380 години без Орфей от Кремона

„Монтеверди защитава правата на чувствата и свободата в музиката. Въпреки протестите на защитниците на правилата, той разчупва оковите, в които се е оплела музиката, и иска оттук нататък тя да следва само повелите на сърцето…“ Ромен Ролан

Клаудио Монтеверди / 1567- 1643/

Днес, 380 години след смъртта му, може определено да се каже, че творчеството на Монтеверди е едно от уникалните явления в музикалната култура на 17 век. В интереса си към човека, към неговите страсти и страдания Монтеверди е истински ренесансов художник. При това изпреварил своето време в музиката. Бих казал, един Шекспир в операта. Никой от неговите съвременници не е съумял да изрази като него трагичното усещане на живота, да се доближи до разбирането на неговата истина, да разкрие по такъв начин първичността на човешките характери, копнежи, страдания и страсти. Наричат го „Бащата на операта“, тъй като за първи път при него тя е вече истински музикален театър – drama per musica.

Роден е през 1567 в Кремона / града на лютиерите/ в семейството на лекар. Най- големият от петима братя. Неговият учител Марк Антонио Инжениери / 1545- 1592/ му предал всички свои знания: тънкото и трудно изкуство за воденето на певческия глас, науката за прозодията, каноните на хармонията на Палестрина, както и полифонията на Орландо ди Ласо. През 1580 година, 13- годишният Клаудио вече издава първите албуми със свои вокални полифонични произведения (мадригали, мотети, кантати), а до края на това десетилетие той е вече признат и известен композитор в Италия, приемат го за редовен член на римската академия „Санта Чечилия“. От 1590 година Монтеверди служи в придворния параклис на херцога на Мантуа (първо като оркестрант и певец- солист, а след това и като водещ капелмайстор). Пищният, богат двор аристократа- меценат Винченцо Гонзага е събрал водещите италиански певци и музиканти от епохата. По това време Монтеверди среща с редица знаменитости: поета Торквато Тасо, художника Рубенс, както и композиторите от известната Камерата от Флоренция, авторите на първите опери „Дафне“ и „Евридика“ - Джовани Пери и Отавио Ринучини. Като придружава своя покровител и меценат, херцог Гонзага, при честите му пътувания и военни походи, Клаудио Монтеверди има възможността да пътува из Европа / Прага, Виена, Инсбрук и Антверпен /.

През февруари 1607 г. първата опера на Монтеверди по текст на поета Александро Стриджо ,„Орфей“ е поставена с голям успех в Мантуа. Монтеверди превръща тази скромна пасторална пиеса, предназначена за дворцови празници, в истинска, вълнуваща драма за страданието и трагичната участ на Орфей, за безсмъртната красота на неговото изкуство. ( Тук ще споменем, че Монтеверди и Стриджо запазват трагичната версия на развръзката на мита – Орфей. Като напускай Царството на мъртвите, той нарушава забраната, поглежда назад към Евридика и я изгубва завинаги.)

Може да се каже, че тази творба на Монтеверди – със своето новаторство и с богатството на изразните си средства, е истински шедьовър и се отличава от всички подобни музикално- сценични опуси в този ранен етап от развитието на жанра. Експресивната декламация и широката кантилена, вълнуващите хорове и ансамбли, точно балет, развитата оркестрова част – всичко това разкрива дълбоко идея. От втората опера на Монтеверди „Ариадна“ (1608) е оцеляла до наши дни само една сцена. Това е прочутият „Плач на Ариадна“ („Оставете ме да умра ...“), послужил за образец много арии от този тип в италианската опера. (Плачът на Ариадна е известен в два варианта – за соло глас и под формата на петгласен мадригал.)

През 1613 г. Монтеверди се премества във Венеция / градът в който вече има няколко десетки оперни театри! Според някои хронисти повече от 40! / и до края на живота си остава на служба като капелмайстор в голямата катедрала Сан Марко. Богатият музикален живот на богатата и процъфтяваща република Венеция разкрива нови възможности за композитора. Монтеверди пише опери, балети, интерлюдии, мадригали, музика за църковни и дворцови тържества. Едно от най-оригиналните произведения на тези години е едноактната опера – балет „Битката на Танкред и Клоринда“ по част от поемата „Освободеният Йерусалим“ на великия Торквато Тасо. Може да се каже, че това не истинска опера, а мадригал в живописен стил, все пак, със сценично действие. Представен за първи път в двореца на граф Джироламо Мочениго по време на Венецианския карнавал / 1624/, той развълнува силно, според спомени на съвременници, „до сълзи публиката“! Може да се каже, че е нещо средно между оратория и балет / действието се изразява чрез танц и пантомима/, като тук Монтеверди установява тясна, упорита и точна връзка между поезия и музика в стила на най-чистата мелодична рецитация

Тя е изградена за времето си оригинално - като четене поетичния текст (ролята на Ил Тесто или Разказвача), актьорска игра ( речитативи на Танкред и Клоринда) и оркестър. Като тук има едно вълнуващо музикално описание на хода на дуела. Във връзка с " Танкред и Клоринда" Монтеверди определя своя стил като „stile concitato“ (развълнуван стил), като го противопоставя на "мекия, умерен" стил, преобладаващ по това време.

Може да се каже, че повечето от мадригалите на Монтеверди се отличават и с остър изразителен, драматичен характер (последната, осма колекция от мадригали, 1638 г., е създадена във Венеция). В този жанр на полифонична вокална музика се формира стилът на композитора и се извършва подборът на изразителни средства. Хармоничният език на мадригалите е особено оригинален (смели тонални сравнения, хроматични, дисонантни акорди и др.). В края на 1630-те - началото на 40-те години. оперното творчество на Монтеверди достига своя връх („Завръщането на Одисей в родината“ - 1640 г., „Адонис“ - 1639 г., „Сватбата на Еней и Лавиния“ - 1641 г.; последните 2 опери не са запазени).

В последните опери от „венецианския“ период на Монтеверди могат да се усетят различните стилистични промени, настъпили в италианската мелодрама (особено след разцвета на Римската школа). Една, наистина, голяма свобода на изразните средства, като оперите му са вече широко разгърнати драматични платна. Хоровите епизоди са чувствително редуцирани или дори премахнати, ариозните моменти и речитативите са комбинирани гъвкаво, функционално според от хода на сценичното действие и театралната архитектоника е вече друга. Поставя се началото на „оперния език“, вече далече от ораторията и мадригала.

През 1643 г. по времето на Карнавала във Венеция поставят последната сценична творба на Монтеверди, "Коронацията на Попея. Либретото на тази петактна, мащабна за времето си опера, вдъхновена от древната гръцка драма, е дело на поета на Джан Франческо Бузенело и е вдъхновено от "Аналите" на Тацит. Този предсмъртен сценичен опус на 75-годишния маестро отбелязва в истински връх в творческия му път. Тук вече почти няма богове и митологични герои, а действат конкретни, реални исторически личности - римският император Нерон, известен със своето коварство, нарцисизъм и жестокост, неговият благороден учител - философът Сенека, съпругата му, амбициозната Попея. Определено може да се направи паралел между „Коронацията на Попея“ с великите трагедии на неговия велик съвременник Шекспир. Силни, интензивни страсти, остри конфликти, „шекспировски“ контрастни – от комичното и жанровото, до трагичното. Да споменем само прощаването на Сенека с учениците му, следвано от весела сцена и оргията на Нерон и приятелите му интензивност на страстите, остри, наистина "шекспировски" контрасти на възвишени и жанрови сцени, комедия. И така, сбогуването на Сенека с учениците - трагичната кулминация в операта - се заменя с весела интерлюдия и поява на прислужница, а след това започва истинска оргия - Нерон и приятелите му се подиграват на учителя, празнуват неговия Сенека със своите ученици - трагичната кулминация на операта - се заменя с весела интерлюдия на страница и прислужница, а след това започва истинска оргия - Нерон и приятелите му се подиграват на учителя, празнуват смъртта му, или финалът…Тук текстът и музиката се допълват по един забележителен начин. Музиката се развива бързо, стремително като представя сценичното действие чрез гъвкави монодии и функционално изградени арии. Определението на автора в титулната страница на партитурата е точно „ Dramma per musica“!

„Единственият закон за Монтеверди, пише Ромен Ролан, /който ни е оставил не само прекрасна проза, но и силни текстове за музиката/, е бил самият живот“,

Да, подобно на Шекспир, Монтеверди изпреварва своето време. Трябва да минат немалко години, дори цели два века, за да се появи първият истински велик реалист в музикалния театър, Волфганг Амадеус Моцарт, а след него още: Верди, Бизе, Пучини… Може би затова съдбата на творбите му беше толкова изненадваща. Дълги години те остават в забрава и отново се върнаха към живота едва в наше време.

През ХХ век забравеният за векове Монтеверди беше преоткрит от редица музикални театри, диригенти и режисьори.

Четирите запазени негови партитури / от всичките 11/: „Орфей“, „Танкред и Клоринда“, „Завръщането на Одисей в родината“ и „Коронацията на Попея“ се представиха първо в Англия и Италия, а след това и в редица страни на Европа и в Щатите. Много и силни спектакли имаше в Глайндборн, Рим, Флоренция, Венеция, Цюрих, Париж, Будапеща, Берлин. Бих споменал само няколко върха сред многото постижения: „Коронацията на Попея“, с режисьор Патрис Шеро в Цюрих, „Орфей“ в Барселона с диригент Жорди Савал, „Завръщането на Орфей в родината“ в Глайндборн.

За съжаление, Монтеверди, както и редица други велики стари майстори като Хендел, Хайдн, Вивалди, Глук са далече от афишите на българските музикални театри. И това е един голям пропуск в техния, сравнително стеснен репертоар днес.

През 1978 година в Камерната опера на Благоевград Пламен Карталов постави с успех „Битката на Танкред и Клоринда“, през 1994 в София, в НДК, от камерния Нов оперен театър се реализира за първи път „Орфей“ с диригент Петър Кралев и режисьор Павел Герджиков с контратенорът Андрей Арнаудов, а през 2012 г. студенти и преподаватели от НБУ представиха в София камерен вариант на „Коронацията на Попея“ / режисьор Симеон Симеонов, диригент Драгомир Йосифов, показан и на фестивала „Мартенски музикални дни“, Русе. За съжаление, Софийската опера, която е с най- големи възможности, не е представила досега нито едно заглавие от Монтеверди, както и редица други значими автори от епохата на Барока като Вивалди, Пърсел, Хендел, Скарлати, Люли, Рамо, Телеман…