Българската демокрация – чрез силата на олигархията към охлокрацията

На 17 декември 1993 година регистрирах документ във Висшия партиен съвет на БСП, че напускам партията. В същия ден напуснах и парламентарната група на БСП. В речта си по повод на тежката раздяла уточних, че съм станал член на БКП на ненавършени 19 години и след 20 години редовно членство и като депутат напускам първи парламентарната група. Тогава уточних още, че пътя, по който беше тръгнала БСП на олигархизиране след четвърт век ще изхвърли БСП напълно от парламента. Прогнозирах 25 години за лъжовната схема, а тя продължи цели вече 32 години. През тези дълги три десетилетия БСП рухна пред очите ми като организация, политическа формация и сила на лявата идея.

Още в началото на промяната – 1991-а, 1996-а – партията бе овладяна от неуки хора. Те трябваше елементарно, но последователно да трасират пътя на олигархията, като предначертаят стила и поведението на цялата членска маса. Моделът на лъжата, на фабрикуването на измислените милионери, отдръпна от партията хиляди членове и смачка в съзнанието им социалната идея.

БСП се превърна в организация постприватизационна, изход при разпределение на мощности, замени на най-важните земи и натрупване на богатства. Този прийом на стартова лъжа заблуди доста хора и разкри изцяло вътрешното противоречие на централното и местното ръководство с членската маса. Изобщо, ако подредим детайла на лъжата, ясно ще разберем, че от 1992-а до 1996-а, 2001–2009-а, БСП под егидата на „народната воля“ е била загрижена само за проходната олигархия. И когато тя се установи трайно, самата олигархия започна да ръководи БСП, изтласкайки държавата към охлокрацията.

Точно тогава – 2020–2024 – българската демокрация показва уникална зависимост от ортаклъка на левите вестоносци паралии.

Целият парадокс се изроди в сеанс на наглостта в съчетание с лъжата и подлостта. Последните заседания на парламента и на бюджетната комисия показаха надлъж и нашир противоречието в олигархията. Те не само си присвоиха схемата на преразпределител на държавния бюджет, но и като разпределител на взетите фундаментални решения.

И тук, когато става дума за същностна промяна, за леви идеи и социална програма, новите чорбаджии не разрешават волнодумство. Те плащат най-ниските данъци в Европа, те плащат най-ниските заплати, а в същото време имат най-много пари в чужбина, безконтролно изнесени. Тези цели 55 милиарда долара в офшорите са най-скътаната тайна на българската олигархия, затова днес борбата срещу единствения контролор – ЕЦБ – е толкова голяма и толкова брутална. Силата на тези доказателства трудно ще се осигури, докато олигархията не бъде ограничена, рамкирана и допроверена от националното правителство.

Изборът на национално правителство – експертно, прецизно, без фронтално влияние на олигархията – ще се превърне към пролетта на 2026 година в задача на прехода. Никакъв преход не може да успее, ако няма независим кабинет, като този на Георги Кьосеиванов (1935–1940), довел България до девето място в Европа. Националният, не партийно-политически кабинет би рамкирал силата на утрешния ден на България. И когато говорим за лявото начало, за лейберисткия хъс, трябва здраво да препоръчаме друг път без милионерите отпред. Олигархичната същност на тези вредни политици на България, обявяващи се за носители на друг морал, е вредна не само за държавата, а най-вече за политическата истина.

Защото утре, когато заговорим за демокрация, у нас неизбежно трябва да констатираме и отбележим, че олигархията вече яко ни е закостила към охлокрацията. Защото до вчера на митинги и протести излизаха младите, утре е редът на гладните с тоягите. И това е една от големите истини на днешната българска демокрация.