Откупуваме ли се?

Външната политика рядко е само въпрос на ценности. Много по-често тя е пресечната точка между геополитиката, икономическите интереси и цената, която една държава е готова да плати, за да защити националния си интерес. Именно затова сега пред България стои един неудобен, но напълно легитимен въпрос – откупуваме ли се? Поводът за него е съвпадането на няколко събития, които поотделно могат да бъдат обяснени, но разгледани заедно пораждат сериозни въпроси.

Премиерът Румен Радев обясни защо България не участва във формата „Коалиция на желаещите“ във Франция, където европейски лидери обсъждаха бъдещето на Украйна в присъствието на президента Володимир Зеленски. Сбирката бе по повод на националния празник на Франция, но прересна и в политически сговор на тема войната в Украйна. На пръв поглед тезата изглежда логична – България е член на ЕС и НАТО и има интерес да бъде там, където се вземат решенията, но...

Но тук се появява политическият парадокс.

Именно Радев през последните години последователно защитава позиции, които се възприемат като значително по-предпазливи спрямо военната подкрепа за Украйна и по-близки до тезата за ограничаване на европейската ескалация с Русия. Затова възниква въпросът дали България действително иска да бъде на тази маса, или предпочита да остане встрани от решения, които биха могли да изострят отношенията с Москва.

Паралелно с това обществено внимание предизвика срещата на премиера с представители на „Литаско“ – дружеството, свързано със собствеността на „Лукойл“. Тя се проведе в момент, в който съществува реален риск България да бъде изправена пред международен арбитраж с претенции за милиарди евро във връзка с промените около дейността на рафинерията.

Тук анализът неизбежно стига до най-важния въпрос.

Ако една държава е изправена пред потенциален финансов удар в размер на милиарди евро, естествено ли е нейната дипломация да стане по-предпазлива към… Възможно ли е геополитическите позиции да бъдат повлияни – не от идеология, а от икономически риск?

Няма публично известни доказателства, че съществува договореност между българската държава и „Литаско“, при която евентуален отказ от арбитраж да бъде свързан с определено външнополитическо поведение. Подобно твърдение би било спекулация. Но политическият анализ не се занимава единствено с доказаните факти. Той търси логиката на процесите, пресечните точки между тях и мотивите, които могат да обяснят определено поведение.

А те са очевидни.

От една страна България има стратегически интерес да избегне арбитраж, който би могъл да струва на данъкоплатците милиарди евро. От друга страна страната има съюзнически ангажименти към Европейския съюз и НАТО, които предполагат ясно позициониране по отношение на руската агресия срещу Украйна. Между тези два интереса неизбежно възниква напрежение.

Именно затова поведението на българската дипломация изглежда като постоянно лавиране между европейската солидарност и необходимостта да не бъдат окончателно прекъснати каналите към икономически фактори, свързани с Русия.

Допълнителен нюанс в тази картина дава и обсъждането на последните европейски санкционни пакети. По предложенията за включване на руския патриарх Кирил и Вагит Алекперов (шеф на руския „Лукойл“) не се формира единодушие в Европейския съюз. Така, за наше щастие, България не остана единствената държава (б.р. - Италия също каза „не“ на санкциите срещу патриарх Кирил и Алекперов), която не подкрепя подобно разширяване на санкциите. Това показа, че зад кулисите европейската дипломация често работи много по-прагматично, отколкото изглежда от публичните декларации.

Именно това е истинската роля на дипломацията – да защитава националния интерес, без да разрушава съюзите, към които принадлежи държавата. А когато на масата стоят едновременно сигурността на Европа, войната в Украйна, стратегическата роля на българската рафинерия и рискът от многомилиарден арбитраж, всяка публична позиция започва да се чете и през призмата на възможните икономически последици.

Затова и въпросът не е дали България трябва да разговаря с всички страни. Разбира се, че трябва.

Истинският въпрос е друг.

Дали външнополитическото поведение на страната е резултат единствено от стратегическа оценка за националния интерес, или в него неизбежно се отразява и стремежът да бъде избегнат конфликт с икономически субекти, способни да нанесат на държавата финансов удар от милиарди евро? Докато няма пълна публичност около разговорите, арбитражния риск и мотивите зад отделните дипломатически решения, този въпрос ще остава отворен. А когато подобни въпроси остават без ясен отговор, съмнението неизбежно се превръща в част от политическия дебат.

И тогава най-кратката формулировка на проблема остава същата: Откупуваме ли се?

--------------------------------------
б.р. - Руският патриарх Кирил и президентът на "Лукойл" Вагит Алекперов отпадат от 21-вия пакет санкции на Европейския съюз срещу Русия, след като България изрази резерви към включването на двамата в санкционния списък, а впоследствие към позицията на българските власти се присъедини и Италия. На 18 юни преди заседание на Европейския съвет в Брюксел премиерът Румен Радев заяви, че България няма да подкрепи включването на руския патриарх Кирил в санкционния списък. В началото на юли Италия също се присъедини към българската позиция по въпроса за патриарх Кирил. Властите в Рим изразиха опасения, свързани с позицията на Ватикана и с нежеланието да бъдат налагани санкции срещу духовния лидер на християнска деноминация.