13 Юни, 2024 15:12 596 0

За театъра, който разказва добри, смислени, вечни истории

  • сатиричен театър-
  • богдана костуркова

Разговор с Богдана Костуркова, драматург на Сатиричния театър

Богдана Костуркова е не просто човек на театъра, тя е от оная жреческа общност, без която всяка театрална гилдия би загубила своите ориентири, от ония безценни хора, крепители и пазители на храмовото изкуство, които и когато критикуват спектакли или актьорски изпълнения, го правят с любов и проникновение така, че да не угасне магическата искра, която прави това изкуство вечно.
Говорим с нея за преходното и непреходното, за традициите и модите, за взаимодействията с публиката, за някои проблеми, за които се заговори напоследък и които понякога ерозират природата на театъра.
Повод за разговора ни дава и силният сезон на Сатирата, не останал незабелязан от публиката - богат репертоар с добре подбрани заглавия, открояващи се постановки, пълноценно участие на целия състав, сезон, белязан от някаква сякаш нова, обединяваща енергия и стремеж за промяна.

- Госпожо Костуркова, на какво се дължи този подем?

- Благодаря за добрата оценка, защото работим наистина с чувство за отговорност, това което би искала да добавя е, че Сатиричният театър развива една линия, заложена от основателите му – да бъде уникален културен институт, да бъде театър на усмивката, но тази усмивка е многопалитрова: от леката водевилна усмивка, до гримасата на ярката сатира. И в този смисъл мисля, че изпращаме един сезон, в който затвърдихме това ветрило от жанрово многообразие, в което добре балансираната актьорска трупа на Сатиричния театър има разнообразни провокативни задачи, актьорите играят наистина от сърце, защото се чувстват сигурни, че са харесвани, че имат перспектива, че имат работа. Съществува прекрасна съревнователна нотка, тъй като в трупата освен звезди и хора с доказани възможности, има и много млади хора с хъс, които искат да работят и това създава пълна липса на възможност някой да се отпусне. Защото, когато някой до теб тича като олимпиец, ти не можеш да го караш на спокоен ход, образно казано. С други думи в театъра се работи на пълни обороти, това, че имаме три сцени, позволява на актьорите да имат поле за изява по различен начин, дава им възможност да имат и своите звездни мигове, и своите актьорски постижения в екипна работа. Реално погледнато, тази година те имаха среща с Ханох Левин, със Стефан Цанев, с Питър Куилтър, с автори от различни величини и епохи, и излизайки от една задача те влизат в друга, коренно различна и мисля, че така ще продължим и в следващия сезон и в следващите години.

Изпращаме един сезон, в който имахме четиринайсет премиери, но едновременно с това и няколко много важни съпътстващи събития: отбелязване 90 годишнината на Татяна Лолова, откриването на маските на основателите, последната за сега на Никола Анастасов, фреските в двете фоайета на актьорите и небесните зрители. Всичко това, което непрекъснато напомня, че Сатиричният театър е място на ярки личности, белязали Българския театър и особено ми е важно да кажа, не само в неговото минало, но и творящи в неговия днешен ден. Убедена съм, че не малка част от актьорите на Сатирата ще бъдат следовниците, следващите, на които в годините хората ще се радват, че живеят в тяхното време за да се наслаждават на изкуството им.

- Освен че сте драматург с много богат опит, сте и известна с любовта към актьорите и техния труд, това сигурно влияе ползотворно на творческата атмосфера.

– Нищо хубаво и лошо не може да е случи, ако няма екип. Калин Сърменов има това качество да подбира хора, да ги обединява около цел и тогава нещата е случват. Защото когато човек е мотивиран, всеки в неговия парцел върши това, което трябва. И тогава се получава нещо, което е приятно да го чувам, че Сатиричният театър се превръща в разпознаваемо място. Защото много е хубаво да говорим в минало време, че е имало прекрасни артисти и колко добър е бил театърът, това отговаря на истината, но също така е истина, че и днес, Сатиричният театър има добри постановки, някои не толкова, ма и добри актьори. (Звъни телефонът, обажда режисьор на когото тя ще прати пиеса и се уговарят за среща да разговарят по текста).

Един драматург сам по себе си нищо не може да направи но той може да бъде в помощ на ръководителя да подбира репертоара. Може да бъде в помощ на режисьора в онзи първоначален етап, когато се обговаря защо правим избраната пиеса какво търсим в нея и може да бъде евентуално в полза на актьорите в онзи деликатен момент, когато пиесата се изправя на крака в репетиционния процес и да дойде едно странично, полувътрешно око и да каже-май някъде сте сбъркали, не ви чувам… Да, аз наистина имам вече опит в годините и това може да бъде и не от полза. Явява се някаква рутина. Но имаме и един млад драматург, Михаил Тазев, който носи чувствителност и интерес към театъра, който е избрал и освен, че се учи, той пък има своите гледни точки и вкусове, които отговарят на вкусовете на неговото поколение. И в този диалог между поколенията мисля, че попадаме за сега на добри предизвикателства. Гордея се с това, че драматургията, която е стъпила на сцената на Сатиричния театър, бих казала, има своите добри професионални качества. Въпрос на трактовка е, как е реализирана, но от драматургична гледна точка, мисля че нямаме слаб избор.

–Този избор подсказва на къде върви театърът, какъв диалог иска да води с публиката. Накъде обаче върви българският театър, заговори се, че имаме проблем – темата повдигна наскоро виден наш анализатор.( „Имаме проблем“, Георги Кприев Култура.бг) Проблемът сякаш е разнопосочен – опира и до взаимоотношенията с публиката, и до експериментите и модите, които понякога накърняват самата природа на театъра.

- Въпросите са много, голяма част много важни, тук вече отговарям като Богдана, не мога да ангажирам театъра в който работя с личното си мнение.
Аз смятам, че българският театър има проблем. Но не само българският театър има проблем. В момента тече Световният театър в София и постановките, които гледам, ме убеждават, че този проблем е до голяма степен повсеместен. Театърът като че ли доброволно се отказва от същината си. Според мен модерният днес театър се отказва от природата на театъра, такава, каквато аз съм я учила че тя е. А именно едни човешки същества споделят с други човешки същества и енергията на този обмен е специфичната определящата черта на това изкуство. Театърът е възникнал като празник, Дионисиев празник на плътта, на радостта от живота. Постепенно в годините се е трансформирал, но е останала същността му да се общува. Дали ще се веселим заедно, дали ще си задаваме тревожни въпроси, дали ще омесваме жанровете, дали словото ще преобладава или пластиката, е въпрос на потребност на постановчика, но в годините все повече ме притеснява това, че театърът извежда на преден план изразните средства на други човешки дейности. Живият актьор изчезва не зад маските само, но зад оживели картини, зад пластически изразени същностни моменти в една постановка, тоест отказваш се от словото, отказваш се от прекия контакт и минаваш в едни имагинерни сфери, които, допускам, че зрителят трудно възприема. Разбира се, че трябва да има експерименти, разбира се, че не може да остане в този си вид, в който е бил преди век, но лично аз мисля, че не може да се откаже от словото и от човешкото присъствие, което е негова основна изразна среда.

А що се отнася до това, че театърът обслужва по – низките изисквания на една определена група, това го е имало винаги. Винаги е имало така наречения комерсиален театър – представления, които да са предназначени само за забава. Но никога не е било само това. Винаги е имало хора, които не забравят, че сцената е малко по-висока от зрителната зала, за да може зрителят да вдигне глава и да види нещо, което е по-различно от това, което е на неговото ниво. И че можеш да накараш зрителя да се залива от смях и да говориш с него за изключително важни неща, а можеш да си мрачен в черно да произнасяш трудни пасажи от Библията и пак да не докоснеш зрителя и да го накараш да се почувства обогатен. Според мене, най-силно е въздействието, когато този, който те е поканил на театър е изпитвал неистова потребност да сподели с теб своето вълнение от нещо, което иска да разкаже, да те приласкае, да те накара да се засрамиш или да те накара да поискаш като персонажите от сцената, да промениш нещо в околния свят.

Вече знам, че театърът не възпитава. Знам, че театърът е повод този, който е влязъл в зрителната зала, да гледа, да слуша, да се вълнува и неминуемо да направи собствената си преценка. Онзи ефект, който имаш, след като си се изповядал в църква.

Това не е размахан пръст. Това не е казано: Ти трябва да бъдеш такъв! Това е повод, уважавайки този, който стои долу, да го накараш да мисли върху това, което ни обгражда. И колкото повече разширяваш територията на тези вълнения, толкова повече караш човека да проверява вътрешно себе си или да поиска да провери нещо в себе си.
Добро е представлението, в което авторът, актьорите, сценографът, музикантът, са създали свят и когато няма доминанта. Разбира се, актьорът е този, който излиза и със собственото си тяло, лице и глас прокламира тези решения на този екип и затова са най- обичани, подкрепяни и освирквани разбира се, но така или иначе, за да застане той на сцената, зад него стоят тези хора.
Театърът разказва история. И в този смисъл историите, които ние, в Сатиричния театър разказваме, се стремим да бъдат привличащи максимален брой хора и които биха могли и човек, който за пръв път влиза в зрителната зала, да заинтригуват. Не да го подтискат със сложността си, а да го накарат да поиска да дойде пак. Затова имаме спектакли, които са за хора, които може би за пръв път влизат в зрителната зала, но имаме спектакли и за ценители. Струва ми се, на сергията на театъра има около 40 постановки, от които всеки може да избере това, от което има потребност.

– Как влияе новата дигитална среда върху общуването с театъра?

- Сатиричният театър участвахме в един интерактивен фестивал в Словения, за пръв път български театър участва в него, фестивалът е създаден в годината, в която избухна епидемията, а това беше четвъртото му издание. Там се показват записи на спектакли, реализирани по сцените на европейските страни, ние участвахме с две постановки, които бяха приети много добре, които могат да се гледат по цял свят. Разказвам това, не за да се похваля само, а защото организаторите фестивала, когато той приключи, казаха, че отчитат, че зрителите предпочитат да се върнат в театралната зала. Затова ще работят фестивалът да се превърне и в конвенционален. Театрите в определен период да гостуват на сцена, зрителите да ги гледат в салона без да се отказват от създадената си платформа. За да могат пък специалистите и посветените зрители да следят и да се запознават с тенденциите в развитието на европейския театър.
Но хората предпочитат да влезнат в зрителната зала да се върнат към изконното преживяване на срещата със живото театрално изкуство.

Някак си ми се струва, че театърът не трябва да се отказва от интимността на човешката среща. А тя може да стане само лице в лице, очи в очи. Нека да има разнообразие, нека да се развива възможността хората да се срещат по различни поводи на различни места човешкото въображение. Но мисля, че в театралните зали не трябва да се отказваме, напротив, трябва да настояваме за това- да остане мястото, където човекът може да разговаря с друг човек. В този процес има общуване. И това е може би най-ценното, което е запазило това изкуство през вековете.

– Салоните пълни, но социологически проучвания сочат, че над 60 процента не са ходили на театър. За каква публика работи театърът? Изчезва ли качествената театралната публика, за сметка на тази, която иска само да се забавлява? Нещо, за което говори в споменатата статия проф. Георги Каприев?

– Според мене тези статистики са поводи да се замислим. Не казвам, че са манипулирани. Но например, ако ме срещнат мене днес и ме попитат колко книги прочете този месец, ще една и няма да излъжа. Но ако бяха ме попитали предишния месец, щях да кажа 10.

Да, има много хора, които не са потребители на духовни продукти. Но както говорехме, че книгата ще изчезне, така на Панаира на книгата не можеш да се разминеш от хора.
Аз не знам, какво дава основание на Георги Каприев и доколко той е меродавен като театрален специалист. Доколкото знам, неговата специалност е философията. Това, което му дава основания да говори според мене, е това, което се случва в няколко театъра, които той цени. Българският театър е многолик. Театърът в Ловеч е различен от театъра в Русе. Театърът в Шумен е различен от театъра в Бургас, в София театрите сме много различни. И трябва човек да посвети много голяма част от времето и живота си, за да види как се развиват нещата. Защото в моята младост театър София и театърът на Българската армия бяха тези, които вдигаха високия жалон и там мога да спомена постановки и артисти, които и до ден днешен бележат театралната общественост. Сега времената са различни. Не са тези театрите, които предизвикват интереса. След години може пак да се случи. Това е жив процес.

Театралния зрител го има.Театралният зрител присъства.Театралният зрител намира начин да изкаже своето мнение за това, което се случва по театралните сцени. Има хора, които в годините са се превърнали в естествено мерило за това, което се случва в българския театър. Или поне столичния. Голяма част от моите съученици, които са със съвсем различни професии, следя как ме следват по театрите, с които аз работя. За какво искат билети и за какво тактично ми отказват.

- От какъв тип критика и говорене за театралното изкуство има нужда театърът?

- Има нужда от рецензии. Но може би днес, в 2024 година, рецензиите не са това, което бяха преди 40 години. Защото почти никой не разчита на вестника на другата сутрин или на някаква меродавна медия, за да се информира. Но има нужда от професионално обговаряне на това, което правим. И ми се струва, че причината да няма много места, на които професионални критици да казват своето мнение за това, което се случва по сцените, не е въпрос на липса на пари и територия, а като че ли на липса на интерес към това, което те биха могли да кажат. Точно защото се явиха от една страна хора, които информират за случилото се обикновено като ПР реклама: „много хубав“, „шедьовър“, бомбастично“… Трябва да има срещи, може би фестивалите трябва д изиграят тази роля, мястото, на което да се срещат създателите на театъра с професионалната критика, може би новите средства за комуникация не трябва да бъдат: „Снощи ми хареса еди какво си…“, а да поемат ангажимента да дават професионално мнение.
Аз съм много впечатлена от това, на което периодично попадам във фейсбук написано от Майя Праматарова. Тя отива на концерт или на театър и понеже я познавам, виждам как спонтанно споделя, но тъй като е професионален критик, то е облечено в една прекрасна форма. Можеш от прочетеното от нея да добиеш представа какви са качествата на спектакъла.
Но има нужда от едно професионално око, което да води професионален разговор с хората, които правят театър.

- Има ли нужда театърът от Закон за развитие на сценичните изкуства?

-Винаги има нужда от организация. Нека да не си кривим душата, не може на всички по равно и не може всички да минават под един знаменател. Все си мисля, че е нужно да има една категоризация която де не е „Во веки веков“, а просто през някакъв период от време да се прави преглед на културните институти. Като това да включва не само финансови показатели и брой зрители, а да се включват точно професионални мнения за приноса, за развитието, за устойчивостта. Защото работата на един театър е не само да има своите срещи със зрителите, но и да развива екипа си. Актьорите трябва да се развиват, режисьорите трябва да се развиват, драматурзите трябва да се развиват. Това е работата на професионалния институт.

- Какво предстои, какво и как се подготвяте за предстоящия сезон?

- Ще започнем сезона по леко необичаен начин. В един ден ще имаме две премери, които се репетират сега, в края на сезона. На камерна сцена Бойка Велкова поставя Молиер: „Буржоата благородник“ и там участва една много енергична, бих казала трупа от актьори от младото поколение и от по-зрялото поколение. Една модерна, не съвременна – модерна версия на вечния Молиер. Бойка е много подготвена, много е мислила, явно това е нейна тема от години. Работи с Чавдар Гюзелев сценограф,Теодосий Спасов е автор на музиката. Един спектакъл, който очаквам да се нареди сред добрите образци на театъра, който разказва добри, смислени, вечни истории.

На голяма сцена предстои премиера на „Креват за двама“ една съвременна австрийска пиеса от Рене Фройнд, който за пръв път стъпва на наша сцена. Автор, който има един много неочакван ракурс към взаимоотношенията между мъжете и жените. Оригиналното заглавие е „Swinging bells“. Режисьор е Калин Сърменов, преводът е на Владко Мурдаров, участват Александра Сърчаджиева, Стела Ганчева, Николай Луканов и Явор Борисов. Един квартет, който свири по уникален начин. Най много обичам в театъра актьорите да ме изненадват! От репетиция идвам сега и им го казах. Толкова добре се чувствах, че след като познавам пиесата, знам всичките и варианти и редакции, седя и реагирам като зрител, който за пръв път се среща с текста, защото вече дават живот на тези хора, разказвайки с много хуманно чувство, че можем да сме слаби, можем да сме несъвършени, важното е, да не с отказваме да търсим начин как да сме щастливи.

Ще има много интересни неща, ще върнем Валери Петров на сцената на Сатиричния театър, ще въведем няколко нови автори на камерните сцени- на сцена Хепи Стира мога да кажа, че ще стъпи и Брехт. Стоян Радев ще започне „Майка Кураж“, един много добър сценичен вариант, Боил Банов ще постави един съвременен румънски автор, Джордже Кокуш, въобще имаме много работа. Младите ни артисти се развиват много добре, взимаме няколко млади артисти по Мелпомена, надяваме се, че те ще внесат нова енергия, нова красота. Имаме турнета, имаме участия във фестивали…
Само в работата се случват нещата.

И още нещо, за което сме поели грижа, ние имаме асансьор за хората с неравностойно положение, сега сме партньори по един проект, дано да спечели проекта, наши спектакли да имат аудиопревод за слепи. На хората ще им се дават слушалки и човек от кабината ще им разказва какво се случва на сцената. Така и хората, които не могат да виждат, да могат да се потопят в изкуството на театъра.

Въпросите зададе Паулиана Новакова, obache.bg


Поставете оценка:
Оценка от 0 гласа.


Свързани новини


Напиши коментар:

ФAКТИ.БГ нe тoлeрирa oбидни кoмeнтaри и cпaм. Нeкoрeктни кoмeнтaри щe бъдaт изтривaни. Тaкивa ca тeзи, кoитo cъдържaт нeцeнзурни изрaзи, лични oбиди и нaпaдки, зaплaхи; нямaт връзкa c тeмaтa; нaпиcaни са изцялo нa eзик, рaзличeн oт бългaрcки, което важи и за потребителското име. Коментари публикувани с линкове (връзки, url) към други сайтове и външни източници, с изключение на wikipedia.org, mobile.bg, imot.bg, zaplata.bg, auto.bg, bazar.bg ще бъдат премахнати.

КОМЕНТАРИ КЪМ СТАТИЯТА