Проф. Пламен Павлов: Георги Раковски - демиургът на революцията, просветителят на нацията

Често в представите ни за българското национално Възраждане се открояват противоречията между “хъшовете» и “граматиците», между “лудите глави» и “кротките» представители на интелигенцията. Такива противоречия, дори конфликти безспорно съществуват, но ако изоставим емоциите, по-силно се оказва взаимодействието между революционното и еволюционното направление. Пресечната точка е отношението към образованието и културния възход на нацията - водачите на революцията са не само политически лидери, организатори на чети, комитети и въстания, но и учители, будители, хора на словото и перото. А и “граматиците” не са безразлични към борбата за свобода и по правило са в първите и редици. Това проличава особено силно по време на Априлското въстание, чиято 150-годишнина ще отбележим на 20 април.

Няма да изреждаме имената на стотиците възрожденски “даскали” в революционното движение - ако прибавим Македония и Източна Тракия след 1878 г., те са още повече. В създадените от Васил Левски и неговите сподвижници комитети присъствието на местния учител, както и на свещеника в съответния град или селище е почти задължително. Така е и при изграждането на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО) от Гоце Делчев, Даме Груев и техните сподвижници. Първият пример обаче е Раковски! На него дължим истината, че “нашата свобода от нас зависи», че нейното извоюване ще се осъществи със силата на “пресата и сабята» - съзвучието между културно-просветното израстване и политическата борба с оръжие в ръка.

Дълбоко осъзнатата просветителска мисия е една от ярките характеристики на Раковски. В своите вестници той отделя подобаващо внимание на учебното дело, а през 1858 г. оказва решаваща подкрепа на сънародниците ни от Бесарабия за създаването на “Народното централно училище» в Болград. И съвсем заслужено Болградската гимназия в днешна Украйна носи неговото име. В писмо от 1860 г. Раковски заявява: «... Не видях по-способен человек за наука освен българина...» Личност с европейски виждания, Раковски решително надскача “школските» мащаби на съвременното му просветно дело по българските земи. Още през 1856 г., когато пребивава в Нови Сад, заедно с първия си вестник “Българска дневница» замисля създаването на “Българско Учредничество» - институция, която да издава учебници за българските училища и привлече най-добрите автори. През 1857 г. Раковски отправя “Позив на спомоществование за учреждение на една Българска книжевна община в Галац», където четем: “Учените народи /.../ са били щастливи да се украсят със своя наука и умно образование...» Новаторската идея, издигната от него, е осъществена през 1869 г., само две години след смъртта му, със създаването на “Българското книжовно дружество» (бъдещата Българска академия на науките). И първото заседание е именно в Галац, но поради подозренията на румънската полиция продължава работата си в съседния град Браила. Дейците от революционното крило на емиграцията, вкл. Любен Каравелов, Васил Левски и др., са сред учредителите на дружеството.

Дейността и творчеството на Раковски са тясно свързани и с едно оригинално културно-просветно явление - българското читалище. Неговите книги и прочутият му вестник “Дунавски лебед” усилват изключително силно популярността на читалищното дело. В много случаи читалищата се превръщат в ядра на “революционни кръжоци”, след това на комитетите на Левски. Читалището “Братска любов” - основният културен и политически клуб на българската емиграция в Букурещ,- е създадено отново по идея на Раковски.

Да не подценяваме и поезията на Раковски, на първо място програмната поема “Горски пътник”. “Ахилесовата пета” в литературното творчество на емблематичния “Котленец” е езикът, по-скоро неговата утопична страст да възроди старобългарското слово и го “имплантира” в новобългарския език. Въпреки това, поезията на Раковски - и революционната, и посветената на природата, любовта, носталгията по родния край,- има горещи почитатели и последователи. Безспорно влияние от поезията и публицистиката на Раковски изпитва и Христо Ботев, което е малко известно на днешния българин.

За Раковски историята, литературата, фолклорът, изобщо хуманитарното знание, не е “кабинетно” занимание. Ерудитът, журналистът, поетът е призван да работи в името на своя любим народ и претворява идеите си в действия. В Одеса, където разработва своя “Първи план за освобождението на България”, през 1859 г. издава своя знаменит “Показалец” (наръчник по етнография и история). Назначен за възпитател в една от одеските гимназии, с огненото си слово Раковски разпалва патриотизма на българските младежи. Пред 1862 г. мнозина от тях временно прекъсват учението си, за да заминат за Белград и се включат в Първата българска легия. Заедно с Легията “капитан» Раковски създава импровизирана лектория, нещо като “неформално” неделно училище и дискусионен клуб. Както разказва Христо Иванов - Големия, „... Започнах пак да ходя при господин Раковски (...) Видях ази, че се събират всички българчета при него от училищата и им приказва за българската история (...) Той им заръча да ходят всяка неделя при него...” Наред с тези “открити уроци” Раковски настоява: “Сберете се и приказовайте на български, да не забравите матерния си език!” Христо Големия чистосърдечно признава: “Слушам и ази (...) и хванах да ставам и аз да ми е слободна България...”, споделяйки възторга си от “Горски пътник” и “Асеневата история” (“Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сыну му Асеню Второму”), издадена в Белград през 1860 г. С такива прояви Раковски продължава и в Румъния, като изнася публични лекции пред студенти в медицинското училище в Букурещ. Ерудираният българин влиза в разгорещени дискусии с привържениците на великогръцката “Мегали идея” и излиза победител! Ще припомним и неговата категорична позиция срещу „... убийствената руска политика...” на масово преселване на българи в пределите на империята при руско-турските войни през XIX в., вкл. от Видинско през 1861 г. Независимо от своите политически планове за общи действия със Сърбия, Раковски е непримирим към опитите за асимилация на българите от околиите в Поморавието, попаднали в пределите на младото княжество още през 1833 г.

Научните занимания на Раковски в областта на историята, етнографията, фолклористиката, езикознанието най-често са определяни като израз на революционна романтика, патриотизъм и “просветен национализъм”. Ако поставим трудовете на образования българин в контекста на самата епоха, ще установим, че в общи линии са на равнището на тогавашната европейска наука. Образован и модерен човек, Раковски проявява силен интерес към историята, културата и съвременното състояние на близки и далечни страни, вкл. Индия - “перлата в британската корона”... Неговият дълбок хуманизъм прави читателите на вестниците му съпричастни към каузата на други поробени народи, извеждайки на преден план общочовешките ценности.

Онова, което като наука, общество и държава правим за осмислянето на личността и делата на Раковски определено не е достатъчно. Дори и отбелязаната през 2021 г. 200-годишнината от неговото рождение не доведе до необходимата коренна промяна в отношението ни към тази наистина изумителна личност. И е необходим решителен поврат, защото именно Раковски, революционният водач, политикът, интелектуалецът посочва на своите съвременници и бъдещите поколения най-висшата светска добродетел: “Любовта към Отечеството...”, която води прадедите ни в борбата за свобода, демокрация и национално обединение.