Георги Тошев сподели ценен съвет от Далай Лама

От дългоочакваната среща с Далай Лама до раздялата си с bTV - медията, на която е лоялен цели 25 години. Отиващата си 2025-а изглежда турбулентна за Георги Тошев. Известният писател, журналист и продуцент обаче я определя като трансформираща.

Чува от Далай Лама думите: „Дъждът е само повод да спреш за малко“

Той винаги е в крак с времето и остава верен на ценностите, които следва. С този подход изследва вечно променящия се свят. Прави го с любопитство и емоция. Професионалният му път е низ от интересни избори: през 80-те и 90-те години на миналия век специализира креативно писане в Колумбийския университет в Ню Йорк и артпублицистика в BBC в Лондон. През 2021 г. Георги Тошев е обявен за най-четения автор на биографични книги в България. Създава едни от най-емблематичните предавания в родния ефир: от „НепознатиТе“ до „Преди обед“, „Другата България“, „Като на кино“ и др. В годините успешно си партнира с BBC и Netflix, които му отварят вратите към световната тв мрежа.

На финала на 2025-а Георги Тошев застана пред „Марица“ в един откровен разговор за семейството, ценностите, избора и посоката, в която предстои да се разгърне животът му.

- Каква беше 2025 година за Георги Тошев?

- Много динамична, може би една от най-динамичните. Много важна, защото разбрах какво ми се прави, колко мога да търпя и дали мога да изневерявам на професионалните си и личните стандарти. И отговорът е, че не мога да изневерявам.

Взех едно голямо решение в живота си, за което съм благодарен на Венета Райкова. Тя катализира избора ми да си тръгна от bTV - медията, на която съм бил лоялен почти 25 години. Защото медията се отказа от стандартите, в които вярвам, които заедно сме градили. И това решение ме направи много спокоен.

За мен тези няколко месеца на свобода, на преосмисляне на досегашния ми път - какво се случва с българските телевизии, къде грешат, къде успяват, къде изостават, ми помогна да се убедя, че човек трябва да променя посоката.

Да е смел и да не се отказва от нещата, в които вярва. Няма цена, няма позиция, няма блага, които биха могли да замъглят съзнанието ми. Така че 2025-а беше година на трансформация.

- 31 декември е специален ден за теб. Разкажи ни защо?

- Да, така е, понеже това е денят, в който се роди моята дъщеря - в 10 без 15 на 31 декември 2004 г. в Париж. За всеки родител раждането на първото му дете е едно особено вълнение. Една мечта - желанието да имаш дете, наследник, да се огледаш в очите му, се сбъдна. Заедно с майка ѝ Милена много осъзнато искахме това дете. Двамата бяхме на по 35 години, т.е. това не е „грешка на младостта“, която след това трябва да поправяш, а един напълно осъзнат акт. Да бъдем родители, далеч от комфорта на родината, което е различно предизвикателство. Тогава рязко бяхме сменили посоката на нашия живот, избирайки Франция. За мен този живот се оказа по-кратък, аз съм много свързан с езика човек и колкото да говориш или не един чужд език, когато професията ти изисква да сънуваш на езика, на който се изразяваш, ти трябва да си там, при езика си.

Затова след 6-7 години се върнах в България, за което не съжалявам, но дъщеря ми до ден днешен има желание този ден, част от него да споделя с нас, двамата си родители. Така ще бъде и този 31 декември - за обяда всеки път си избираме различно заведение, пробваме кухнята, все пак Париж е кулинарната столица на света. След това вечерта посрещаме Нова година далеч от тълпите, превземащи „Шан-з-Елизе“, със скъпи приятели, в разговори. Вечерите са по-тихи при нас. И така още една година от календара на нашата дъщеря и на нас самите отива в историята.

- В ролята на баща - на какво те научи твоята дъщеря?

- Научи ме да бъда търпелив, а това е ценно за един припрян човек като мен. Понякога съм рязък, искам нещата да се случват много бързо, което, разбира се, е невъзможно. Но дъщеря ми - тя е от това поколение деца, които са много по-толерантни и по-мъдри от нас. Тя ме научи на търпение и толерантност. Това ми помага в срещите ми с моите студенти, в работата ми с хората, които управлявам.

Ето сега ми предстои да сформирам нови екипи и това е голямо предизвикателство за мен. Между визията и реалността понякога има пропасти. Затова си повтарям, че всяка среща е едно ново начало.

- Кой момент от 2025-а е най-съкровен за теб?

- Срещата ми с Далай Лама. Това е една от най-важните ми срещи. Беше през лятото, бяхме няколко души, но само мен ме благослови три пъти - погали ме, потупа ме и накрая ми даде висшата си благословия. Оказа се, че ръката на този 90-годишен мъж е изключително силна и топла. Нещо нехарактерно за възрастните хора - те са студени. А той, Далай Лама, има едни много детски очи, които преминават през теб. Погледна ме и каза:

„Дъждът е само повод да спреш за малко“.

Малко преди тази съкровена среща спря да вали проливен дъжд и малко след нея отново заваля. Когато го чух, реших, че това е съвет да намаля темпото: че съм на години, а и вече виждах как в телевизията, която обичам, нещата не вървят. Най-хубавото е, че спирайки, вслушвайки се в този съвет, материализирайки го, разбираш, че има личности в света, които в мисленето си могат да провидят нещо, което предстои, което е необходимо. Или да те сугестират ти да извършиш ход, който дълго си отлагал.

Спирката/паузата в живота е голяма сила. Особено за човек като мен, който е толкова ненаситен за пътуване, за срещи, за работа. Всичко в човешкия живот е въпрос на вътрешна хармония и аз често съм я нарушавал за сметка на моя личен живот, на най-близките, на здравето.

25 години в bTV - това е като живот в балон. Но когато го напуснах, се оказа, че много други врати се отвориха. Дори вратата на bTV - от централата в Прага - се отвори по-широко за мен.

Тази пауза в живота ми, времето, което си дадох, е за моя следващ избор. Не искам да правя грешките от първата половина на живота си, защото, когато си млад, грешките са допустими. Затова искам в изборите ми за бъдещето да съм много по-внимателен.

- Под каква форма и къде да очакваме завръщането ти в медиите?

- Телевизията не е затворена страница за мен. Дали ще се върна като директор, програмен директор - аз знам, че ще бъда, и това никой не може да ми го отнеме, времето ще покаже. Аз съм готов да работя, стига да съм сигурен, че мога нещо да променя. Култура, медицина, образование - това трябва да са чисти зони, в които просто да се работи. И трябват резултати, а не да се прелива от пусто в празно.

Конкуренцията днес е друга и от журналистиката се иска почтеност, бърз рефлекс и визионерство.

- Каква е цената на добрата журналистика? Какво те движи, за да си автентичен в професията си?

- Това, което ме е движило винаги, е любопитството. Навремето Нери Терзиева ми казваше: „Моето момче, бъдещето е на чувствителната телевизия“. В годините доказах, че това, от което се интересувам, вълнува много хора. Дори когато са ме обвинявали, че това, което правя, е леко елитарно, то има резултат, и тази чувствителност, която е строго индивидуална.

Имам нюх за новите лица в телевизията и изборът ми зависи от тяхното умение да се променят.

Ако си публична личност, ти трябва да имаш личната хигиена и необходимост внимателно да се променяш. „Ако си на екран, трябва да мислиш как остаряваш - ми казваше навремето Бригита Чолакова. - И винаги да знаеш, че три дена след като слезеш от екран, телефонът спира да звъни. Но това да не е драмата на живота ти, а повод за ново начало.“

- Интервютата с големите звезди са твоя запазена марка. Коя е най-добрата кауза за теб като журналист?

- Правил съм много интервюта с големи звезди и често те са част от техния PR. Ако успееш да спечелиш доверието на известните, можеш да обърнеш играта. В този контакт ти като интервюиращ трябва да задоволиш това, което те искат да ти кажат, за което са се съгласили на интервюто - обикновено за да промотират свой нов филм, турне или концерт. И някъде там, ако се срещнете, ако те усетят твоето добронамерено любопитство, нещата се случват. Разбрах, че на звездите им е интересно как ги вижда един човек, който не е от голяма държава, не е от голяма медия.

България е пълна екзотика, нищо не печелят от нас - тук няма реален пазар на музика, на филми… Някои са си го признавали, други - не, но за да продължат разговора с мен, на тях им е било интересно как ги виждам аз самият - човекът, който им задава въпросите.

Хората искат да се видят през твоите въпроси, през твоето любопитство

Интервюто с Робърт де Ниро не се получи, но с Ал Пачино се получи. С Никол Кидман се оказа много професионално, но след това имахме хубаво общуване и оттам е размазаното ни селфи - усмихнати, защото тя е „каменната кралица”. Така че интервютата със звездите невинаги се получават, но пък с други оставаме приятели, при това задълго. Такива приятелски чувства са ме свързвали с Невена Коканова, с Татяна Лолова, със Стефан Данаилов и с Наум Шопов. Близък съм с Богдана Карадочева и Стефан Димитров, допуснат съм от Лили Иванова. Ако ти е любопитно как те вижда този, който ти задава въпроси, оставаш по-дълго с него.

- Цели 16 години снимаш филма за Силви Вартан - „От любов“. Видях резултата с очите си - в кино „Люмиер“ на премиерата, където публиката затаяваше дъх, плачеше и аплодираше. Беше магично.

- Този филм - филмът „От любов“, е специален за мен, понеже за първи път си позволявам да вмъкна и личен момент.

- Казваш, че трябва да имаш сложен персонаж, за да направиш филм. За кого не би загубил времето си?

- По принцип журналистът трябва да може да направи филм за всеки. Дори за хора, които не харесва, които отхвърля и не разбира, защото понякога те могат да бъдат по-интересните герои. Нямам интерес към българския политически елит в целия му аспект, защото са предсказуеми. Може би след време ще е интересно да направя филм за казуса „Благомир Коцев”. Не защото го познавам лично, а заради интригата.

Има нещо, в което всички сгрешиха, а грешката винаги е по-интересна от решението, тя дава повече поуки. Така че, ако правя филм за него, ще разбера не само нравствено-етичните норми, които са преминати от обкръжението му - от обвинителите или от поддръжниците му, но и ще видя как всичко това рефлектира върху едно семейство. Защото човек е уязвим в семейството си, особено когато има малки деца и жена, за която разбрахме, че тези 5 месеца ѝ костват здравето.

Точно там някъде на мен ми е много интересно.

- Посвети докторска степен от Факултета по славянски филологии към СУ "Св. Климент Охридски" на своята майка. Каква е връзката ти с нея?

- Майката в живота на всеки човек е нещо специално. При повечето момчета е още по-специално, но както казва Цветана Манева: „Когато загубиш баща си, е много трудно, но когато загубиш майка си, си ничий”. Защото в нито една глава не съществуваш, както в главата на своята майка. Моята майка беше историк, човек, отдаден на науката, и мечтаеше и аз да бъда академично лице. Академичността присъства в моето семейство, но аз исках нещата да се случват по-бързо. Медиите ме увлякоха и науката остана встрани.

Само че дойде COVID-19 и когато всичко замря, си казах: "Какво ще правя сега?". Тогава майка ми предложи: „Защо не направиш една докторантура, давай, имаш време!”. Избрах факултета, който съм завършил - „Славянски филологии“. Ясно е, че сега на тези години няма да тръгна да правя научна кариера, но аз преподавам и общуването със студентите невероятно ме радва. Имам контакт с младите хора и те са, които ме държат буден.

На финала на тази година всичко съвпадаше - през октомври напуснах телевизията, в ноември защитих дипломната си работа. Динамиката, с която се развиха събитията, беше светкавична. Дори в един момент си мислех, че сънувам. Тайно се надявам отнякъде мама да е помагала всичко това да се е случило по този начин. И аз да изпълня заръката на Далай Лама: „Дъждът е само повод да спреш за малко“! Направих много важна спирачка в края на годината, която си отива, за да мога да вляза в следващата с още повече енергия.

Научих, че дори да правиш нещо малко, е важно то да има резултат. И няма значение дали съм необходим в зала 1 на НДК, или в читалището в Генерал Тошево. Ако си необходим на хората, ти винаги ще си необходим и на себе си!

„Аз съм човек на действието. Когато правя нещо, искам да видя резултата. Някои хора казват: „За мен е важен процесът”. Не, важен е резултатът! Японците също работят по резултатност - това е нещо важно, което научих от тях“, споделя Георги Тошев, завръщайки се от Страната на изгряващото слънце.

В Япония той се потопи в динамиката на Киото и Осака, където изнесе лекция за Четвероевангелието и показа свой филм. „В Япония има един прекрасен български преподавател по българистика, който сее любов към България - разказа Тошев. - Той е млад човек и е проф. Иво Владимиров. Покани ме да изнеса лекции, а студентите в Киото и Осака ме посрещнаха с български национални носии. Играха автентични танци - като жест на благодарност към нашата среща. А в Осака японски студенти - благодарение на Росица Обрешкова, племенницата на Стефан Данаилов, театрален режисьор, за първи път изиграха „Ние, врабчетата“ на Радичков на български език, което предизвика фурор!“, разказва известният ни продуцент.

Георги Тошев планира да се завърне в Япония, където тези негови срещи ще прераснат във филм. Издава в аванс, че вероятно ще изнесе там нова лекция за прочутия Кристо (Christo) и Жан-Клод. „Те двамата са много свързани с японците (напр. инсталацията „Чадъри"), които имат особена почит и респект към изкуството им“, казва журналистът.