"Блатото" на негласуващите в България

Те не рисуват хоризонти на обществено развитие и нямат ясна картина за собственото си бъдеще. Обикновено не гласуват, а ако все пак го направят, всеки път залагат на различна партия. Те са "блатото", пише Евгений Дайнов.

Запитан от млад журналист, кое е онова най-важно нещо, което определя политиката, легендарният британски премиер от 1950-те години Харолд Макмилан отвръща с не по-малко легендарната си реплика: „Събитията, момчето ми, събитията“.

Една случка се превръща в събитие тогава, когато след неговото случване онова, което е било вярно за политиката преди него, вече не е вярно. Целият политически пейзаж се е променил и изисква нов поглед, нови анализи и нови практики. Който не е разбрал, че всичко е различно, той е обречен да се провали – да потъне в някое тресавище, появило се в новия пейзаж.

Опитват се да ни убедят, че нищо не е станало

Протестите у нас в края на миналата година несъмнено бяха събитие. Всичко след това събитие вече беше различно. Но се полагат огромни усилия обществото да бъде убедено, че нищо не е станало. Говорещите глави из медиите пророкуват „същия парламент“ след изборите, тъй като нищо – според тях – не се е променило. А социологическите проучвания вадят моментни снимки, които по никой начин не отразяват, че е имало събитие, равно по мащаб на 4 февруари 1997 година.

С говорещите глави отдавна сме наясно. Тяхната мисия е да лишат всичко от смисъл и така да демотивират хората да гласуват, така щото наречените от протестиращите „прасета“ да останат на власт. Проблемът със социологията и политологията не опира единствено до това, че едни пари са сменили собственика си. Тук има реални, фундаментални дефекти, които активно пречат на добросъвестните анализатори да отчитат ефекта от събитията. Тези дефекти се намират в три свързани помежду си пласта на съзнанието, частно и публично: народопсихология; политология; социология.

Характерна черта на българската народопсихология е страхът от постижения, който води до неспособност постиженията, когато има такива, да бъдат разпознати и оценени. В този ментален свят всичко, което се случва, е повторение на нещо вече виждано; и нищо ново и нищо важно не може да се случи.

Директен резултат от тази дълбочинна, невинаги осъзната нагласа са заливащите ни разсъждения, че протестите от 2025-а са пряко повторение на онези от 2020-а и от 2013-а. И, следователно, ние отсега знаем, какво има да се случва занапред: някаква сглобка и нищо особено.

Напъхването на новото и непознатото в калъпа на старото и познатото (не-тревожещото) е черта на характера, наследена от домодерното, аграрно минало. Между тази черта, обаче, и числените данни на поредното социологическо проучване лежат тежки светогледни грешки както в областта на политологията, така и на политическата социология.

Грешката в областта на политологията беше в известен смисъл неизбежна, тъй като не е само наша, а е една дългогодишна глобална заблуда. Класическата (американска) политология се оформя в средата на 1970-те години, когато всички живеят с чувството, че времето е спряло. Каквото е имало да се случва – вече се е случило; не е останало какво друго да се случва. В това спряло време политиката, а и обществената конструкция като цяло, се схваща като закотвен на едно място въртящ се механизъм – нещо като Птолемеевите макети на механичната вселена с център Земята. Механизмът нещо си се върти, чува се някакво равномерно бучене и само от време на време някой компонент се премества и на негово място идва друг компонент от вече наличните. Ново не се появява и цялата система не отива наникъде.

Само че времето никога не спира; и затова механичните метафори и модели не работят нито за обществото и политиката, нито за астрономията, нито за човека като такъв. Да не говорим, че – ама четете го този Вебер, бе хора! – политиката се прави от живи организми, надарени с разум и емоции, а не от механични устройства с предварително зададени програми.

Хората, вселената, обществото, политиката не са механизми. Те са процеси. Текат като реки и постоянно се променят: едно е било преди пет минути, друго ще е след още пет. Да си политик или дори само политолог, това означава да умееш да плуваш по реката като един Хък Фин, плуващ със сала си по река Мисисипи. Намираш се в постоянно движение и няма как, наближавайки някой завой, да си кажеш: „Аха, аз такива завои съм виждал и знам как да се справя с него!“. Подобно отношение е най-сигурната рецепта да се удавиш в неумолимата реалност на реката. Защото: всеки завой е нов и непознат, дори да си минал по него вчера, преди дъжда. Онова, което можеш да направиш, е да стъпиш върху опита си от предишни завои, но да оценяваш новостта на предстоящия и да уважаваш неговата мощ.

Извод: ако днес, след събитието от 2025 година, си политик или политолог, който действа на принципа, че това вече го е гледал през 2013-а и 2020-а, ти ще се провалиш. Ще се удавиш в бурните води на действителността, докато отсега пресмяташ на пръсти, какви сглобки да правиш след изборите . Начинът да не се удавиш е да оцениш в пълнота онова, което протестите са променили и да търсиш начините да насочиш тази промяна, този устрем, в полезна посока.

Избрахме грешния модел

Това е положението с политологията. Аналогично е положението с политическата социология: когато беше време да избираме, избрахме не динамичния, а статичния модел. И се самозатворихме в модел на свят, в който няма промени и всичко е известно от преди да се случи. Избрахме грешния модел – англо-американския, вместо по-приложимия за нас френски. Вместо Реймон Арон и Ален Лансло избрахме Толкът Парсънс и Антъни Гидънс.

Англо-американската политическа социология е направена, за да помага за ориентиране в ситуация, която е почти във всичко различна от европейската. И в Англия, и в Америка има избори, преди да има партии. Избирани са били личности, които да представляват точно определен географски регион. Появилите се впоследствие партии вече представляват по-големи идейни и ценностни групи, разпространени из цялата общество. Остава, обаче, принципът „един избирателен окръг – един представител“, който стабилизира двупартийна система с партии на по 150-200 години.

В Европа изборите идват с партиите, пропорционалната система и партийната волатилност. Непрекъснато умират стари партии и се раждат нови, които се кандидатират да представляват идейните и ценностните групи из обществото.

Родилите се в тези различни условия политически социологии имат за цел да разбират онова, което се случва. В Англия и Америка се измерват относителната тежест, към момента, на една от двете исторически партии. Оттук идват категоризациите, с които сме свикнали: „ядра“, „периферии“, „колебаещи се“, „негласуващи “. Измерва се пулсацията – разширяване-свиване-ново разширяване – на партиите и на тяхното влияние, а не на групите, които те представляват.

Френската политическа социология, напротив, измерва състоянието на групите. Причината е, че тук в Европа обществено-политическите групи са по-трайни от политическите партии, които ги представляват. Обратното е в англо-американската реалност. Там партиите са константа, а групите се променят. В Англия, например, либералите отначало представляват едрите земевладелци, но с появата на средната класа се позиционират като нейни представители, оставяйки едрите земевладелци на консерваторите. А консерваторите, стартирали като непримирими противници на голямата индустрия, доста бързо се преориентират и стават представители на едрите индустриалци.

Константа са не групите, търсещи представителство, а партиите, търсещи електорат. Оттук са и всички разсъждения за ядра, периферии и подобни. Само че в Европа това не разкрива нищо; напротив, превръща се във воал, прикриващ действителността. Десетилетия наред у нас се разсъждаваше за твърдите ядра на СДС, БСП, ДПС ако щете, та дори на очевидно ефимерната НДСВ. И? Къде ги тези ядра? Нали, ако са ядра, трябва да остават константа, а периферията да пулсира? Къде е ядрото на ГЕРБ в Пазарджик , където Борисовата партия, управлявала страната половин поколение, остана на четвърто място, след никому неизвестната партия Свобода?

При нас, в Европа, обществените групи са константа; онова, което се променя, са партиите, които ги представляват. Затова френската традиция мери не партиите, а групите. И задава следната картина: в обществото има „активни малцинства“ и между тях – „блато“.

Кои са "блатото"?

Веднага започваме да виждаме по-ясно в каква страна живеем. У нас имаме две основни активни малцинства: бавно увеличаваща се група хора, които искат да живеят като европейци, формиращи може би към 38 на сто от населението; и бързо намаляваща група, хора, които искат да живеят като руснаци, наброяващи към 13 на сто от населението.

Тези групи знаят, какво искат и дърпат останалите в съответната посока. Партиите, които ги представляват, не са едни и същи във времето. В европейското поле бяха СДС, Реформаторският блок, а днес са други. В проруското поле бяха БСП , Атака, НФСД, ВМРО, а днес са други.

Помежду активните малцинства си бълбука кротко „блатото“. Това са хора, които не рисуват хоризонти на обществено развитие и нямат ясна картина за собственото си бъдеще. Не гласуват, а ако гласуват, всеки път „хвърлят“ за различна партия.

Какви, в този модел, са задачите на партиите, представляващи активните малцинства? Да мобилизират цялото малцинство. И да му придадат такъв устрем, че "блатото" да си каже: „Аха, май тия ще са новите силни…“ Това е важно, тъй като "блатото", колкото и да е инертно, в решаващи моменти умее да се ориентира къде е силата – и гласува така, че да се долепи за тази сила.

Тази стратегия произлиза от прилагането на френския модел и предлага начин за не-загубването на онова Събитие, което бяха протестите от декември . Прилагането на английския модел ще затвори партиите в безкрайното търсене на начини да „активира“ периферията, докато „задържи“ ядрото. Това води до мишкуване. Прилагането на френския модел, от друга страна, води до правенето на мускулеста, уверена, привлекателна кампания, която да привлече достатъчно хора от "блатото".

Това, между другото, вече е правено – от ПП , когато бяха млади и не слушаха социолозите. Правителството на Кирил Петков бе резултат именно от това, че част от "блатото" привидя в „Кирчовците“ новата сила и се залепи за нея. За идващите избори е важно нахлулите с уникалната си енергия „джензита“ да бъдат убедени да гласуват така, както протестираха – и да постигнат, вече на електоралния терен, онова всепроменящо Събитие, което вече постигнаха на терена на гражданския бунт.

* Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.