Ще ли овардим кирилицата?

На страница една стоят* вмъкваншци четири, в редове два: „Times“, „Morning Post“, „Spectator“, „Dearborn Independent“. Прави впечатление четирикратната употреба на латински знаци. Не бих вадил на показ случая, ако беше рядък, но е тъкмо напротив, даже рекъл бих, че той е представителен.

Подир славния и героичен 10-и, кога скоротечно, усърдно и възторжено демократясахме, чак демокретенясахме, тукана хлуйна с неподозируеми наглост, размах и подкрепа латиницата. За срам и позор държавата, Институтът за български (?!) език, университетски катедри, творчески сдружения, родолюбиви (тъй де) партии мълчат себеразобличително, като че ли явлението е мижаво, маловажно, па дори съвсем го няма. Предполагам, че въпросните думи оставени са непокътнати с оглед читателят да види по-убедително за какво иде реч. Дето е отсъдил оня: оправданието е като задника: всеки го има, няма защо да го показва. И още: по-важно от изходната точка е къде стигаш; пътят към ада е покрит с с добри намерения. Какво чак пък толкова е по-убедително, че да зарежем родната азбука и да си натресем нечия?

Възползвайки се от всепозволеността, латиницата е напълно недосегаема, даже бива гледана благосклонно – мост, водещ към блажения и бленувван Запад – строго погледнато равнозначи с отбългаряване.

Гордеем се, че сме сътворили две наши писмености, в искрен, основателен и подсилващ додатък питаме: кой друг народ сторил е това? Но за да съм честен ще кажа, че въпросното разнобуквие не се навира, шири самó по него си все по-господарски, а го вършат собственоръчно все по-многобройни българоговорещи, движени от различни подтици. Един от тях е, че вносляшките букви приближават ни (лъжливо) към благоденстващи западняци. Оставена охолно (чети безгрижно = нехайно = безотговорно) латиницата настъпва къде ли не, в какво ли не. Противоречим си яко: тачим светлата памет на Кирил и Методий, отдаваме им презаслужена почит, а на дело работим против тях: защо те не са приспособили към говора ни мил гръцките или пък латинските писмена, защо предпочели да изобретят начин съвършено инакъв за нашата изказност? Самси Божият Син Господ Иисус Христос отсъдил е: „по плодовете им ще ги познаете“ (Матей 7:16), значи по делата. Изхождайки от това висше мерило, какви сме: българолюбци или българомразци, българо-безразличници? Нека всеки сам отговори на питанката.

Оставяйки, по-точно изоставяйки нашата безценна азбука, ние – без да го нарочно целим, вървим към насърчаване и равнопоставяне между кирилица и латиница. Нищо чудно, ако след време, изхождайки от съществуващото положение, от наличната действителност, пръкне кощунствен мерак да въведем успоредно въпросните нам чужди букви: ето как едните и другите кротичко съжителстват в Сърбия. Натам и то бързо вървим, ако ще би непреднамерено. Ще узаконим повсеместно съществуващо положение, кеф ти риба, кеф ти паламуд?

Но да се върна към четирисъставния пример. Изтипосан по чужбински, той с какво и как утвърждава българщината, безсмъртното дело на Светите братя? Не е ли обратно, скверни го? С какво, как улеснява възприемането на осведомеността? Той е дискриминиращ: словата, набрани с латински букви отчетливо се набиват в очи пред останалите, сякаш нашият изказ е втора ръка. Нещата обаче не спират тук: ето, угоднически = раболепно изтъкваме дума западноевропейска (защо натрапчиво римува с гейска?), пък не правим същото с японска или китайска. Прибягващият до латинщини нескромно се изтъква, че той ги поназнайва тях, не простете, може да изпише цяла една дума на чужда реч, па малко ли е, има широк поглед към света.

Тъй като на държавата и съответни учреждения там за някакъв си български език не им пука на дудука и куйрука, нещо повече, той им е грижа следпоследна, искрено обичащите го трябва с повишено внимание и целенасочена прозорливост да следят как използват родната ни реч омайна, сладка. По този начин ограничаваме = намаляваме злото, разбългряването, и ще ни е чиста съвестта.