навеса над централния вход на храма напълно безплатно, една стотинка не взел за труда си.

А днес, точно на храмовия празник в двора на църквата Свети Георги в Драгойново имах късмета и честта да се запозная с пра-правнукът на Паун Везирев – Спас Бойчев Паунов който си е дарил хармана за да се построи на това място днешната църква. „Паун Чорбаджи му викали тук и в околията. А през 1853 като си дарил хармана за църква много се прочул“, сподели Спас Паунов, който е дошъл на дядовата си земя за да се помоли в храма на Свети Георги и да опита от осветения курбар.

По традиция в днея, когато се почита Свети Георги от много години в двора на храма се вари агнешки курбан. След службата и сладкодумната дълбоко историческа проповед на отец Станимир всички миряни се запътиха към двора на храма за да похапнат за здраве от осветения курбан.

Хората от селото си носиха дори тенджерки и кутийки за да занесат курбан и по домовете на онези, които ги очакват вкъщи. От тридесет години курбана го варят баба Калинка и баба Мария. „За съжаление няма млади вече в селото, тръгнаха към големите градове и по чужбините....“, сподели баба Мария сипвайки ми черпака в купичката.

Помолих се в храма, хапнах от вкусната агнешка чорбица и си помислих – колко доброта има все пак на този свят, та нали и село Драгойново е част от този свят. Дали тази доброта, благост, вяра и любов ги има само тук? Или ги има още някъде....Дано да ги има, защото само вярата в Бог и любовта един към друг ще спасят този свят. Свети Георги побеждава змея - демона на злото и възстановява хармонията на битието и любовта.

И нека винаги помним, че Бог е Любов!

Автор : Оля Ал-Ахмед