Театралните бижута на 2014-а

Освен баналния политически театър, на който никой не ръкопляска, има и друг – истински, който всяка вечер печели аплодисменти от благодарната публика, освободена поне за два часа от гнета на делничното чрез умните текстове, бляскавите режисьорски хрумки и проникновената игра на актьорите. Предлагаме ви препоръчителен Топ 6 на най-интригуващите спектакли, излезли на сцена през отиващата си година, които не трябва да изпускате през следващата, ако все още не сте ги видели. Някои от тях вече получиха номинации и награди, други предстои да бъдат оценени по достойнства, а трети навярно така и ще бъдат подминати от комисии и журита, които жонглират с няколко дежурни фаворити за „Икар“ и „Аскеер“.

Зрителите обаче не могат да бъдат излъгани. Системата „от уста на уста“ работи и пълни залите за качествените постановки. Е, вкусове разни – театралната „чалга“ също пълни салони, в тази примерна топлиста обаче няма да намерите евтини комедии, които будят първосигнален гъдел. Заглавията в тях дават храна и за душата, и за окото, и за ума; не липсват нито смехът, нито сълзите, но в повечето случаи тук Богът на театъра трябва да е в точната класическа поза, забележете: едната ръка на сърцето, за да успокои скръбта му, а другата върху устните, за да сдържи смеха им...

„Свобода в Бремен. Г-жа Геше Готфрид“, или за духовния анархизъм

Концептуалният спектакъл „Свобода в Бремен. Г-жа Геше Готфрид“ на режисьора Григор Антонов е висок театър от най-чиста проба, в който няма нищо случайно. Виртуозно изпипан във всеки детайл, той използва ясни, красиви в своята категоричност знаци, за да маркира бунта на индивида срещу колективната принуда.

Самият текст на скандалния германски драматург и кинорежисьор Райнер Вернер Фасбиндер е създаден по действителен криминален случай от началото на 19-и век, предвкусващ зората на феминизма. Но той е само повод да се стигне много по-далеч: до отношенията на човека със себеподобните му, със законите и с Бога.

Цветан Алексиев поставя нашийник на врата на Александра Василева. Издава едносрични команди – Хляб! Сол! Шнапс! – и дори шумоленето на вестника му звучи заплашително в тишината на камерната зала в Народния театър.

Светлината пада рязко отгоре и тъмните сенки по лицата крият стаена агресия. Геше – Александра, се щура като подплашено животно на арената, докато пробяга своята семейна голгота и се реши да вземе съдбата си в ръце. С няколко капки отрова в кафето на съпруга тиранин. А после – и за всички останали, които дръзнат да я наранят или да застанат на пътя й към еманципацията.

Свободата е ключово понятие за спектакъла. Отдавайки й се, Геше Готфрид помита социалните клишета и отстоява докрай правото си в един мъжки свят сама да взема решенията за своето тяло, своя бизнес и своя живот. Отхвърляйки идеала на епохата за жена – прословутите 3 К-та на немския бюргер Kirche, Küche und Kinder (църква, кухня и деца), тази нова Медея се превръща в абсолютен душевен анархист. Огнен кръст и все по-небрежна молитва бележат всяко ново убийство, докато героинята смени бялата рокля на невинността с военен мундир и прекрачи към себеразрушението.

Експресивната Александра Василева има „Аскеер“ за своята Геше Готфрид, нейното мъжко обкръжение също е впечатляващо: Цветан Алексиев – първият съпруг, Николай Урумов – бащата, Велислав Павлов – любимият, Валери Йорданов – братът, Йордан Петков – свещеникът, чийто шок от изповедта на Геше го превръща в персонаж от „Вик“-а на Мунк...

Рядко театрален спектакъл може да концентрира у себе си в рамките на час и половина толкова красота и болка, колкото е побрала „Йерма“ на Федерико Гарсия Лорка („Безплодна“) под режисурата на Диана Добрева и с Радина Кърджилова в главната роля. В типичния за работата на Добрева ярък визионерски стил постановката на Театър „Българска армия“ предлага страховито и изящно пиршество за очите: от първата сцена, когато люлката ковчег изсипва на земята увит в метри алено платно човешки „зародиш“, до една от последните, когато в метафора на корида пикадорите пронизват жена в кървавочервен кринолин, превърната в животно за заколение. За пореден път режисьорът Диана Добрева вае образина сцената като скулптор.

По сюжет Йерма е обсебена от копнежа да роди дете като всички свои омъжени съселянки. Съпругът й Хуан обаче е предаден на работата си, той е приземен и хладен, „не иска деца и не й ги дава“. В монотонния делник и в мислите на младата жена се мярка приятелят й от детинство Виктор, но идеята й за семейна чест не допуска присъствието му в реалността; погубвайки мъжа си, в омагьосания кръг на своето битие, Йерма убива завинаги възможността да има деца, защото е вярна и отдадена само на един човек „по дефолт“. Диана Добрева и нейният екип издигат казуса с неидването на дете до проблема за липсата изобщо, за търсенето на Бог, на реализация, на смисъл на съществуването. За женската съдба и за предназначението на човека в света.

Аскетична, почти безтелесна, външно смачкана, но не и смазана, Радина прави върховата си роля дотук, докосвайки към финала, на ръба между екстаза и смъртта, прословутото дуенде на Лорка. Неин партньор и като Хуан, и като Виктор е Веселин Анчев: може би защото мъжете по принцип си приличат - прави ги различни само погледът на влюбената жена.

Яростно и чувствено, представлението изобилства с образи-символи, включително в сценографията и костюмите на Нина Пашова: деколтетата на гърбовете на героините са отвори, обточени с червен плат като вагини, еднаквите черни гергефи на „хора на бродирачките“ олицетворяват тъмната принуда на общественото мнение, плъзгащата се алена роза по бялото платно между Йерма и Виктор – ненакърнената чистота в техните отношения. В отделни моменти тези силни визуални метафори дори заместват части от поетичния текст.

Впечатляващи в ролите си са Мимоза Базова, Екатерина Стоянова, Гергана Данданова и останалите – дори почти безсловесните Георги Къркеланов и Тигран Торосян като старите моми, зълви на Йерма. А музиката на Петя Диманова сама по себе си е главен персонаж.

„Антигона“ - поклон пред индивидуалния бунт

Войнстващият антиконформизъм и удобното битуване по правилата в лоното на властта се впиват в смъртна схватка в „Антигона“ - най-новия спектакъл на Театър „София“.

Постмодерният текст на Жан Ануи е поставен с мрачната мощ и визията на антична трагедия от проф. Иван Добчев: от високите 50-сантиметрови котурни (дървени обувки) и гримираните като маски лица на актьорите, до стелещия се по сцената мистичен дим, и „състарената“ землиста сценография - инсталация на проф. Станислав Памукчиев. И, разбира се, „древногръцкият“ хор – съдба, тълпа, обществено мнение, двигател и коментатор на събитията, ироничен контрапункт или техен безмълвен свидетел: всичко това изиграно със слово или пластика от една-единствена забележителна в превъплъщението си млада актриса - Дария Симеонова.

Иначе митът за непокорната Антигона, която върви към смъртта, опитвайки се да погребе своя брат Полиник въпреки забраната на владетеля на Тива, е до болка познат и по Софокъл, и по Ануи, и от интерпретациите на други авторитети в изкуството. На целия античен инструментариум режисьорът е вдъхнал съвременен подтекст: вдъхновен от последната година на нашето недоволство, признава Добчев, спектакълът е жест към протестиращия човек. Но като при всеки майстор, и при него резултатът надминава намеренията: вместо политически злободневно, представлението звучи универсално.

Антигона (избраната с кастинг измежду 60 актриси Каталин Старейшинска) тук не е оня христоматиен борец срещу тиранията. Тя го прави за себе си, реабилитира индивидуализма, бунтът й, макар и фанатичен, е сякаш без реална кауза: всъщност Полиник не я обича, а и той е определен за „дисидент“ по напълно случаен принцип. Мнозина имат тези моменти на самоубийствено вироглавство в личната си история и ако намерят кауза – стават герои. И даряват катарзис. Креон в изящно овладяното изпълнение на Ириней Константинов не е политикът тиран, а любящ вуйчо и умен държавник на компромиса (нещо, заложено дори в едва загатнатия полифонизъм на Софокъл). Но в крайна сметка всеки ще изиграе ролята, с която е натоварен, докрай: във вечния конфликт между индивида и обществената принуда има и жертви, и екзекутори.

„Червено“ без черно по Ротко, Кадурин и Юруков

Дали черното няма да погълне червеното – това е най-големият страх на Марк Ротко, който, бидейки абстрактен експресионист, изразява себе си и усещането си за света чрез цветовете. Потъването на червеното в черното с всички нюанси, които един артистичен ум влага в подобно потъмняване: приближаването на смъртта, загубата на творческа мощ, поддаването на рутината и комерса. Спасяването на червеното обаче не е мисия невъзможна. Именно за това става дума в спектакъла на Театър 199 „Червено“ под режисурата на Владлен Александров. Изключителната пиеса на американския драматург и сценарист Джон Лоугън интерпретира по свой виртуозен начин моменти от живота на известния художник Марк Ротко (1903-1970), останали необясними дори за биографите му.

Като преселилия се в САЩ руски евреин Ротковиц, превърнал се след години в един от най-скъпоплатените артисти на планета Марк Ротко, и неговия млад асистент Кен актьорите Георги Кадурин и Иван Юруков правят едни от най-силните си роли, а и двамата са сред топ-имената на своите поколения на сцената и имат такива немалко. У Ротко на Кадурин съжителстват душата на артиста и душата на търговеца, с невероятен рефлекс той сменя насторението и тона – от ментор до гамен, героят му е с огромно его. Кен на Иван Юруков носи наивитета на белия лист, нетърпелив да попива, необременен от авторитети и доктрини, но с живо чувство за добро, зло и справедливо. Техният интелектуален/човешки дует/дуел надхвърля вътрешносъсловния диспут за комерса и душата в изкуството, за враждата и приемствеността на школите: той е всъщност за достойнството да запазиш себе си.

Един от най-важните ходове в спектакъла се случва в дъното на сцената, в полумрак, сдържано, „делнично“, без капчица патетика: Ротко-Кадурин взема съдбовно решение относно поръчката на живота си, която му дава шанса да обзаведе със свои картини най-модния ресторант в Ню Йорк, а от ръцете му като кръв капе червена боя... Намек за самоубийството, което след години ще извърши. Дали това не е трагедията на надценения талант? Може би. Но тъжното събитие и разсъжденията около него са извън пиесата. Решението на героя е толкова фриволно, че само за миг от дребнав, макар и неимоверно високоплатен човечец той се превръща в титан, макар и с няколко десетки милиона по-беден... Финалът на спектакъла е в червено. Категорично.

Медея на 21-ви век не рецитира с драматична приповдигнатост и не реже пространството с остри жестове; тя говори тихо, слуша силна музика и привидно е лишена от мотив за убийство, но запознанството ни с нея е също толкова катарзисно. Земното й битие е заключено в рамките на часа времетраене на спектакъла „Извън земно“ в театър „Възраждане“ - но това е един от най-смислено преживените (именно преживени, а не претърпени) часове в родния театър напоследък, стига да сте в съзвучие с темата за търсенето на смисъл в равната поредица на дните. Автор на пиесата е младият драматург Иван Димитров („Очите на другите“), а режисьор е неговият връстник Васил Дуев, вече доста познат и признат с предишните си работи “Самотни персонажи“ и „Военновременни видения“.

„Извън земно“ разказва за жена на кръстопът, която търси смисъл отвъд живота. Накрая сякаш самият живот, опровергавайки принципа на руската рулетка, ще се погрижи да въведе смисъл. Защото той е по-силен от експериментите в отношенията или от онова, което си мислим, че са експерименти, докато чакаме да ни се открие същността и „целта на занятието“ живеене. Тази жена има любящ, макар и прекалено прагматичен съпруг и прекрасни деца, за каквито всеки би мечтал, но душевни травми от миналото й пречат да бъде щастлива. На тази планета не й е комфортно. Именно затова заглавието на пиесата се изписва с две отделни думи - „Извън земно“. Усилието да делиш живота си с други, макар и близки хора понякога е прекалено обсебващо. Тази трагикомедия с абсурден привкус, наситена с множество остри обрати и лишена от всякакъв битовизъм в детайлите, би могла да се състои във всеки дом, на всеки континент - всъщност тя е универсална история за търсенето на смисъла, докато той е пред очите ти.

Разтърсващото въздействие на спектакъла едва ли щеше да е същото без актриса като Мариана Жикич – една същинска българска Тилда Суинтън, която сдържано, без патетика, много деликатно излъчва силните вътрешни трептения на героинята. Отличен екип са с нейното семейство – Ивайло Драгиев, Яна Кузова и Димитър Захариев, всеки от които с абсолютна убеденост защитава истината на своя персонаж.

Докато гледаш „Чиста къща“ в Малък градски театър „Зад канала“, неволно ти хрумва популярна фраза, която с успех кръжи из дамските издания:„Едно жилище се превръща в истински дом тогава, когато можеш да напишеш върху мебелите с пръст "Обичам те!". А режисьорът Влади Люцканов отдавна е признат за майстор на женски спектакли за душата. Или на спектакли за женската душа – още след „Красиви тела“. Така е и сега, с прекрасната пиеса на американката Сара Рул „Чиста къща“.

Може апартаментът ти да блести от белота, но в него да няма топлина и любов – като у преуспялата нюйоркска лекарка Лейн, хладно дистанцирана от всичко и всички (Ирини Жамбонас). Може маниакалното бърсане и търкане да е компенсаторен механизъм, който да те спасява от осъзнаването колко си незначителна и самотна – като при нейната сестра Вирджиния (Светлана Янчева). Най-сетне, може да не обичаш да чистиш и да подреждаш, но пък с доброта, позитивизъм и веселост да усмихваш живота на другите около теб – като тяхната бразилска камериерка Матилда (слънчевото дете на театъра Весела Бабинова).

Героинята твърди, че нейната майка е умряла от смях заради анекдот, разказан от баща й, а веднага след това в смъртта я е последвал и той – от мъка. Оттогава Матилда - необикновено момиче комик, изучава хумора на света и търси идеалния виц. Но се страхува, че той може да я убие - също като майка й. Тя е обречена да срещне духовните двойници на своите родители в други две открили се сродни души: съпругът на Лейн – хирургът Чарлз (Пенко Господинов) и новата му любима жена, умиращата от рак негова пациентка Ана (Мария Каварджикова).

Спектакълът запленява с уникалния си жанр, който прелива от балада в комедия и обратно с невероятна грация и непринуденост. Спомените и мечтите на персонажите, както и най-идеализираните моменти между тях се разиграват в обточена със светлинки ниша в дъното на сцената. В тази ниша думите са почти излишни; там образите от миналото танцуват или ваят живи картини почти без слово. А може би там е Райската градина на душите, от която те споделят ябълките на познанието и любовта. Раят е място, където звучат вицове на всички езици, но всички ги разбират и се заливат от смях, нещо такова казва тъжният клоун Матилда с наполовина бели, наполовината черни циркови чорапи...

Представлението е за истински важните неща в нашето всекидневие, за умението да откриваме същностното в него, за достойнството да останем хора, за красотата на живота и дори – на смъртта, и за смеха като категория, равнозначна на живота. Актьорските постижения на сцената са безспорни. Елегантната дори в своята рязкост Ирини Жамбонас, стоплената "с намигване" острота на Светлана Янчева, искреното присъствие на Весела са симпатични по различен начин, но наравно убедителни, а озарената отвътре героиня на Мария Каварджикова е сред най-завладяващите превъплъщения на примата на Народния театър от сезони насам.

Топ 6 актьорски изпълнения:

Александра Василева като г-жа Геше Готфрид. Режисирана от своя съпруг Григор Антонов, Александра Василева достига невероятни дълбини на драматизма, (само)иронията и отчуждението на тази силна жена, родила се в неподходящото време на неподходящото място.

Георги Кадурин и Иван Юруков като Марк Ротко и неговия асистент Кен. В интелектуалния и емоционален пинг-понг на своите герои актьорите преминават през цяла палитра състояния между драмата и комедията. И са еднакво добри и в двете. Юруков прави втора страхотна роля под режисьорската палка на Владлен Александров: преди няколко сезона той беше Родион Расколников в неговата версия на „Престъпление и наказание“ по Достоевски.

Ириней Константинов (Креон) и Дария Симеонова (хорът). В тази версия царят на Ириней Константинов е съсредоточил в богато нюансираното си изпълнение сложната драма на държавника, който се мъчи да остане човек. Трагедията е сякаш повече за него, отколкото за Антигона. Хорът на Дария - андрогинен, животински гъвкав, почти нечовешки безтелесен, е толкова изразителен, че на моменти е като пантомимна монодрама в спектакъла.

Мариана Жикич в „Извън земно“ играе модерно, пестеливо, минималистично. Затова нейната героиня – жена в кръстопътен момент, която ще вземе генерално решение за живота си и този на близките си, остава докрай непредвидима и неразгадана. Често най-големите вътрешни трусове на повърхността не си личат.

Очаквахме повече от:

„Жана“ на Ярослява Пулинович под режисурата на Явор Гърдев в Народния театър: Клишето за кариеристичната кучка, която страда заради липсата на истинска обич и близост и учудващо еднотонно форсираната тук Светлана Янчева в гтлавната роля.

"Г-н Пунтила и неговият слуга Мати" под режисурата на проф. Маргарита Младенова в Младежкия театър: социалните и политическите послания на Брехт са сговорчиво преоблечени като кабаре с невзрачни костюми, с много песни и музика, в които се губят смисловите акценти. Като цяло - скучновато.

„В полите на Витоша“ реж. проф. Красимир Спасов в Театър "Българска армия": Въпреки предпоставките за актуално звучене, заложени в текста, получило се е „дежаву“, пресъздадено доста буквалистки и без фантазия.