„Тихоокеанско съперничество” – задълбочаване или преустановяване

Борбата за независимост не е нова що се касае до световната политическа карта. Именно това е и разковничето за големите конфликти в историята на човечеството. Един такъв спор лежи и в основата на нагнетилото се още преди много години напрежение от двете страни на Тайванския пролив. Става дума за т.нар. „Cross-Strait relations” (позволявам си да използвам английския термин, доколкото самите страни, за които ще става дума, се придържат към него.) – отношенията между Народна република Китай (Континентален Китай) и Република Китай (Тайван).

По времето, когато е основана Република Китай в континенталната част на Китай през 1912г. Тайван е под японско колониално управление. В края на Втората световна война през 1945г. правителството на Република Китай обявява Тайван за своя провинция. Четири години по-късно през 1949г. се състои гражданска война в Китай, следствие на която се явява и изтласкването на правителството на Република Китай на остров Тайван. По същото време режимът на Китайската комунистическа партия (ККП), която стои и в основата на горепосочената гражданска война, обявява създаването на Китайската народна република (КНР). От този момент правителството на Република Китай има юрисдикция над о.Тайван и архипелазите Пенгу, Матсу, Кинмен и няколко по-малки острова.

Оттогава отношенията между Континентален Китай и Тайван се характеризират основно с ограничен контакт, напрежение и нестабилност. В началото правителствата на двете страни се състезаваха помежду си за спечелване на „титлата” ЗАКОННО ПРАВИТЕЛСТВО НА КИТАЙ. На по-късен етап единствените алтернативи се оказват или политическо обединение на Тайван с Китай, или пълна тайванска независимост. Народна република Китай обаче остава враждебна към всяка официална декларация за независимост и поддържа искането си за о. Тайван. През 1979г. Пекин започва да залага на използването на „мирни” средства за постигане на обединение. Тайпе отговаря на този призив с три „НЕ”-та: не на политическия контакт, не на преговорите и не на компромисите.  В началото на 1980. Република Китай открива за себе си политическата демокрация и икономическа либерализация. Това води след себе си и по-отворената политика на страната спрямо Континентален Китай и се стига до програми, свързани с икономически, културен и образователен обмен между двата опонента.

Периодът 1988-2000г.

В началото на този период правителството на Тайван продължава да претендира за юрисдикция над цял Китай, но въпреки това признава властта в Пекин над Континентален Китай. По тази причина декларира, че понастоящем представлява само народа в Република Китай и прилежащите му архипелази и по-малки острови. Тайпе изготвя и списък от стъпки в посока на „тайванизация”. През 1991г. Съветът по национално обединение (консултативен орган под юрисдикцията на президентската администрация) приема т.нар. „Насоки за национално обединение”. Последният залага на идеята за един Китай, но с две политически единици и официално признава юрисдикцията на правителството в Пекин над Китайската народна република. Що се отнася до желаното обединение, документът очертава три фази, през които трябва да се премине:

- Елиминиране на враждебността и потушаване на напрежението; създаване на възможност за обмен между страните; зачитане на съществуването и на двете политически единици и изграждане на взаимност между тях; демократизация и провеждане на икономически реформи в Континентален Китай.
–Изграждане на доверие и сътрудничество; подобряване на комуникацията; взаимни визити; промени в сферите на транспорта и търговията, облагодетелстващи и двете страни.
-Консултация и обединение: преговори; начертаване на конституционна система, позволяваща изграждането на демократичен, свободен и равностойно проспериращ Китай.

В началото на 90-те години на миналия век продължава да се работи в тази посока. Биват учредени Съветът по континенталните въпроси – MAC (официална агенция, занимаваща се с националните политики спрямо Китайската народна република) и Фондацията за обмен между проливите – SEF (полуофициална агенция, под контрола на Съвета по континенталните въпроси, занимаваща се с преговорите по споразумения и консултирането по технически въпроси с континенталните власти). Налагат се промени и във вътрешното право с цел улесняване на икономическото и културно взаимодействие с Континентален Китай. Последният също прави стъпки в посока подобряване на отношенията. Правителството на Пекин на свой ред учредява полуофициалната  Асоциация за отношения отвъд Тайванския пролив (Association for Relations Across the Taiwan Straits/ARATS) и Бюрото по тайванските въпроси (Taiwan Affairs Office/TAO – правителствена агенция под контрола на Държавния съвет (State Council). Основаването на тези полуофициални агенции от двете страни на пролива позволява на правителствата да преговарят по практически проблеми без да потвърждават суверенността на другата страна.

Но въпреки положените усилия за помиряване, се оказва, че страните все още стоят плътно зад идеята за „Един Китай”. Оттук и проблемът – интерпретацията на горепосоченото за всяка от страните е различна. Според Тайпе „Консенсус от 1992г.” означава, че има само един Китай и това е Република Китай.

Междувременно Китайската народна република отлага за неопределено време насрочените за месец юни 1995г. преговори като израз на протест срещу поканата на САЩ за визита на тайванския президент. Следва ново влошаване на ситуацията. Пекин предприема тестове на своите ракети в близост до Тайван, а по време на провеждането на първите президентски избори засилва своите военни практики в района на пролива и изстрелва ракети в крайбрежните води на острова. В отговор САЩ изпращат два самолетоносача, изразявайки позицията си, а именно да защитят Тайван от комунистическата атака. Преговорите биват подновени през 1998г. и спрени година по-късно отново по искане на Пекин.

Въпреки провала на преговорите след първоначалните успехи през 1992 г. и 1993 г., правителството на Тайван постепенно намали ограниченията върху движението на хора, стоки, капитали и технологии от Тайван за континенталната част на Китай.

И по-нататък в историята:

По-късно през 2000г. се провеждат нови президентски избори, които биват спечелени от кандидата на Демократическата прогресивна партия. Това води след себе си ново влошаване на отношенията. Влезналият в длъжност през 2000г. президент отхвърля идеята за един Китай и желанието за обединение, но същевременно се стреми да избягва резки промени, които да са в ущърб на отношенията на Тайван с Континентален Китай. Напротив, той прилага различни методи за подобряването им, сред които са:

-Намаляване на ограниченията за внос и инвестиции от Континентален Китай;
-Създаване на възможност за свободно посещение на страната от граждани на КНР;
-Преговаряне за чартърни полети за гражданите на Тайван, които пътуват с хуманитарна цел или на почивка;
-Упълномощаване на тайвански финансови институции да отворят офиси в Китай.
- Разрешаване на журналисти от континенталната част да посещават Тайван (въпреки че тази привилегия по-късно бе оттеглена).

По това време презпроливното корабоплаване и движението на хора от Тайван до континенталната част се извършва по изключително неудобен начин  - скъпи заобикаляния през Хонконг или през трети страни. Благодарение на засиления растеж на транспроливната търговия се налага бързо подобрение в този аспект. По тази причина правителството на Пекин решава да поднови преговорите. По същото време Тайван предлага да подпише споразумение за отваряне на „трите връзки” – директен транспорт на хора и стоки, директни пощенски услуги и търговски транзакции. КНР обаче обвързва съгласието си с признаването, че Тайван и КНР представляват един Китай и трябва да се обединят. Това води до едностранно одобряване отварянето на директен морски превоз на тайвански граждани на борда на регистрирани в Тайван кораби между о.Кинмен и Матцу и редица пристанища на КНР от страна на тайванското правителство. За щастие Пекин няма възражения. Но разбира се, това не означава нищо, доколкото последният успява да блокира участието на Република Китай в редица международни  форуми и да възпрепятства дипломатическите му начинания. Нещо повече- през  2005г. бива приет и Закон против отцепването (Аnti-Secession Law), разрешаващ употребата на сила в случай на фактическо отделяне на  Тайван от Китай. В отговор тайванският президент излиза със становището, че суверенитетът на страната принадлежи единствено и изцяло на нейния народ, а закон, който легализира нарушаването на основните права и интереси на граждани на друга държава представлява голяма спънка пред човешката цивилизация. Година по-късно той заявява, че Насоките за национално обединение престават да са в сила, тъй като  се основават на принципа за „един Китай”, а  презумпция за обединение не може да съществува без изричното допитване до народа на Тайван.
След встъпването в длъжност на нов президент през май 2008г. отново има затопляне в транспроливните отношения. Новият президент залага на поддържане на статуквото, а именно чрез липса на водене на преговори за обединение, преследване на независимост на Тайван и прибягване до сила за уреждане на проблемите, свързани със суверенитета. Същевременно преговорите между двете полуофициални агенции биват възобновени и първият им кръг се провежда през месец юни 2008г. До момента са проведени 10 кръга, на които двете страни постигат следните споразумения с икономически характер:

-Разрешаване на чартърни полети за превоз на хора и стоки;
-Споразумение за посещение на туристи от Континентален Китай в Тайван с цел увеличаване междуличностните контакти и насърчаване на туризма (отнася се единствено до груповите посещения);
-Споразумение за директен превоз на хора и стоки по море;
- Споразумение за пощенски услуги – извършване на директна доставка на обикновени и препоръчани писма, малки колети, експресни доставки, парични преводи;
-Споразумение за въздушен транспорт – директни и редовни пътнически и карго полети; въвеждане на бизнес чартърни полети;
Споразумение за безопасност по храните – създава механизъм за консултации в областта на безопасност на храните;
-Споразумение за финансово сътрудничество – поддържане на взаимна финансова стабилност;
- Споразумение за съвместна борба срещу престъпността и съдебно сътрудничество;
- Споразумение за сътрудничество в областта на медицината и общественото здраве – превенция и контрол на заразни болести, извършване на клинични проучвания на лекарства, оказване на помощ при спешни случаи;
- Споразумение за защита и сътрудничество по правото на интелектуалната собственост – сътрудничество по защита на патента, регистрирането на търговска марка, авторско право и др.;
- Рамково споразумение за икономическо сътрудничество между проливите;
-Споразумение за сътрудничество в областта на ядрената безопасност;
- Споразумение за двустранно насърчаване и защита на инвестициите – цели защита на правата и интересите на инвеститорите, насърчаване на взаимни инвестиции, създаване на честна инвестиционна среда, повишаване на икономическия просперитет;
- Споразумение за търговия с услуги – страните включват услуги като туризъм, развлечения, комуникации, транспорт, финанси и др.;

За близко бъдеще, най-важните приоритети на Република Китай в транспроливните  отношения са разширяване и задълбочаване на обмена на различни нива,  изграждане на реципрочни търговски представителства, както и цялостно преразглеждане и уреждане на отношенията между хората на Тайван и Континентален Китай.

С продължаващите преговори за допълнителни споразумения, може да се очаква изграждане на зрели икономически и културни връзки между Тайван и КНР . Въпреки това, военното присъствие на континенталната част продължава с неотслабваща сила,  Тайван ще продължи да полага необходимите усилия за подобряване на своите отбранителни способности.
С оглед на невъзможността за разрешаване на транспроливните  въпроси за една нощ, правителството на Тайван  ще се стреми да запази статуквото, докато се култивират хармонични отношения чрез преговори и сътрудничество.