31 май 1902 г.: България и Русия подписват таен военен договор в Санкт Петербург

На 31 май 1902 г. в Санкт Петербург е подписана тайната Българо-руска военна конвенция. Споразумението е сключено от военния министър на Княжество България генерал Стефан Паприков и руския военен министър генерал Алексей Куропаткин.

Документът има отбранителен характер срещу евентуална агресия от страна на Австро-Унгария и Румъния.

Руската империя се задължава да защити целостта и независимостта на България с военна сила. Българската държава трябва да предостави армията си под руско командване в случай на общ военен конфликт.

Русия изрично отказва да подкрепи България при евентуална война с Османската империя за освобождение на Македония и Одринско.

Благодарение на публикуваните по-късно архивни документи (включително в дипломатическите сборници на д-р Богдан Кесяков от 1925 г.) днес разполагаме с конкретния текст и клаузи на Военната конвенция.

Документът изрично упоменава, че споразумението няма агресивни цели, а служи единствено за противодействие на тайния съюз между Австро-Унгария и Румъния. Текстовете буквално забраняват конвенцията да се използва срещу Османската империя (Турция) или друга съседна балканска държава.

Руската империя поема юридическото задължение „с всичките си сили“ да пази целостта и неприкосновеността на българската територия.

Руският Генерален щаб разработва детайлен план за концентрация на българските войски. При конфликт с Румъния, българската армия е трябвало да действа съвместно с руските сили на Добруджанския боен театър.

В случай на война с Австро-Унгария или Румъния, българските въоръжени сили преминават под директното оперативно ръководство на руския главнокомандващ. Българският монарх запазва правото си лично да води армията, но стратегическите решения остават в ръцете на Санкт Петербург.

Договорът влиза в сила веднага след подписването му и е класифициран като „държавна тайна от особена важност“. По-късно генерал Стефан Паприков официално предава българското оригинално копие на външния министър Александър Малинов.

Въпреки силните текстове, договорът се оказва неефективен за българските национални интереси и не постига националните идеали на България за териториално обединение.

Русия претърпява тежко поражение в Руско-японската война (1904–1905 г.) и насочва вниманието си към вътрешни революции, което я принуждава да търси сближаване с Австро-Унгария. Поради тази причина, по време на Балканските войни и последвалата Междусъюзническа война през 1913 г., Русия не задейства конвенцията, за да защити България от нападението на Румъния.