110 години от рождението на писателя и философ Албер Камю

Втората световна война се явява вододел между двата периода на философията на екзистенциализма. Пред историческите събития Албер Камю и братята му по перо са длъжни да направят своя избор между свободата и робството. Избирайки първото, Камю не може да не преразгледа философските си възгледи, които неизбежно ще го заведат до задънена улица. За това той започва да търси един по- хуманистичен вариант на екзистенциализма: “Когато дойде война, безполезно и срамно е да се изолираш под предлог, че не си отговорен за нея!” По този начин Камю до известна степен опровергава предишните си схващания за аполитчността на изкуството.

Като размишлява за своето поколение, Камю пише, че то е “наследник на развратената история, в която са размесени падналите революции, обезумялата техника, мъртвите богове и обезсилената идеология..., където разумът се е унижил дотам, че да служи на ненавистта и угнетяването...”

Съвременната действителност, без съмнение, е ужасна, но Камю дълбоко се съмнява, че тя може да бъде променена. “Продължавам да мисля, че този свят е лишен от смисъл. Но знам, че нещо в него има смисъл и това, все пак, е човекът. В крайна сметка този свят се заключава в правдата на човека и нашата задача е да го защитим от... собствената му съдба. “Светът, според Албер Камю, се състои от самотници и мисията на твореца е да се опита да облекчи страданията им, да им помогне да излязат от мрака. Към края на живота си той се спира повече на темите за самотата и абсурдния страх /”Падането” /. Поривът на писателя да достигне света е прекършен. На двете нива - философски и социално - концепциите на Албер Камю се изливат в метафизичния бунт на индивидуалния самотник. След автомобилна катастрофа в калта на крайпътния ров откриват недовършения ръкопис на “Първият човек” в кожената му чанта между неговия дневник и томче от Ницше...

Когато работил над “Разбунтуваният човек” / 1950/ Албер Камю казвал, че: “злите гении на Европа носят имена имена на философи: Хегел, Маркс, Ницше... И ние сме принудени да живеем в сътворена от тях Европа.” По това време сталинската система е стигнала своя апогей, а марксисткото учение е държавна идеология. В тази забележителна книга авторът на “Чужденецът” и “Чумата” разглежда трагедията на философията, превърнала се в “пророчество” и идеология, оправдаваща държавния терор. “Пророчеството” притежава своя логика на развитие, различна от намеренията на философите- бунтари. Според Камю нито Маркс, нито Ницше биха одобрили деянията на своите “ученици”, но от техните теории са се родили нови цезари, докато от етиката на Кант или Толстой, от политическите теории на Джон Лок и Монтескьо не е произлязла необходимостта от масови убийства.

При всяка разработена идеологическа система историята се преосмисля, дотолкова, че не не само съвременните, но и античните мислители могат да станат “предтечи” и дори “борци”. Всичко е въпрос на интерпретация и политическа конюнктура. Тоталитарните режими се появиха в Европа след Европейската война, която, както знаем, не подготвиха нито Маркс, нито Ницше. Моралните и политическите принципи на европейската цивилизация, възхвалявана до този момент от Стефан Цвайг, рухнаха в окопите на войната, която оправдава в парламенти и университети, в църкви и по площади. “ Ако не беше тази проклета война, твърди Албер Камю, Адолф Хитлер би си останал неизвестен художник- бояджия, а за Троцки и Сталин- Джугашвили щяха да знаят единствено историците на руското работническо движение.”...

АНДРЕ МОРОА ЗА АЛБЕР КАМЮ

От всички съвременни писатели той имаше може би най-удивителната литературна съдба. Още като млад стана не „владетел на мислите“ (този израз го разсмиваше!), а живо огледало на цяло поколение. Читателите във Франция и в чужбина го приеха веднага, при това доста благосклонно, та стана набързо световноизвестен и получи „Нобел“ на възраст, когато други мечтаеха за първия си „Гонкур“. Спомням си добре как през 1946-та, когато пътувах из двете Америки, студентите ме питаха за Сартр и Камю. На какво се дължеше тази световна слава? На един кратък роман „Чужденецът“, на една пиеса „Калигула“ и няколко есета, включително „Митът за Сизиф“. Но каква бе всъщност причината? Да, при появата на Камю, бих казал, изненада, смути обществото ни, особено младите, в това бурно следвоенното време.

Албер Камю е роден под знака на Овена, на 7 април 1913 в град Дреан, Алжир, тогава още френски. Рожба на слънцето и на радостта, той се сблъсква с бедността и войната още като дете и юноша. От мислите на неговата младост идва „Митът за Сизиф“. Вдъхновен от античния герой, вечно осъден от боговете да търкулне парче скала на върха на планина, откъдето този блок, заради собствената си гравитация, отново пада надолу. Този древен мит е символ на човешкия живот. Какво всъщност правим на земята, ако не някаква безнадеждна работа? Когато успеем с невероятни трудности да вдигнем камък до върха, болестите или войните го смъкват отново до дъното. Да, и независимо от нашите усилия, животът неизменно завършва със смърт, с едно окончателно падане. Да осъзнаеш безсмислието на тази суета, бих казал, наш означава да откриеш абсурда на човешката съдба.

Наистина, в този наш свят, където няма надежда, няма илюзии, човек винаги се чувства като „аутсайдер“. Къде тогава е изходът? В самоубийството ли? Или пък, в надеждата да надживееш себе си, благодарение на своите дела, на своите творения? Не! В момента, в който произнасям тези тежки, съдбовни думи, сянката на Албер Камю ме кара да усещам чувствам, че съм притиснат между стените на Абсурда.

Да, пиша, но защо да пиша? Защо са тези отчаяни усилия, ако така или иначе съм обречен да умра, дори утре? За слава ли? Съмнителна е тя и ако случайно ме надживее, как ще я разбера. Самият тип общество, което може да се интересува от произведения от този вид, е преходно, то ще изчезне, както и самата Земя един ден неминуемо ще изчезне. Така че, защо? От детството си живеем в бъдещето. „Утре... По-късно... Когато пораснеш, ще разбереш.“ Но утре може би ни чака гробът. И в един прекрасен ден човек разбира, че е бил измамен, а възмущението, което го обзело, е направо абсурдно…

Какво всъщност ни предлага Албер Камю? Дете на слънцето, той не приема отчаянието. Бъдещето нали съществува ? Нека първо да се насладим на настоящето. Да станем спортисти или поети, а защо не и двете едновременно? Идеалът на абсурдиста е възторгът от момента. Сизиф е бил напълно наясно с трагичната си съдба и тази яснота на съзнанието е всъщност ключът към неговата победа. Тук Камю се съгласява мъдрия Блез Паскал.

Величието на човека се крие в знанието, че той наистина е смъртен. А величието на Сизиф се крие в знанието, че камъкът Албер Камю неизбежно ще се търкулне надолу. И това знание превръща съдбата в дело на човешките ръце и ум, което трябва да се урежда само между хората.

Човек трябва да си представи днес какво силно впечатление е направи тази забележителна книга на младите французи, когато се появи през военната 1942- ра Да, никога светът не изглеждаше толкова абсурден. Войната и окупацията, които ни се виждаха като очевиден триумф на насилието и несправедливостта – всичко това жестоко опроверга красивата идея за рационално, хармонично организираната вселена. В началото на века Сизиф, тоест човекът, успя да изкачи камъка си доста високо върху фаталния склон. Преди войната от 1914 г. не всичко, разбира се, вървеше добре, беше далеч от това, но все пак достатъчно. Да, тогава, поне във Франция, нещата някак се подобриха. Думите „надежда“ и „напредък“ все още бяха изпълнени със смисъл. Но веднага след това, през четирите години на Първата световна, камъкът се търкулна много надолу. И все пак, Сизиф отново смело се зае с вечното си дело. А Втората световна унищожи всяка надежда. Под каменния блок всичко се оказа потрошено, заровено под сипеите, изтощено, отчаяно. И тогава се чу млад глас да казва: „Да, така е; да, вярно е! Светът, в който живеем, е наистина абсурден; Да, не е нужно да очакваме нищо от боговете. И все пак, трябва, като погледнем право в лицето неумолимата съдба, да я признаем, да я презрем и, доколкото е по силите ни, да я променим!”

Оставаше ни просто само това или нищо… Да, но ето, че се появи един млад писател, който още с първите си стъпки навлезе направо и смело в самото сърце на съвременния свят. Неговата роля, грубо казано, е да направи света приемлив за отчаяните младежи, без да отрича, че има всички основания за отчаяние. Този определено екзистенциален роман на младия Албер Камю, „Чужденецът“ е всъщност, конкретна житейска реализация на „Митът за Сизиф“. Един вълнуващ роман за човек, осъден на смърт заради някакво абсурдно престъпление и спасен именно от това, което го е унищожило.

Вторият прочут роман на Камю, „Чумата“ играе същата роля по отношение на съществуването на колектива, каквато е и тази „Чужденецът“ – по темата за съществуването на индивида. Точно както Мьорсо открива красотата на живота чрез шока, който събужда неговия бунт, цял град - Оран - се пробужда в съзнание, когато се оказва изолиран и в плен на чума. Но диптихът на Камю има и втора част; Това е сборникът със забележителни текстове, "Разбунтуваният човек". „Вярвам, че не вярвам в нищо“, казва Непокорният човек, „но не мога да се съмнявам, че протестирам.“ Бунтовникът е човек, който казва „не“, но, разбира се, не може да каже „не“ на нещо съществуващо, без да каже „да“ на нещо друго. И на какво казва „да“? Заключението на книгата звучи твърде смело. Камю не се отказва от бунта, не презира действието. Но над всичко друго той поставя чувството за мярка.

Прав е Камю, като твърди, че нашата разкъсана Европа няма нужда от толкова нетолерантност, при това на думи, а от работа, от взаимно разбирателство. "Истинската щедрост към бъдещето е да дадеш всичко на настоящето." Тук, днес, веднага - тук трябва да работим. Ще бъде определено трудно. Несправедливостта никога няма да свърши, но човек винаги ще се бунтува срещу нея. Това е Дяволът, който ни казва: Eritis sicut dei (Ще бъдете като богове). За да стане човек днес, трябва да откаже да бъде бог. Камю не повтаря думите на Волтер: „Трябва да култивирате градината си“. По-скоро той предлага, според мен, да се помогне на унизените сами да си обработват градината.

„Истински ангажираният творец е този, който, без да отказва да се бие, отказва да се присъедини към редовната армия; Искам да кажа – свободен стрелец“. Това е най-новото превъплъщение на Камю и не бива да забравяме, че от всички участници в борбата свободният стрелец е най-уязвим.

Камю не беше съгласен да го възприемат като проповедник на морала, индивидуалния морал или обществения. „Аз не съм добродетелен“, повтаряше той. И аз, като негов поклонник, знам, че той имаше и някои „грехове“. Не беше перфектен. Но големият творец“ е винаги и голям жизнелюбец. В своята „Тетрадка- дневник“ Камю препоръчва четири условия, при които можем да постигнем щастието, както ги е разбирал неговия идол Едгар Алън По:

1. Живей сред природата;

2. Обичай и бъди обичан;

3.Откажи се от определено амбициозните планове;

4. Твори, създавай, а не руши!...

Програмата е доста добра и ми се струва, че самият Камю я следваше.

„Започвам да губя чувствителност към преценките на другите хора за себе си“, каза веднъж той. Творческото наследство на Камю е удивително по своята цялост и чистота на формата. Беше велик класик като класиците и в същото време модерен, съвременен творец, тясно свързан със своята епоха.

И остана пример на писател, който никога не се предаде...

Превод от френски: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ