Противоречивият бог Дионис - съзидателен и разрушителен

През месец февруари, от незапомнени времена, българинът спазва една древна традиция, свързана с отглеждането на лозя и произвеждането на вино, по нашите земи.

Тази древна традиция отбелязваме като Празник на виното, а напоследък като празник на виното и любовта. Почитаме я под името на християнския светец св. Трифон или Трифон Зарезан по народному. Както и при много други християнски празници, тук срещаме същата жива традиция, част от древното културно наследство на българските и балкански земи.

Празникът по зарязването на лозята е най-важният от цикъла празници, свързани с почитането на тракийския бог Дионис. Това е същият бог, познат като Дион, Дионисий, Дионисос, а също и Бакх, Бакхус, Сабазий, Либер, наричан и с още други епитети - прозвища, познати не само в Балкано-Малоазийския регион, но и в Западния свят - бог на виното и веселието.

От древността до днес са известни многобройни релефи, изображения, литературни произведения, песни и химни, статуи и картини, свързани с този Бакхус (Дионис) и неговият антураж – жени вакханки (бакханки), пантери, лъвове, живи лози, символизиращи веселият му характер, но и безумната стихия, която го съпровожда, породена от виното и опиянението.

Според една от най-разпространените легенди Дионис бил роден в планината Ниса. Според омировите химни в чест на Дионис, тази планина е някъде в древна Финикия (Ливан) или Египет. Според други автори планината Ниса и нейният нисейон (пещера на нимфите) се намирали на остров Крит. Самата „биография” на бог Дионис обаче ни дава основание да предположим, че тази планина се е намирала не някъде другаде, а в сърцето на Балканите, в плодородна Тракия.

Младият Дионис бил отгледан от нимфите, а по-късно попаднал под грижите на сатира Силен, любител на виното и забавленията. Така още от ранно детство пияните сатири, свирещи на флейта, танцуващи и играещи, станали постоянни спътници на Дионис, по време на неговия живот, неговите премеждия, конфликти и странствания. Постоянен спътник на бога станали и т.нар. вакханки или бакханки – пеещи и танцуващи жени, менади, изпадащи често в екстаз и опиянение.

Снимка: srednogorskibagri.com

Буйстването, наречено вакханство или бакханство (оттук и думата вакханалия), е една от неизменните характеристики на бог Дионис. Това буйстване е било свързано с опиянението от виното (ферментиралия гроздов сок), с религиозния екстаз, с освободените сексуални прояви. Всичко това е правило силно впечатление в древния свят и не е било приемано еднозначно. За някои е било неприлично и шокиращо, за други забавно и приемливо. Именно в древна Гърция култът към Дионис, със съпътстващите го представления, обреди и тържества, навлиза доста късно, когато вече се е разпространил на много други места от територията на Балканите към Мала Азия, Египет, Персия и отвъд.

Сексуалният елемент в тези оргии е бил представляван във възникналите весели шествия с изработването на фалос (мъжки полов член, изработен от дърво, глина или друг материал) или носенето на жезъл, така наречения тирс, увенчан с борова шишарка на върха – също символизиращ фалос. Тези изстъпления били съпътствани и с много шум и буйства, от което произлизат допълнителни епитети, т.е. названия, на бог Дионис като Бромий, Евхан, Загрей, Иакх, Елелей, и други. Освен тирсът, други постоянни атрибути на бога били кожата от леопард, пантера или еленова кожа, лозовата клонка, винената чаша. Така е изобразяван той в релефи, рисунки по вази, скулптури и други.
Отвъд тези сексуални и екстатични елементи, между впрочем запазени в българските карнавални шествия и игри и до ден днешен, бог Дионис е възприеман и като освободител или освобождаващ. Оттам са и епитетите Люей, Либер, Сабадий (Сабазий), които съответно на старогръцки, латински и тракийски означават – Освобождаващ или Освободител. Вероятно тази основа е била първичната, като сексуалното освобождаване е само частен израз на този божествен акт. Защото освобождаването при човека означава приравняване с божеството.

В разказите на античните автори и запазените многобройни митове за бог Дионис се очертават няколко основни момента в неговата „биография”. Единият е свързан двойнствената природа на бог Дионис. Това е отразено и в мита за двойното му раждане, поради което богът е наричан и Двойнороденият. Поради същата тази причина, един от символите на Дионис е и двойната брадва, т.нар. лабрис. Двойнствената природа на Дионис се изразява в неговата освобождаваща, от една страна, но и стихийна, разрушителна сила от друга.

Друг важен момент е конфликтът между богът с двойнствена природа Дионис и митичният цар на едоните Ликург. В цар Ликург виждаме отразен вероятно слънчевият бог Аполон, с типичните негови характеристики. Оттам и сблъсъкът между Аполониевото, слънчево, статично начало и Дионисиевото, хтонично, екстатично начало, която тема е разработвана от философите и психолозите. Легендата за противопоставянето между Ликург и Дионис е разказана още в Омировата Илиада. Пръв древногръцкият драматург Есхил представя Ликург като цар на тракийското племе едоните, живеещи около река Струма и планината Пангей (Кушница). Според друга версия, на историка Диодор, Ликург е цар на траките при Хелеспонта, днешният Галиполски полуостров.

Според древногръцкият филолог Аполодор Ликург пръв обижда Дионис и го изгонва , а вакханките и тълпата сатири, които го придружават пленява. По-късно обаче те се освобождават, а Дионис възбужда лудост у царя, който в умопомрачението си, като мислил че сече (зарязва) лозово пръчка убива собствения си син с брадва. Дионис предсказва, че от този момент земята ще остане без плод и няма да ражда докато Ликург не бъде убит. Тогава траките едони правят това. Според Диодор обаче Дионис и Ликург се сприятеляват, докато Дионис се готви да премине със свитата си от Азия в Европа, но тракийският владетел заповядва да го нападнат през нощта и да го погубят, заедно със свитата. Когато разбира за тези му намерения, богът се връща в Азия, превежда войската си и като побеждава в сражение Ликург го ослепява, като накрая го разпъва на кръст (!).

При всяко положение е очевиден конфликтът, който бог Дионис е имал на местна почва, на Балканите. Вероятно поради тази вражда с местното или част от местното население, той е принуден да приеме своите странствувания из Азия, като достига чак до Северна Индия.
Луций Флавий Ариан биографът на Александър Македонски (356-323 пр.н.е.) разказва за това как Дионис със своята свита от сатири и менади достигнал през земите на Финикия, Сирия и Персия чак до Северна Индия. Преди идването на Дионис хората в тази страна водили най-примитивен живот, не познавали земеделието, нямали и градове. Дионис им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да обработват металите. Той уредил и религията им, а себе си поставил начело на новия пантеон. С други думи Дионис според историка Ариан (живял в 1-2 век от н.е.) е основател на древната индийска цивилизация. Между другото, по време на походът, в Мала Азия (т.е. днешна Турция) Дионис среща един друг популярен герой Херакъл, който заедно с него продължава пътят на изток, към Индия.
Споменът за този поход, със всички съпътстващи го събития и последствия, вероятно е отглас на исторически събития, състояли се според изследователите около началото на четвъртото хилядолетие преди Христа. Или иначе казано и погледнато от днешно време преди около шест хиляди години!

Не е ясно дали самият Александър Македонски е знаел за този поход на бога, но при собственият си поход към Азия се обявява за Нов Дионис. Той намятал върху себе си и кожа от леопард, по подобие на бог Дионис. Действително походът на Александър е представлявал нещо подобно, поне в най-общи линии, на онова случило се около три хиляди години по-рано.

Според древните историци след похода към Индия и неизвестно колко продължилият престой там, Дионис се завърнал към Балканите. По-късно Орфей, когото историците свързват с началото или средата на второто хилядолетие преди Христа, бил един от тези, които провеждали мистерии в чест на бог Дионис. Интересно е и това, че един от празниците в чест на бога се провеждал на всеки три години, като невести и млади девойки менади участвали в екстатични ритуали в планината при светлината на факли, през най-дългата зимна нощ.

От тракийските земи култът към Дионис се разпространил на юг към Елада, на север към земите на скитите, на запад към Италийския полуостров. Мистериите и оргиите, които съпътствали култа не били приемани еднозначно, но постепенно се наложили на широки територии от цивилизования свят.

От тържествата в чест на Дионис и от култовата песен наречена дитирамба, произлязла всъщност античната драма. Това станало при устройваните тържества в чест на бога, който били съпътствани с игри, пеене, рецитали и т.н. Според древногръцкият философ и учен Аристотел, трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер. Според него трагедията била импровизирана игра, която впоследствие получава сериозния си характер. И самата дума „трагедия” според Аристотел е свързана с култа към Дионис.

Трудно бихме могли дори да изредим всички свързани с Дионис произведения на изкуството и литературата, както през Античността, така и през Средновековието и Ренесанса, а и по-късно. Този противоречив бог, двойнороден и двойнствен, едновременно съзидателен и разрушителен, предизвикващ и веселие и радост, но и страх и скърби, бог свързан с възраждащата се природа, се е проявявал винаги през вековете, вълнувал е творческата мисъл.

Запазените многобройни митове и предания свързани с Дионис, записани от поетите и писателите още през Античността ни дават възможност да погледнем доста назад в миналото на човечеството, в самото начало на създаване на земеделската цивилизация, установила се в Мала Азия и Балканите преди хиляди години. Оттук тази цивилизация се разпространила на огромни територии в земите на Евразия, спомени от което също се срещат в преданията и митовете свързани с бога на виното Дионис.