Не вярвайте на жълтата преса!

Като за финал на тази особено наситена за нея година, актрисата Радина Кърджилова очаква резултатите от няколко филмови кастинга и предчувства прекрасни коледни празници. На Бъдни вечер с любимия й Деян Донков ще бъдат във Видин при майка му и сестра му с двамата племенници, а на Коледа ще се отбият при майката и бащата на Радина – известния илюстратор и писател Христо Кърджилов. Младата звезда на Театър „Българска армия“ си е заслужила кратката почивка след поредица силни до обсебване и добре изваяни роли: на влюбената Изабета от „Дкемерон“, на Жулиета при Шекспир, на жадуващата за майчинство Йерма на Лорка, на Мила Драгоданоглу от Яворовата трагедия „В полите на Витоша“... Общият знаменател на всички тези драматични характери е абсолютната им отдаденост на идеята за голямата любов. Специално за Факти.бг актрисата откри сърцето си, за да разкаже за предизвикателствата на сцената и на всекидневието, в което често е принудена да защитава себе си и своите скъпи хора от пипалата на жълтата хроника.

Радина, в един наш по-раншен разговор ти беше споделила, че искаш да пориш вълните, а не да се пускаш по течението в професията. Стигна ли до обетована земя, порейки вълните?

Израстването ми като актриса до голяма степен се дължи на нашата съвместна работа с режисьорката Диана Добрева в спектакъла „Йерма“ по Федерико Гарсия Лорка. Тя работи изключително свободно, в продължение на месеци правихме само опити под формата на етюди, за да опипаме почвата, от която искаме да създадем спектакъла. Когато заедно с останалите колеги вече намерихме пътя, по който искаме да вървим, тогава видяхме същинската сложност, която носи самата пиеса. Беше ни много трудно да работим в този стил на така наречен екстатичен театър, който изисква особен тип концентрация. Трябва да си абсолютно вглъбен в това, което правиш, да пренебрегнеш всички битовизми около себе си. По време на генералната репетиция аз дори паднах от сцената – в една от интермедиите става абсолютно тъмно и след това започва другата картина, а аз не обърнах внимание на светещите лепенки, маркиращи пространството. Усещането да пропаднеш от сцената в залата е много страшно, сякаш умираш: все едно потъваш в бездна, в абсолютна безтегловност... Бях много стресирана, цялата треперех...

Проф. Красимир Спасов, който те режисира в следващата ти изява – като Мила от Яворовата пиеса „В полите на Витоша“, определи героинята ти като „синя роза“, която не може да просъществува в реалността. Ти си играла и същинската „синя роза“ на Тенеси Уилямс – Лора от „Трамвай Желание“. Толкова крехко и неприспособимо цвете ли е Радина и в живота?

Да, нежен човек съм, чувствителен, но на моменти показвам рогата си, защото понякога, дори и да правя грешки, в собствените си грешки намирам и доза правота. Опитвам се да стискам зъби, да преглъщам и да тая у себе си, защото това, мисля си, ме прави по-устойчива на житейските напъни, с които често се сблъсквам, но се случва да избухна и да си кажа всичко. Което може би е грешка, но ние, актьорите, сме прекалено емоционални, дори крайни и жестоки, търсейки своята истина и място за спокойствие. Все още ми предстои да постигна баланса у себе си.

Не се ли опасяваш, че след поредицата ти силни драматични роли ще те напъхат в калъпа на страдалка? Може би ти се играе и нещо друго?...

Вече го има това – доста често ме определят като „драма куин“ или актриса на драмата, в което не намирам нищо лошо. Такъв е периодът ми на работа; това е, за което режисьорите ме търсят. И макар че подходът ми към всяка роля е различен, чисто физически аз като човек се изморих, защото е много тежък багажът, който нося, за всеки един от героите с неговите житейски трудности и преодолявания. Затова си мисля, че на този етап трябва да спра дотук и да открия за себе си път към нещо по-леко, към комедийните образи, с които много, много силно искам да се срещна.

Казвала си, че си била доста диво дете – чувстваш ли се вече по-уравновесена и пораснала?

Станала съм по-търпелива. Животът на буйната тийнейджърка отдавна отмина. Сега предпочитам домашния уют, срещите с приятели вкъщи на вкусна храна и чаша хубаво вино, гледането на хубави филми. Уморяват ме моловете и цялата тая препирня в тях, нощните клубове и бутането по заведения. Предпочитам тихата обстановка с близки хора вкъщи, а не да бъда част от многото сред нещо, което дори не знам дали ще ми донесе вътрешно удовлетворение и приятно настроение.

Като дъщеря на художник и писател, сигурно от малка си култивирала у себе си букет от таланти?

Понякога рисувам - действа ми изключително успокояващо. Особено когато съм сред деца, мога да посветя часове, за да нарисувам къща, количка или кукла по най-перфектния начин. Понякога и пиша - винаги имам тефтер и химикалка в чантата, ако ми хрумне някаква интересна мисъл. С баща ми имаме много голям обмен на информация по отношение на литературата. В момента например чета биографията на Луис Бунюел. Доскоро влизах от репетиции в репетиции; в момента имам малко повече свободно време, което да отделя на семейството си, на партньора си, на себе си дори.

Може би, рисувайки за племенниците, тренираш как ще забавляваш собствения си наследник? Това влиза ли в близките ви планове с Деян? Или мислите повече за бъдещи съвместни творчески проекти?

Говорим си, разбира се - това е тема, която ни е приятно да обсъждаме, не страним от нея, даже напротив. Сега сме на такъв етап етап от живота си, в който Деян трябва да вземе много сериозно решение и когато това стане, надявам се и двамата да сме по-спокойни, Бог да е с нас и да дойде този прекрасен момент. По никакъв начин не се притискаме, всеки има нужда от своето лично пространство. Аз се стремя да съм му гръб и опора. Говорим си и за представленията, които искаме да направим заедно: все пак ние не сме се срещали нито на сцената, нито на телевизионния екран; снимали сме в общ филм, но нямаме общи сцени. Това би било чудесно за мен, а вярвам – и за него.

Какво си научила от него – един от асовете на българската сцена, за тайнството на актьорската игра?

Че всяко представление трябва да се играе, все едно е за последно. Самата сцена носи толкова много спомени, има нещо призрачно в нея, нещо духовно и много близко до Бога. Трябва да се отнасяме с абсолютно уважение и даже страхопочитание към нея, защото тя акумулира в себе си и минало, и бъдеще. Дълбок поклон!

Като емоционален и мислещ човек, навярно не си останала встрани от последните вълнения в арт гилдията. Пристрастна ли си в тази битка?

Това според мен е болна тема за всички, които се занимават с изкуство. Много се изговори, много се каза, много хора бяха обидени - и с право, защото човек, който иска да защитава културата, не върви в крайна сметка да се занимава с попфолк и да държи такъв тип заведения. Така че протестът беше абсолютно адекватен. Поне показахме позиция и отношение, защото само това ни остана – по-добре да се кажат нещата в очите и директно, отколкото да се тюхкаме и вайкаме по гримьорните. Трябва да защитаваме това, което правим, смело и без страх, защото, пак повтарям, това единствено ни остава.

Как хората на изкуството у нас успяват да поддържат душевната си кондиция при толкова проблеми, безпаричие, бездуховност, политическа арогантност?...

Просто театърът е друг свят. Тук намираш спасение, спокойствие, мир, място, където можеш да отхвърляш, да махаш, да чистиш, да се предпазиш, да се скриеш, да плачеш, да се смееш, да крещиш, да буйстваш, да изкараш всички дяволи от себе си – тук е мястото! Най-лесно е да се тръшкаш, да тропнеш с крак и да кажеш „Не мога повече“. В крайна сметка не си единствен. Ако тръгнеш да изпадаш в истерии, може още 3-4 милиарда да направят същото и светът ще стане доста сурово и нервно място.

Какво е в състояние истински да те вбеси напоследък?

Това, че хората не се изслушват. Прекалено много сме си повярвали и сме станали големи егоисти. Егоизмът е хубаво нещо, когато е в рамките на нормалното, но когато се превърне във фиксидея, може да стане огромен световен проблем. За себе си не мога да кажа, че съм недоволна, че живея нещастно, или че всичко, което ме заобикаля, ме дразни – не, напротив: има какво да ме усмихне, да ме разсмее, да ме разчувства, да ме накара да обичам все повече и повече. Но си мисля, че хората трябва да са по-честни един към друг и да стоят зад думите си, а не само да си говорим в бъдеще време, да се самозалъгваме и да се редим на така наречената вечна опашка, която просто няма край...

Не мога да не те попитам: истински ли са скандалите ви с Деян, или зад демонстрираното от вас буйство в един риалити формат се крие част от сценарий, целящ да постави пред обществото темата за домашното насилие? Жълтата преса пък ви „скарва“ и „сдобрява“ буквално в един и същи ден...

За това мога да говоря страшно много. Аз съм изключително наранена. Всяка връзка, особено между хора, занимаващи се с изкуство, има трудни моменти, които понякога ескалират. Ние сме се карали, имали сме тежки скандали , но Деян никога не ме е удрял. Тези спекулации са ми безкрайно обидни. Ще защитавам връзката си и човека, който е с мен, и ще направя всичко възможно тези книжни плъхове официално да поискат извинение. Ние не желаем да сме в медийното пространство по този начин, защото така не само нараняват нас двамата, изнервят ни, напрягат ни, но напрягат и близките ни хора, които са също безкрайно чувствителни към това. Не може да замесват моя бивш приятел, който уж коментирал нашите отношения с Деян. Той ми каза: „Такова нещо в живота си не съм произнасял!“. Ще ти призная: госпожицата от въпросния вестник му обяснила: „Много се извинявам, г-н Иванов, но това беше редакторско решение“. Аз съм на път да ги осъдя, защото ще защитавам връзката си, семейството си и себе си като човек и личност. Защото ние живеем спокоен живот, обичаме се, мислим си за дете. И аз ще апелирам и ще продължавам да говоря: тази жълта преса, че няма да изчезне – няма, но хората да спрат да я четат! Няма грам истина в това, което се пише - те дори имената ни не изписват правилно. Не може да си позволяват да накърняват честта и достойнството на хора като Деян Донков, като баща ми и майка ми, да замесват мои колеги и приятели в неща, с които те нямат нищо общо: уронването на честта е нещо много жестоко и е дори подсъдно.

Каква е противоотровата срещу злостните клюки? Очевидно се иска здрава психика, за да се издържи на всекидневните удари.

Няма противоотрова. Мога с ръка на сърцето да кажа, че в това поведение има огромно количество завист, целенасочена омраза и директна психоатака към хора - не говоря за себе си! – които са допринесли много за изкуството в България. Трябва да се вземат някакви мерки – както се правят протести срещу Слави Бинев, така според мен трябва да се правят и протести срещу жълтата преса, защото тя може да доведе един свръхчувствителен човек до много жестоки психични проблеми. Тези хора не си дават сметка какво могат да причинят. Това е отвратително. Изтръпвам само при мисълта какво ще бъде следващото, написано за мен...

Радина Кърджилова

актриса