Санкциите са тояга без морков, която няма да убеди Техеран да изпълни исканията на Тръмп

Съединените щати започнаха нов етап на икономически натиск върху Иран. Вашингтон заявява, че всяка седмица може да се обявяват нови вторични санкции, като банките и компаниите, които продължават да правят бизнес с Иран, са изправени пред възможността да загубят достъп до финансовата система, базирана на долара.

Няма съмнение, че този натиск може да навреди на Иран. По-трудният въпрос е дали икономическите щети все още могат да доведат до политическия резултат, който Вашингтон желае.

Иран е живял под различни форми на американски санкции в продължение на десетилетия. През това време той е изградил икономика, частично адаптирана към ограниченията. Петролът се продава чрез посредници и независими рафинерии. Корабните компании сменят собствеността и регистрацията си. Товарите се прехвърлят между кораби, докато плащанията могат да се извършват чрез борси, фиктивни компании и канали, които не са в долар.

Нищо от това не прави санкциите безвредни. Това прави търговията по-скъпа, по-малко прозрачна и по-зависима от мрежи, способни да работят извън нормалните търговски канали. Но това също означава, че изолирането на Иран днес е по-трудно, отколкото просто да се попречи на европейска компания да подпише договор в Техеран.

Китай сега е в центъра на тази система.

Преди настоящата война Китай купуваше по-голямото количество от изнасяния от Иран петрол. Голяма част от него не отиваше при най-големите държавни компании, а при независими рафинерии с по-малък контакт със Съединените щати. Според официални данни на САЩ, тези независими рафинерии представляват по-голямата част от китайските покупки на ирански суров петрол.

Вашингтон вече санкционира няколко от тях. Но през май китайските власти предприеха необичайна допълнителна стъпка: наредиха на местните участници да не признават, прилагат или спазват санкциите на САЩ, наложени на пет китайски компании поради участието им в търговията с ирански петрол.

Това не означава, че Китай е имунизиран срещу американски натиск.

Големите китайски банки и глобално активните компании имат много повече да губят от изключването от американските пазари и доларовата система, отколкото по-малките рафинерии. Същият модел се появи и в търговията с Русия. Опасенията относно вторичните санкции тласнаха част от руско-китайската търговия към по-малки банки, посредници и по-сложни платежни споразумения. Според съобщения в медиите, в един момент половината от някои руски плащания към Китай са били извършвани чрез посредници.

Резултатът е парадокс.

За да затвори останалите търговски канали на Иран, Вашингтон може евентуално да се наложи да премине от санкциониране на ирански компании, кораби и сравнително малки чуждестранни посредници към конфронтация с големи финансови институции в страни като Китай. Досега, въпреки все по-агресивния език, той е предпазлив по отношение на предприемането на тази стъпка.

В този момент санкциите вече няма да бъдат просто инструмент срещу Иран. Те биха станали част от по-широка икономическа конфронтация за това докъде може да стигне контролът на САЩ върху международната финансова система.

Това е важно, защото историята на санкциите срещу Иран съдържа два много различни епизода.

Между 2010 и 2015 г. международният натиск рязко намали приходите от ирански петрол и допринесе за въвеждането на Техеран в сериозни преговори. Но санкциите бяха съчетани с ясна политическа сделка: ограничения върху ядрената програма в замяна на облекчаване на санкциите. Следователно ядреното споразумение предлагаше не само натиск, но и идентифицируем изход от този натиск.

Кампанията за "максимален натиск", която последва оттеглянето на САЩ от споразумението през 2018 г., беше различна. Тя причини големи икономически щети, отслаби способността на Иран да търгува и оказа огромен натиск върху валутата и домакинствата му. Но Техеран не прие по-широките политически искания на Вашингтон.

Изследванията за този период сочат основен проблем със санкциите: увеличаването на разходите за отказ от споразумение не води непременно до споразумение, особено когато страната, срещу която са санкциите, не вярва, че отстъпките ще доведат до трайно облекчаване на санкциите.

Следователно санкциите могат да бъдат икономически ефективни, но и политически неуспешни.

Противоположният аргумент също е твърде прост. Премахването на санкциите не е автоматично награда, получена само от правителството.

След облекчаването на санкциите, свързани с ядрената програма, през 2016 г. икономиката на Иран се разшири с 13,4%, до голяма степен благодарение на възстановяването на производството на петрол и газ. Но БВП, различен от петрол, също нарасна с 3,3%. Възстановяването остана непълно: чуждестранните инвестиции бяха по-слаби от очакваното, безработицата остана висока, а иранските банки така и не се свързаха напълно с международната финансова система.

Този опит усложнява познатия спор за избора между "тояга" и "морков".

Санкциите и облекчаването на санкциите не действат директно върху правителството, като същевременно оставят обществото незасегнато. Санкциите намаляват държавните приходи, но също така засягат заплатите, потреблението на храни, заетостта, инвестициите и спестяванията на домакинствата. Изследвания, използващи данни за иранските домакинства, установиха, че ефектите им са особено тежки върху по-бедните домакинства.

Облекчаването на санкциите може да разшири ресурсите, достъпни както за държавата, така и за обществото. Но то не може да реши как тези ресурси ще бъдат разпределени. Това зависи от собствената икономическа структура на Иран, политическите институции и баланса на силите.

Следователно настоящата стратегия на САЩ е изправена пред проблем, който друг списък със санкционирани кораби или компании не може сам по себе си да реши.

Вашингтон многократно е демонстрирал, че може да затрудни икономическия живот в Иран. Остава несигурно дали може да превърне тези трудности в политическите отстъпки, които търси.

След десетилетия на санкции, това може да е по-важният показател за това дали те работят.

автор: Сияваш Шахаби