Тънка или дебела е външната политика на България

Не, това не е заглавие на фейлетон, а още едно мнение за външната политика на нашата страна по споровете относно неучастието на България в т. нар. Коалиция на желаещите (за гарантиране сигурността на Украйна с наличието на въоръжени сили на нейна територия след подписване на мирно споразумение между Русия и Украйна) и разрешаването на американски самолети – цистерни да използват българското военно летище Безмер за логистична подкрепа на въоръжените действия на САЩ в Близкия изток.

Разминаването между официално обявената от премиера Радев позиция за излизане на България от Коалицията на желаещите и одобряването без резерви от нашата страна на Декларацията от Киев (на Петата среща на високо равнище между Украйна и страните от Югоизточна Европа) не без основание възбудиха критики на политическата опозиция и на много анализатори. Това разминаване, както посочват някои професионалисти, би могло много лесно да се избегне с обикновено вербално заявление-резерва, че българското одобрение на Декларацията от Киев не се отнася до точката (7), засягаща дейността на Коалицията на желаещите. И ако това не е направено, би могло да се обясни или с лошо междуинституционално съгласуване и подценяване на въпроса, или с евентуални недобре обмислени електорални съображения на управляващите. Във всички случаи този епизод не говори добре за начина, по който се внасят важни промени в българската външна политика. Необходими бяха много обяснения, уточнявания и дори известна самокритика, за да се обоснове най-общо тезата, че разминаването не е умишлено и е било само технически пропуск с временни последствия.

Ако трябва накратко да изложа моето мнение по позицията на България да не участва в Коалицията на желаещите, бих я подкрепил, защото считам, че се подкопават възможните компромиси, а с това и близките перспективи за прекратяване на войната – Русия не само не приема основното намерение на Коалицията на желаещите, но и е заявила официално, че евентуални въоръжени сили на тази коалиция на украинска територия биха били „легитимна цел“. Изключвам Русия да се откаже от тази своя позиция, а възможността такива сили да бъдат разположени въпреки нейното несъгласие считам за нереалистична. Ако стремящите се към бързо прекратяване на войната сметнат, че въоръжени сили-гаранция за сигурността на Украйна ще бъдат необходими, то евентуално би могло да се предложи за обсъждане разполагането в страната на сили на ООН. Известно е, от друга страна, че няколко месеца след присъединяването на България към Коалицията на желаещите (юли 2025г.), е взето решение да не участваме в многонационални въоръжени сили в Украйна. Но създаването на такива сили е основното съдържание на Коалицията на желаещите!? Какъв тогава е смисълът на евентуално участие на България в Коалицията? С две думи – смятам, че подкрепата на България за Украйна в официалните формати на ЕС и НАТО засега е достатъчна. Трябва, разбира се, задължително и активно да участваме в изграждания Отбранителен съюз на ЕС, като особено важни са схемите за противовъздушна отбрана.

За разлика от случая с решението за неучастието на България в Коалицията на желаещите, чиито последствия едва ли би трябвало да се надценяват (независимо от противните твърдения на мастити професори-анализатори), казусът с разрешението за използването на летището в Безмер от американски самолети-цистерни за снабдяване с гориво военните действия на САЩ срещу Иран, според мен, е наистина същностно драматичен за нашата външна политика.

Въпросът за американските самолети-цистерни в авиобаза Безмер поставя пред българската външна политика необходимостта от избор между две нейни приоритетни направления: придържането към нормите на международното право, което има най-голямо значение за сигурността на сравнително малки държави като България, от една страна, и запазването и развитието на стратегическото партньорство на нашата страна със САЩ, безспорно най-важния за нашата сигурност съюзник в НАТО, от друга. Освен важността си за националната сигурност, тази дилема носи и голям морално-политически заряд от гледна точка на възприетите от България международноправни принципи и външнополитическа философия за развитието на международните отношения в света като цяло.

Отбелязвайки първостепенния характер на приоритета на националната сигурност, налагащ спешното вземане от страна на правителството на всички възможни защитни мерки в такива случаи, бих искал на второ място да привлека вниманието на читателите към разграничаването между общите морални устои на отделната личност и морално-политическите задължения на висшите държавни ръководители на страната. В първия случай всеки български гражданин има своите морални виждания по даден проблем и съвсем резонно и справедливо ги защитава. Във втория случай драмата на държавните мъже и жени идва когато между техните личностни схващания и защитата на националните интереси настъпят непримирими противоречия. И тогава несъмнен приоритет имат националните интереси.

В моята статия „Общочовешкият приоритет на принципите на суверенитета и суверенното равенство и сегашната война в Близкия изток“ (Факти.бг,16 .03.2026г.) изразих убеденост, към която се придържам и досега, че започнатата от САЩ и Израел война срещу Иран в края на м. февруари т. г. е чиста форма на агресия, независимо от изтъкваната от двете нападащи страни аргументация. Същевременно, никой български държавен или правителствен представител не употреби и не употребява тази квалификация. И това е правилен подход от гледна точка на българските национални интереси. И в България, и в Европа (с 1-2 изключения), всички се стремят да избегнат влошаване на отношенията със САЩ, особено при сегашната тяхна администрация.

Подобен на горния епизод е сегашният случай с американските самолети-цистерни, при който българският парламент прие предложението на правителството да отговори положително на американското искане за ползване на базата в Безмер. Решението беше подпомогнато от наличието на правна база за това (българо-американският договор за съвместно ползване на базата от 2006г.). Започнаха да валят предположения какво сме поискали или можем да поискаме от САЩ в замяна на даденото разрешение. Такива договорености тип „сделка“ се правят, те не са някаква новост, но биха могли да затъмнят главния въпрос – какво можем да загубим, ако не се окажем надежден съюзник и стратегически партньор на САЩ. Американците сега имат особена нужда от нашата логистична подкрепа предвид екстремалните условия на война. Ако сега не отговорим като сериозен и надежден съюзник, как можем да очакваме американска подкрепа, когато ние имаме нужда от нея? Тук не става въпрос за факта, че тази война не е наша, нито за някаква форма на васални отношения, а за максимално възможното гарантиране на цялостната национална сигурност на България!

Спомням си един друг подобен случай – когато от нашата страна беше поискано разрешение за прелитане на бойни самолети на НАТО над българска територия, за да бомбардират Югославия в края на 90-те години на миналия век с цел прекратяване на извършваното тогава там етническо прочистване. По това време имах честта да бъда част от външнополитическия екип на президента Петър Стоянов и бях свидетел на тежкия морално-политически избор на президента, който загърби своите лични неодобрение и неприязън към тези бомбардировки, подчинявайки изцяло своето решение на националните интереси на България, - тогава членството в евроатлантическите структури беше основна външнополитическа цел на нашата страна. (Идентична беше реакцията на всички съседни на тогавашна Югославия страни, от които беше поискано същото разрешение.) Ставаше въпрос за тежък компромис, който има морални последствия за личността, но е от жизнен интерес за развитието на България! Тук си позволявам едно кратко отклонение, за да почета светлата памет на членовете на този екип, които вече не са между нас – такива прекрасни хора и български патриоти като Нери Терзиева, Иван Ибришимов и Владо Филипов, които търсеха истинските измерения на външната ни политика, а не прозелитизъм.

Връщайки се към сегашния проблем с американските самолети-цистерни в Безмер, бих искал да изразя мнението си, определящо като груба грешка възприетия подход от по идея проатлантическата опозиция в Народното събрание (ГЕРБ, ПП и ДБ), които не участваха в гласуването на исканото разрешение. За този свой избор те изтъкнаха, че нямали достатъчно информация. Освен че постъпиха, според мен безотговорно, сега те трябва да доказват отново своята атлантическа вярност, особено след изразената от президента Тръмп благодарност към премиера Радев. Как биха направили това? Както винаги – с нов изблик на русофобия. С две думи, очаквам този случай да прибави към предизборното развихряне на русофобско-русофилската мъгла, която се опитах да опиша като явление в моята статия „Русофобско-русофилска мъгла или интегрална национална външна политика (Факти. бг, 26.06.2026). А това би задълбочило вредната роля на тази „мъгла“ за развитието на България.

Очаквам дихотомните анализатори, обикновено игнориращи тежестта на компромиса в международната политика, да разкъсат с критики този текст, отчитащ сегашните неимоверни трудности пред стремежа към външнополитическа интегралност. Настоящият период с реалностите на двете войни в Украйна и Иран е най-неблагодарен за такава интегрална политика и въпреки това се нуждаем от нея повече от всякога. Точно тя е алтернативата на това да се опитваме да седим на два стола. Може би е плод на пожелателно мислене, но се надявам така критикуваната от различни посоки външна политика на премиера Радев да се опитва да следва именно такава линия.

Не съм нито адвокат, нито апологет на правителството. Всъщност имам сериозни резерви и критики към някои аспекти на неговата вътрешна политика. Но това е друга тема. В провежданата от правителството на „Прогресивна България“ външна политика има непоследователности, грешки и други проблеми, но това в някаква степен е неизбежно. Защото ако споменатото пожелателно мислене се окаже вярно, за първи път от много десетилетия насам външната политика на България се стреми към интегралност, при това при възможно най-тежки за такава политика актуални международни обстоятелства. Очевидно се налагат компромиси и аз недоумявам защо българските политици бягат от това признание. Никоя, дори и най-силната страна в света не може да мине без тях. Има, разбира се, граници за тяхното използване, отвъд които страната се обезличава и губи субектност.

Горе-посоченият стремеж се проявява или не се проявява при всяко значимо за нашата външна политика международно събитие. Например, заявлението на премиера, че България държи на добрите си отношения както със САЩ, така и с Иран, което аз лично подкрепям, но което предизвика вълна от ценностни обвинения - режимът в Техеран бил потиснически и мракобеснически. Няма да споря за това, но аз не обсъждам характеристиките на режима, а развитието на междудържавни отношения. Дипломатическите отношения между България и Иран датират от края на 19-ти век и оттогава (с изключение на един период на прекъсване от 20 години) отношенията между нашите две страни винаги активно са се развивали, особено в търговско-икономическата област, независимо че и България, и Иран, са били управлявани от най-различни политически режими. Надявам се тази традиция на неидеологизирани суверенни междудържавни отношения да продължи и след превъзмогването на техния сегашен напрегнат период.

В горе споменатата моя статия излагам схващанията си за интегрална външна политика и който пожелае може да се запознае с тях. Тук искам само да добавя следното: интегралната външна политика не е идентична с прагматизма - на първо място, защото изисква стратегическа насоченост и яснота, докато прагматизмът почти винаги търси непосредствен ефект и носи краткосрочен характер. Двата подхода не бива да се бъркат. Колкото и някои анализатори да не са съгласни, решението за американските самолети-цистерни в Безмер носи реални рискове, но, от друга страна и като цяло, има потенциал да подобри общата национална сигурност на България в един все по-опасен свят. Тази компромисна оценка не трябва да успокоява, защото в основата на усилията за интегрална външна политика на България освен националните интереси лежат с еднаква сила стратегическите приоритети, суверенното равенство и националното достойнство. Такава стратегическа насоченост и яснота имам предвид в крайна сметка.