Едно мило послание от най-северните земи на България

Това послание е от град Тулча, разположен на Дунав, в днешната румънска част на Добруджа. Град Тулча е разположен на красиво място при ръкава наречен Свети Георги, близо до мястото където река Дунав се разклонява и през три огромни канала се влива в Черно море. В красивия град Тулча преди 1878 година най-голямата етническа група е българската, следвана от румънската и още близо двадесет народности. През следващите десетилетия българското население постепенно намалява, а румънското взема превес, особено след 1940 година.

Днес българското присъствие в Тулча е по-скоро исторически спомен. За него напомня старата църква в града „Св. Георги”, строежът на която започва в 1851 година. Запазен е фронтона на входа, с надписа по освещаването на църквата, от 1857 година, написан на черковно-славянски. До църквата се е намирала и Българската мъжка гимназия. Не много далече е и къщата в която осем години е живял Стефан Караджа, докато е бил чирак и калфа обущар при чичо си в Тулча.

Мъжката гимназия е основана през 1859-1862 година от българския търговец Димитраки Теодоров. Той е родом от Жеравна, но се установява в Тулча, където става един от едрите търговци на добитък на Балканите, получава и титлата бей. Участник е в Първия църковно-народен събор в Цариград. Негова съпруга е Султана Теодорова, родом от Арбанаси. Тяхна внучка е Султана Рачо Петрова, която се ражда тук в Тулча, жена на българския офицер и политик Рачо Петров.

Двамата съпрузи Димитраки и Султана са погребани в двора на църквата, в стилно изработен саркофаг, с релефи и надпис. Тук е и саркофага на Хаджи Велико Стефанов и съпругата му Анастасия, който поставя основата за съзиждането на храма Свети Георги, както и на девическото училище. Това малко пространство, от източната страна на българския храм, днес е оградено с каменна ограда и железни решетки, но времето и годините са оказали своето влияние върху паметниците. Тук могат да се прочетат няколко трогателни послания към бъдещите поколения.

Едното е това на гробницата на Димитраки и Султана Теодорови. То гласи: „Тук под тая плоча, тук под тоя кръст, почиват двама – съпруга, съпруг: Прибра ги Господ един до друг. Мили те бяха за своя род, добро правиха през цял живот; вечна им памет, легка им пръст.”

Наблизо е саркофага на Теодор Вълчев, баща на Димитраки и Стефанаки Теодорови. Надписът върху неговата надгробна плоча, днес загубена, започва с думите: „Продумай мрамор и кажи – Теодор Вълчев тук лежи…” И другите околни надписи са в подобен стил и с подобно съдържание като тези. Всичко това показва, че зад суровите лица на нашите възрожденци, които виждаме по архивните снимки, зад дългите бради и мустаци, под тежките калпаци, са живели едни чистосърдечни и благородни души, родолюбиви и богоязливи. Показват, че в българското семейство от онова време е имало ред, взаимопомощ, мир и разбирателство. Така са постигнати и големите успехи в десетилетията преди и след Освобождението на България.

Щастливо обстоятелство е, че подобни надписи от средата на деветнадесети век са запазени и в територията на днешна България и извън нея. Те ни показват какво е всъщност българското, това, което търсим днес и не може да намерим. Показват ни традиционната българска чистосърдечност и простодушност, която въпреки влиянието на политиката, на нейната суровост и лукавост от османско и още по-рано от византийско време, запазват своята чистота. В случая имаме един мил пример от град Тулча, при Дунав, едно от най-северните български землища.