Ще спре ли Радев „политическия кислород“ на опозицията

Опозицията в парламента реагира така, сякаш промените в правилника на Народното събрание не ограничават процедурния хаос, а директно ѝ отнемат кислорода. И това всъщност е най-ясният знак колко дълбоко българският парламентаризъм беше превърнат през последните години в сцена за безкрайни процедурни номера, а не за реална законодателна дейност.

Предложенията на управляващите – в лицето на „Прогресивна България“ и румен Радев, за ограничаване на времето за изказвания, намаляване на процедурните хватки и засилване ролята на председателя на парламента предизвикаха истерична реакция от почти всички опозиционни партии. Те заговориха за „диктат“, „край на парламентаризма“ и „заглушаване на опозицията“.

Но зад този драматичен тон прозира един много по-прозаичен страх — че опозицията губи възможността да блокира парламента чрез процедурен шум, безкрайни реплики и политически театър. В продължение на години Народното събрание деградира до институция, в която реалният дебат беше заменен от говорене заради самото говорене. Часове наред депутатите не обсъждаха закони, а произвеждаха клипове за социалните мрежи.

Точно затова сегашната реакция прилича повече на паника от загуба на удобен инструмент, отколкото на автентична защита на демокрацията. Разбира се, всяка промяна, която концентрира повече власт в мнозинството и председателя на парламента, трябва да бъде наблюдавана внимателно. Критиките, че се орязват права на малцинството, не са лишени от основание. Част от предложенията действително дават по-голям контрол върху дневния ред и процедурите.

Но проблемът е, че именно днешната опозиция години наред превърна парламентарния правилник в оръжие за саботаж. Стигна се до абсурди — заседания да се провалят заради процедурни хватки, депутати да четат с часове текстове без отношение към темата, а парламентарният контрол да се използва повече за политическо шоу, отколкото за контрол върху властта.

В този смисъл сегашният спор не е просто за правилник. Това е сблъсък между два модела на парламентаризъм — единият, в който парламентът работи бавно, шумно и хаотично, а другият, в който мнозинството иска по-бързо прокарване на решения, дори с цената на по-ограничен процедурен комфорт за опозицията.

Най-ироничното е, че част от формациите, които днес говорят за „убиване на демокрацията“, в предишни парламенти самите те настояваха за по-строги правила срещу процедурния терор. Например партии като БСП (въпреки че не са в парламента), днес говорят за „убиване на демокрацията“, в предишни парламенти сами настояваха за ограничения срещу процедурния терор. Още през 2014 г. социалистите официално предложиха съкращаване на времето за изказвания и ограничаване на процедурните реплики с аргумента, че парламентът е превърнат в сцена за „безконтролно говорене“ и злоупотреба с доверието на хората. Тогава депутатът от БСП Петър Мутафчиев обясняваше, че процедурите трябва да се използват само по предназначение, а не за блокиране на работата на Народното събрание.

През годините неведнъж сме виждали процедурни хватки – на ГЕРБ и ДПС, за блокиране на заседания, включително чрез искания за прекратяване на дебати, липса на кворум и удължаване на процедурни спорове. Сега същите тези партии, заедно с ПП, ДБ и „Възраждане“, определят почти идентични ограничения като „диктатура“ и „смазване на парламентаризма“. Политическата амнезия е очевидна — когато си в мнозинство, ограниченията върху процедурния хаос се наричат „необходим ред“, а когато си в опозиция — „посегателство срещу демокрацията“. Политическата памет в България обаче традиционно е къса.

Истината е, че българският парламент отдавна страда не от липса на говорене, а от липса на доверие, качество и резултати. А когато обществото вижда Народното събрание като арена на скандали и цирк, а не като институция, защитаваща обществения интерес, тогава всяка страна започва да използва правилника не като инструмент за демокрация, а като бухалка срещу противника.

И точно това прави днешния спор толкова показателен — не толкова за състоянието на управляващите, колкото за кризата на самата опозиция, която сякаш най-много се страхува, че без процедурния хаос ще остане без „политически кислород“.