Сарафов направи своя ход, а Русинова?

Оставката на Борислав Сарафов като изпълняващ функциите главен прокурор формално затваря една дълга и болезнена страница в българската съдебна система. Приета без дебат и почти процедурно, тя изглежда като опит за бързо „затваряне на темата“. Но истината е, че темата тепърва започва. Защото този случай никога не беше само за един човек.

Скандалът около мрежата „Осемте джуджета“ и фигурата на Петьо Петров отвори много по-дълбок въпрос – за зависимости, за влияние и за това кой всъщност управлява прокуратурата зад кулисите. И точно тук идва неудобният въпрос, който оставката на Сарафов не може да заглуши: какво се случва с Емилия Русинова?

Данните, които излязоха през последните седмици, не са просто слухове. Има официална информация за многократни пътувания на Русинова в чужбина заедно с Петьо Еврото, включително в една и съща кола. Това не са дребни детайли – това са факти, които поставят под съмнение не просто лични контакти, а цялата институционална почтеност.

Още по-притеснително е, че тези връзки не са били сериозно изследвани, а в някои случаи дори са били игнорирани при кадрови решения. Когато човек с подобни съмнения застава начело на Софийската градска прокуратура – институция с ключова роля в наказателното правораздаване – проблемът вече не е персонален, а системен. И тук парадоксът става болезнено очевиден.

От една страна, обществото вижда оставка на върха – знак, че натискът дава резултат. От друга – същото това общество наблюдава как други фигури, замесени в същия контекст, остават на позициите си, в отпуск или в институционална тишина. Това не е реформа. Това е селективна отговорност.

Протестите пред Съдебната палата неслучайно събраха в едно имената на Сарафов и Русинова. Защото според гражданите проблемът не е „един човек“, а модел – модел, в който прокуратурата изглежда като затворена система, самопроверяваща се и самозащитаваща се. А когато една институция проверява сама себе си, резултатът почти винаги е предвидим – липса на резултат.

Оставката на Сарафов може да бъде начало. Но само ако бъде последвана от реални действия – проверки, дисциплинарни процедури и ясни отговори. В противен случай тя ще остане просто тактически ход – жертване на фигура, за да се запази системата.

И най-важният въпрос остава да виси: ако стандартът е един за Сарафов, дали ще е същият и за Русинова?

Защото доверието в правосъдието не се възстановява с една оставка. Възстановява се с равни правила. И с отговорност – за всички.