Може ли Израел да сложи край на вечните си войни?

Докато се подготвя да се изправи пред израелските избиратели следващия месец, след три години на непрестанна война, израелският премиер Бенямин Нетаняху е формулирал нова стратегия. Пренебрегвайки огромната цена в човешки животи и финансови средства, да не говорим за загубата на подкрепа за Израел в Съединените щати и другаде, той вече публично и недвусмислено подкрепя воденето на войни без край, пише Амос Харел за Foreign Affairs.

"Като урок от клането на "Хамас" от 7 октомври 2023 г. той твърди, че Израел трябва да предприема превантивни военни действия срещу всяка потенциална заплаха за сигурността, пред която е изправен, независимо от последствията. Това накара мнозина да се питат доколко този твърдолинеен подход би се променил, ако Гади Айзенкот - ветеран от военните среди, който изпреварва Нетаняху в социологическите проучвания - успее да го победи.

Досега Айзенкот - класически представител на центъра, беше откровен и понякога язвителен в аргументите си срещу премиера. Но с изключение на общите си изявления за прекратяване на най-дългата война в историята на Израел, той като цяло избягва да представя в подробности собствената си стратегия за национална сигурност. По някои въпроси, като например начина на действие срещу "Хамас" в Газа, той звучи дори "по-ястребово" от Нетаняху. А когато го питат за бъдещето на конфликта с палестинците — най-взривоопасния в политическо отношение въпрос в Израел — той е изключително внимателен да не поема обвързващи ангажименти. В рядко изказване по тази тема през август Айзенкот заяви, че е против създаването на палестинска държава, като по този начин подкрепи позиция, която вече се е превърнала в консенсус сред израелския политически център, а дори и сред части от лявоцентристкия спектър, както и сред десницата.

От подобни изявления човек лесно би могъл да заключи, че правителство на Айзенкот няма да се различава особено от своя десен предшественик. Някои анализатори дори твърдят, че по основните въпроси на сигурността изобщо няма да има реални различия. Но това пренебрегва редица важни сфери — от кризата на Западния бряг до подхода на Израел към Сирия и конфликта в Газа — в които нови стратегии биха могли да донесат реални резултати, дори ако промените най-вероятно ще бъдат постепенни, а не драматични. До каква степен ще се появи възможност за промяна ще зависи до голяма степен от президента на САЩ Доналд Тръмп и от характера на отношенията му с едно евентуално правителство след Нетаняху, ако израелците изберат такова. Най-важният въпрос не е дали промяната е възможна, а какъв тип промени са възможни и какъв вид ангажимент от страна на Вашингтон би бил необходим.

Наклон надясно

Според израелските социологически проучвания на Нетаняху - председател на дясната партия "Ликуд", ще му бъде изключително трудно да състави правителство след изборите на 27 октомври. Засега изглежда, че той насочва по-голямата част от усилията си към предизвикване на патова ситуация, която да попречи на съперниците му да сформират следващата коалиция. В същото време той популяризира стратегията си за непрекъсната война.

Новият Нетаняху проповядва нулеви отстъпки и нулеви компромиси. Пред вътрешната си публика той подчертава и това, което представя като още едно постижение: завземането от Израел на територии по почти всяка от границите му — в Южен Ливан, в Сирия и в ивицата Газа — които той определя като зони за сигурност. Министърът на отбраната Израел Кац отива още по-далеч, като твърди, че Израел ще остане в тези зони в продължение на много години като част от цената, която налага на враговете си. Кац и други министри постоянно търсят нови военни противници: те твърдят, че турският президент Реджеп Тайип Ердоган, който е крайно враждебен към Израел, но трудно може да бъде представен като пряк военен противник, вече представлява също толкова голяма заплаха, колкото "Хизбула" и "Хамас" — твърдение, което Нетаняху също възприе. Някои от тези членове на кабинета дори твърдят, без никакви доказателства, че президентът на Сирия - бившият джихадист Ахмед ал-Шараа, се готви да нападне Израел.

Тази войнствена позиция напълно пренебрегва високата цена на стратегията на Нетаняху. Тъй като голям брой войници са разположени по предните фронтове в продължение на месеци, Израелските отбранителни сили не са имали време за обучение, а резервистите вече понасят огромно натоварване, като от нападението през 2023 г. насам служат средно над 100 дни годишно. Израелската икономика също понесе огромен удар. Според последните оценки Израел е похарчил около 142 милиарда долара за войната от началото ѝ — сума, равняваща се на повече от половината от общия годишен бюджет на страната. Това е отделно от катастрофалните щети, нанесени от войните върху международната репутация на Израел.

На фона на тези задълбочаващи се проблеми и широко разпространената непопулярност на настоящата дясна коалиция, Айзенкот натрупа значителна преднина в социологическите проучвания. Като бивш началник на генералния щаб на Израелските отбранителни сили и човек с дълбок опит в сферата на сигурността, той представлява ясен контраст с Нетаняху и неговите десни министри: в политиката е от сравнително кратко време — включи се в нея едва преди четири години. Четири дни след клането от 7 октомври той се присъедини към правителството на Нетаняху като член на военния кабинет. Бързо обаче влезе в конфликт с премиера заради начина, по който се водеше войната, особено заради настояването на Нетаняху да протака преговорите с "Хамас" за освобождаването на израелските заложници, и напусна кабинета през юни следващата година.

През декември 2023 г. най-малкият син на Айзенкот - Гал, резервист в елитно военно подразделение, беше убит по време на операция за откриване на телата на израелски заложници в северната част на ивицата Газа. В емоционалната си прощална реч на погребението на сина си Айзенкот обеща да работи за отстраняване на слабостите, разкрити в израелското общество: да отговори на обществения призив за поемане на отговорност за провалите в сигурността, довели до 7 октомври, и да се справи с необходимостта от политическа промяна. Думите му бяха възприети като своеобразна политическа и морална мисия, породена от смъртта на сина му.

Когато миналата година Айзенкот даде знак, че е решил да се изправи срещу Нетаняху, той постепенно спечели подкрепа, включително чрез скромно отдръпване на традиционни избиратели на "Ликуд" към новата му партия "Яшар!" (на иврит "честен, почтен"). В последните проучвания "Яшар!" излезе начело пред "Ликуд", а Айзенкот натрупа значителна преднина пред Нетаняху по ключовия въпрос кой е по-подходящ да бъде премиер. Кандидатът и неговите съветници обаче очевидно смятат, че начинът да увеличат тази преднина е да действат предпазливо.

От една страна, разнообразната опозиция, която той оглавява и която неофициално е известна като "Всеки, но не и Биби", включва четири партии, простиращи се от дясноцентъра до левицата. Съществува и дясна партия, противопоставяща се на Нетаняху, чиито шансове да премине изборния праг и да получи места в Кнесета остават несигурни, както и три арабски партии, които биха могли да подкрепят коалиция срещу Нетаняху, без да участват в правителството. (Съществува и сценарий, при който една от тях дори би могла да се присъедини към такава коалиция, както направи през 2021 г., когато Нафтали Бенет и Яир Лапид сформираха правителство).

Стои и въпросът къде се намират избирателите в момента. През последните три години израелското обществено мнение значително се е изместило надясно. Огромното мнозинство от израелските евреи не се доверяват на палестинците или, в по-общ план, на арабските си съседи; те се страхуват от перспективата за палестинска държава и са съгласни, че Израел трябва да възприеме по-настъпателен подход за предотвратяване на заплахите. (Повечето арабски граждани на Израел, които съставляват около 20% от населението на страната, не споделят тези възгледи). Проблемът за Нетаняху е, че значителен брой израелци вече не вярват, че именно той е човекът, който може да осъществи тази визия.

Понякога Айзенкот се е опитвал да заобиколи Нетаняху отдясно, обвинявайки премиера, че заема пораженчески позиции. Двамата основни опозиционни претенденти, намиращи се вдясно от Айзенкот — Бенет, който наскоро се присъедини към центриста Лапид в алианса "Заедно", и Авигдор Либерман — изразяват още по-ястребови позиции. Единственият опозиционен политик, който е готов да говори в подкрепа на мирен процес с палестинците, е Яир Голан - лидер на "Демократите" — най-лявата партия в блока на ционистките левоцентристки партии. Но дори Голан твърди, че реализирането на визията за две държави би било изключително трудно в краткосрочен план заради взаимните травми, оставени от 7 октомври и последвалата война.

Поради това е крайно невероятно Айзенкот и партньорите му да променят фундаментално външната политика и политиката на сигурност на Израел, ако победят Нетаняху. Би било заблуда например някой да очаква, че следващото израелско правителство доброволно ще сътрудничи на процедурите в международните съдилища в Хага и ще започне цялостно разследване на твърденията за военни престъпления на Израелските отбранителни сили в ивицата Газа. Това не означава, че пред Айзенкот няма възможности да промени посоката на страната — особено ако Тръмп се намеси.

Овладяване на заселниците

Една от все по-катастрофалните политики, с които Айзенкот ще трябва да се справи, е тази на Западния бряг. През последните четири години територията е доминирана от Бецалел Смотрич - лидер на партията "Религиозен ционизъм", който едновременно заема постовете на финансов министър и министър, отговарящ за Западния бряг. Макар официалните му правомощия да обхващат само гражданските въпроси, а не военната политика, Нетаняху му е дал пълна свобода на действие и Смотрич се е възползвал от нея докрай. С одобрението на правителството — или при неговото мълчаливо бездействие — той напълно е променил реалността на място на Западния бряг. От 2023 г. насам са изградени или са в процес на изграждане над 200 нови селища и аванпостове. В някои случаи те са изместили първоначалните палестински собственици на земята.

Кампанията на заселниците за завземане на територии вече съчетава политическо крило с все по-мощно военно крило. Политическият контингент включва министри, депутати в Кнесета и ръководители на регионални съвети, докато военното крило вече представлява насилствена група от близо 1000 предимно млади заселници (макар че Нетаняху ги е описвал като "около 70 объркани младежи"). Тази група е все по-добре въоръжена: израелският крайнодесен министър на националната сигурност Итамар Бен-Гвир разшири достъпа на заселниците до огнестрелни оръжия и оръжия като цяло след 2023 г. Политическите съюзници на заселниците понякога се дистанцират от действията на военното крило, а в редки случаи дори ги осъждат. В действителност обаче всички те работят за една и съща цел: завземане на земя и прогонване на населението, което в най-крайната си форма представлява локализирано етническо прочистване.

През последните месеци Западният бряг е обхванат от хаос, като армията и полицията се въздържат от конфронтация с насилствените заселници, които безчинстват безпрепятствено. Колкото повече този подход е довел до разрушаване на палестински домове, автомобили и джамии и до убийства на палестинци, толкова по-силен е потокът от критики от страна на чужди правителства. (Както съобщава в. "Хаарец", нападенията срещу палестинци на Западния бряг са се увеличили драстично от 2023 г. насам, като десетки общности са били унищожени, а стотици палестинци са били ранени). Дори посланикът на Тръмп в Израел Майк Хъкаби, който открито се определя като приятел на заселническото движение, публично осъди насилието и призова правителството да обуздае екстремистите. На практика обаче и Смотрич, и участниците в безредиците приемат осъдителните изявления като временно явление: те не са получили никакви основания да смятат, че натискът би могъл да застраши позициите им.

Заселниците затегнаха хватката си върху военното управление на Западния бряг.

Израелските медии често се оплакват от щетите, които насилието нанася върху публичната дипломация на Израел в чужбина. Но това пропуска същината: насилието на заселниците на Западния бряг е морална несправедливост, която задълбочава страданията, причинени от прекомерната употреба на сила в Газа в отговор на клането от 7 октомври. Ако тази тенденция бъде оставена да продължи, тя може да означава и реална загуба на централизирания военен контрол от страна на Израелските отбранителни сили, като Западният бряг все повече попадне под влиянието на беззаконни милиционерски формирования.

Ново израелско центристко правителство би могло поне да започне да обуздава екстремистите. Спирането на разширяването на селищата би било важна и постижима стъпка, но само по себе си няма да реши кризата. Смотрич и неговите партньори са разпръснали нови селища на места с голямо тактическо значение, като умишлено разделят районите под палестински контрол, за да нарушат териториалната непрекъснатост, която един ден би могла да послужи като основа за палестинска държава. Не е ясно дали това лесно може да бъде обърнато. Макар правителствата на Нетаняху много рядко да са одобрявали ограничени мерки за премахване на аванпостове — било под международен натиск, било заради съдебни решения — са изминали повече от 20 години от последната мащабна евакуация на израелски заселници: премахването на близо 9000 заселници от ивицата Газа през 2005 г. под ръководството на Ариел Шарон. Освен това, предвид колко много офицери и войници от Израелските отбранителни сили вече се идентифицират със заселниците и религиозно-десните партии, всяка заповед за евакуация дори на шепа селища би могла да доведе до масово неподчинение.

Но по-непосредственият въпрос е управлението на ежедневния живот. През годините, а с още по-голяма интензивност по време на ерата на Смотрич и с одобрението на Нетаняху, заселниците затегнаха хватката си върху военното управление на териториите. Високопоставени фигури от ръководството на заселниците на практика оформят политиката, влияят върху решенията на командирите на Израелските отбранителни сили на Западния бряг и оказват натиск зад кулисите, така че екстремисти, замесени в терористични действия и тормоз над палестинци, да могат да действат без намеса.

От началото на ерата на Нетаняху — той е на власт през всички периоди с изключение на година и половина от 2009 г. насам — организационният модел на Израелските отбранителни сили постепенно се променя. През последните години се наблюдава отчетлива тенденция към повишаване на офицери, близки до Нетаняху, до заселниците или и до двете страни. Особено показателно беше решението на премиера да назначи за директор на "Мосад" - израелската служба за външно разузнаване - офицер, когото той описа като "дискретен и лоялен" — своя военен секретар генерал-майор Роман Гофман, както и друг офицер с ястребови религиозни и идеологически възгледи — генерал-майор Давид Зини — за ръководител на службата за вътрешна сигурност "Шин Бет".

Наред с други ветерани от службите за сигурност Айзенкот несъмнено разглежда ситуацията на Западния бряг като непосредствена заплаха за бъдещето на Израел, макар публично да е сдържан по този въпрос и да не е ясно докъде е готов да стигне в опитите си да се справи с него. Той със сигурност би могъл да използва административно задържане за най-жестоките заселници, например, и да започне да налага отговорност, като полицията и "Шин Бет" разследват сериозните нападения. В момента изглежда малко вероятно той и партньорите му да извършат чистка сред висшите военни кадри или да отстранят офицери, които са си сътрудничили прекомерно с насилствени заселници. За разлика от Съединените щати, Израел няма традиция на отстраняване на високопоставени държавни служители при смяна на политическата власт. А тъй като Айзенкот преди това е командвал много от тези офицери като началник на генералния щаб, вероятно смята, че може да възстанови авторитета си над тях, вместо да ги замени изцяло.

Факторът "Тръмп"

Ново израелско ръководство би имало възможности и на други фронтове. В Газа правителство начело с Айзенкот би било по-малко ограничено от съображения, свързани с имиджа и националната гордост. Айзенкот никога не е обещавал "пълна победа" над "Хамас", както направи Нетаняху, и публично е критикувал премиера за илюзиите, които е създавал сред израелската общественост относно това, което може да бъде постигнато. Тъй като не носи пряка отговорност за катастрофата от 7 октомври и никога не е обявявал тотална война на Палестинската автономия, той вероятно би имал повече пространство за маневриране при обсъждането на договореностите, които Тръмп и международният Съвет за мир се опитват да постигнат за Газа.

Разумно е да се предположи, че Айзенкот не би наложил вето върху по-активна роля на Палестинската автономия в Газа. Това в крайна сметка би могло — макар и бавно и предпазливо — да отвори пътя за появата на алтернативно палестинско ръководство. Подобно на Нетаняху обаче той трудно би приел военно присъствие на "Хамас" в ивицата и вероятно би допуснал само ограничена политическа роля на организацията, дори при пълното ѝ разоръжаване — само по себе си огромно предизвикателство. И подобно на всеки друг израелски лидер той би изпитал изключителни политически затруднения да обоснове пълно изтегляне от ивицата, което би оставило израелските общности по границата сравнително уязвими към ново проникване от Газа. Следователно най-правдоподобният сценарий в най-добрия случай би бил намалена, но все още значителна израелска зона на контрол в Газа, съпроводена от поетапни планове за някаква форма на международно наблюдавано участие на Палестинската автономия в незаетата част.

И в Ливан, и в Сирия новото израелско правителство също би разполагало с по-голяма гъвкавост, отколкото Нетаняху си е позволявал. Айзенкот почти сигурно би поставил строги условия за разоръжаването на "Хизбула". Но за разлика от Нетаняху той признава ползата от прекратяването на военните конфронтации и предпочита това пред поддържането на фронтове безсрочно отворени. И в това отношение може да има известни възможности за дипломатически напредък, ако Тръмп го желае.

Сирия вече представлява реална възможност: както беше съобщено през последните месеци, ал-Шараа има интерес да постигне споразумение за сигурността, което би включвало израелско изтегляне от териториите, завзети от Сирия през 2024 г., в замяна на частична нормализация на отношенията. Айзенкот би могъл да разглежда това като разумно временно споразумение с ограничен присъщ риск. Възможно е също така саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман да приеме правителство на Айзенкот като възможност за ново начало след токсичното дясно управление на Израел и да бъде по-склонен да започне преговори за нормализиране на отношенията.

Във всички тези случаи обаче това, което действително ще бъде постигнато, ще зависи до голяма степен от отношенията между следващия израелски премиер и президента на САЩ. По време на първия си мандат и в началото на втория Тръмп имаше близки отношения с Нетаняху, но оттогава нещата се влошиха. Подтиквана от Нетаняху, американската администрация е въвлечена във война с Иран, която вече продължава почти шест месеца — в пълно противоречие с всичко, което Тръмп проповядваше в продължение на години. Президентът на САЩ и неговото обкръжение отхвърлиха многократните призиви на Нетаняху за връщане към пълномащабна война с Техеран — макар че такава възможност остава — и периодично обвиняват израелския лидер за провала на войната.

На фона на този хаос Тръмп търси дипломатическа победа на някоя от другите арени в Близкия изток — Ливан или ивицата Газа. И в двата случая той оказва частичен натиск върху Нетаняху да ограничи настъпателните операции срещу "Хизбула" и "Хамас". Невъзможно е да се изключат по-драматични стъпки в даден момент — включително американски искания Израелските отбранителни сили да се изтеглят от част от територията, която са завзели в Южен Ливан и Газа, без едновременно с това да настоява обещанията за разоръжаване на "Хизбула" и "Хамас" да бъдат изпълнени в близко бъдеще. Засега тези сценарии изглеждат малко вероятни. Подобен натиск от страна на Тръмп би представлявал политическа катастрофа за Нетаняху и допълнително би подчертал до каква степен обещанията му за "пълна победа" са били празни фантазии.

За правителство на Айзенкот обаче правилният вид натиск от страна на САЩ би могъл да предостави възможност за постепенно прекратяване на някои от фронтовете, особено ако съществува по-тясно дефиниран въпрос, по който Тръмп би могъл да припише заслугата за успеха на себе си, а интересите на Израел също биха били защитени. По-амбициозно погледнато, може да се появи възможност стратегията на Нетаняху за непрекъсната война да бъде ограничена. Но много ще зависи от това дали новият премиер ще успее да намери общ език с президента на САЩ. В сравнение с Нетаняху Айзенкот има оскъден дипломатически опит и, с изключение на началниците на генералния щаб, почти не се е срещал с високопоставени чуждестранни представители. За разлика от Нетаняху а него също така напълно му липсва онази демонстративна харизма, която допада на Тръмп в отношенията му с други лидери. А ако американският президент се оттегли от активно ангажиране с региона, съществува риск всяка значима промяна в израелската политика да бъде блокирана.

Първата среща в Белия дом между президента и новия израелски премиер може да се окаже неловко преживяване. На Тръмп може да му липсват излъсканият американски английски на Нетаняху и партийното му участие в американската политика. (В политическите среди във Вашингтон Нетаняху на шега е наричан "републиканският сенатор от Йерусалим"). Ако се наложи обаче, американският президент би се справил с по-сдържания Айзенкот и неговия по-обикновен английски. В крайна сметка Тръмп харесва политическите победители. Айзенкот ще спечели признанието му — стига само да успее да спечели изборите.