Доц. д-р Борислав Цеков: Консервативното обновление на Унгария

С разгромна победа в Унгария на власт идва националният консерватизъм на "Тиса" и Петер Мадяр. Но обновен и освободен от прокремълските зависимости и плутократичния шлейф, с които обрастна през годините Виктор Орбан. Такъв, какъвто е автентичният консерватизъм на Свободния свят, а не дугинисткия авторитарен псевдоконснерватизъм на късния "Фидес".

В конституционната теория отдавна е установено, че продължителното концентриране на политическа власт неизбежно води до девиации и упадък. Още от Древен Рим тази закономерност се проявява с почти безусловна повторяемост. Когато една политическа фигура или сила управлява прекомерно дълго без реална алтернатива, започва ерозия на институциите, формират се капсулирани властови кръгове, развиват се непотизъм, политически нарцисизъм и месиански нагласи – все белези на една окопала се във властта плутокрация, която подменя обществения интерес със свои частни цели и използва политическата власт преимуществено в собствена частна полза. Такива периоди по правило завършват с обществен взрив и изхвърляне на окопалите се във властта политици на бунището на историята.

Продължителното пребиваване на Виктор Орбан на министър-председателския пост - в рамките на близо две десетилетия, от които шестнайсет години с пълно парламентарно мнозинство - и неговият изборен разгром, са класически пример за действието на тази закономерност.

Залезът на Орбан обаче не се изчерпва с електоралната загуба на един политик след дълъг престой във властта. Тя представлява системен срив на една политическа конструкция, която се опита да трансформира консервативната идеология на Свободния свят, която беше върната в политическия и интелектуален мейнстрийм чрез доктрината “Тръмп“ и да я замени с хибрид от дугинистки геополитически фантазми, кремълски пропагандни наративи и евразийско антизападничество, съчетано с авторитарни тежнения. В този смисъл, резултатите от изборите в Унгария надхвърлят рамките на националната унгарска политика и придобиват геополитическо измерение. Унгарските граждани отхвърлиха не само определен модел на управление, но и неговата външнополитическа ориентация, която системно размиваше европейската принадлежност на страната и я поставяше в позиция на инструмент на кремълското влияние върху политиките на Европейския съюз. Синтезиран израз на тази линия бяха публично разкритите скандални действия на унгарската дипломация, при които външният министър на Орбан фактически доносничи пред Москва за обсъждания, водени при закрити врата в европейските институции. Подобно поведение преминава границите на всяка допустимост в едно демократично общество, особено на фона на унгарската историческа памет, в която е дълбоко вграден трагичният спомен за съветската военна интервенция и потушаването на Унгарското въстание от 1956 г. Към това следва да се добави и примитивизираната, откровено прокремълска антиукраинска реторика, превърната от Орбан в централен елемент на неговата политическа кампания.

Опитите да бъде пришиван Тръмп към очакваната загуба на Орбан са несъстоятелни. Трябва да се прави разлика между лични симпатии и железните закономерности на политиката и геополитиката. Реалните действия говорят повече от реторичните жестове: Тръмп запази отчетлива дистанция, включително като така и не отдели няколко часа да посети Будапеща в ключови моменти, демонстрирайки ясно разбиране за рисковете от прекомерна асоциация с Орбан. Опитите на унгарския премиер да го въвлече активно в предизборната си кампания останаха без особен резултат, а посещението на Джей Ди Ванс в конкретния политически контекст бе възприето като неуместно външно вмешателство и допълнително утежни позициите на „Фидес“.

Няма знак за равенство между „тръмпизма“ и „орбанизма“. Движението MAGA, изградено и олицетворявано от Доналд Тръмп, принадлежи към демократичната консервативна традиция на Свободния свят. То поставя акцент върху националната държава, плуралистичната демокрация и икономическия национализъм. Тази политическа доктрина няма нищо общо с авторитарните модели на Евразия, въплътени в режимите на Владимир Путин, Си Дзинпин или иранските аятоласи, на които открито симпатизира орбанизмът. MAGA е по същество антипод на дугинисткия псевдоконсерватизъм, независимо че в неговите периферии винаги са съществували маргинални и ексцентрични фигури от типа на Тъкър Карлсън, който неслучайно беше прогонен както от проконсервативния телевизионен мастодонт Fox News, така и от MAGA, като последното стори лично Доналд Тръмп.

Политиката на Орбан през последното десетилетие се характеризираше с последователно сближаване с Москва - както чрез конкретни позиции в рамките на Европейския съюз, така и чрез реторика, която релативизира и дори героизира варварската руска агресия срещу Украйна. Тази линия доведе до изолация на Унгария и до сериозна ерозия на доверието към нея като предвидим партньор в рамките на Свободния свят.

Поражението на Орбан се вписва и в по-широка тенденция на отслабване на руското геополитическо влияние през втория мандат на президента Доналд Тръмп. В резултат от политиката на Белия дом, Кремъл губи последователно свои стратегически позиции - във Венецуела, в Близкия изток, включително в контекста на нарастващия натиск върху режима в Иран, а сега - и в Централна Европа, където Унгария дълго време функционираше като инструмент за кремълско влияние върху вътрешните процеси в Европейския съюз.

От българска гледна точка този развой има особено значение. Политиката на Орбан беше открито неблагоприятна за българските национални интереси, защото Орбан изгради ос Будапеща-Белград-Скопие. Подкрепата за антибългарските тенденции на македонизма в Скопие и Белград, както и предоставянето на убежище на Никола Груевски – фигура, ескалирала македонистките претенции до крайност - са действия, които не бива да бъдат забравяни от българските патриоти.

В България също се наблюдават опити за изграждане на политически модел, сходен с проваления модел на Орбан - с акцент върху концентрация на власт, реторика за „суверенитет“, съчетана с геополитическа ориентация към Русия, и активна роля на мрежи, свързвани с бившата Държавна сигурност и външни прокремълски зависимости. В този контекст, фигурата на Румен Радев неслучайно бе представяна като „българския Орбан“.

Но залезът на Орбан е ясно предупреждение и за тези ретроградни кръгове в България - ако концентрират в свои ръце изпълнителната власт, това би довело до сериозни институционални деформации, отслабване на международното доверие и риск от геополитическа маргинализация на страната и в крайна сметка – обществен взрив. Историческият опит показва, че подобни процеси трудно се обръщат без значителни сътресения. Но заедно с това – преобръщането им е неизбежно, макар и на висока цена.

Трябва да е ясно, че всеки опит за възпроизвеждане на подобен модел в България рано или късно ще доведе до същия тип политическа катастрофа. Историята не се повтаря, но санкционира сходните политически феномени по сходен начин. Политическият залез на Орбан е достатъчно красноречив ориентир - остава да бъде правилно разчетен от българското общество.

Иначе, Унгария поне на този етап остава една от консервативните крепости на Европа.