Дясното е свобода и отговорност

Дясното се крепи на три стълба: политически, административен и граждански. Икономическият ръст е ключ за всички тях.

1. Политическият стълб

Да започнем с първия стълб: политическият. Промяната на системата, погледната от дясно, започва с промяна на отношението към държавата. И по-точно на степента, в която държавата трябва да се намесва в живота ни.

Естествен стремеж на политиците и администрацията е да завземат все повече територии, върху които да властват.

Нещо повече, да оправдават провалите си с това, че не са завзели още повече територия!

Ефикасно средство за премахване на тези посегателства върху индивидуалната свобода е ясно дефинираната отговорност за всяко придобито право. Препятствие пред поемането на отговорност е естественият стремеж на голяма част от хората (това е типичното ляво мислене) да бягат от свободата, което ги мотивира да я предават на „концесия" на управляващите.

При демокрацията отговорността е базисно свързана с избора. Изборите са акт, чрез който делегираме на даден политик (или магистрат) свободата да действа от наше име и за наша сметка (в преносния и в буквалния смисъл). Това трябва да е недвусмислено обвързано с пропорционалната на тази свобода отговорност.

Подобно пропорционалност може да се получи единствено и само при мажоритарни избори. Срещу идеята за тези избори има множество критики и повечето вероятно са основателни. Основната е за липса на достатъчно представителност. А за България и опасението, че е възможно директното влизане във властта на олигарсите.

Без да възразяваме на критиките към мажоритарната система, ще изложим нейните предимства с презумпцията, че не съществува идеален вариант, и че всяка избирателна система обслужва определена политическа цел. При пропорционалната система подредбата на листите зависи от партийния лидер. Това води до три сериозни последствия. Първо, политикът трябва да е харесван от лидера на партията, а не от избирателите, за да бъде издигната кандидатурата му. Второ, с течение на времето партиите се превръщат в лидерски. Трето, на политическата сцена се появяват повече от две партии и се размива идеологическото противопоставяне.

Тези три последствия неизбежно подкопават основите на демокрацията и тя започва да се изражда във фасадна. Европейският съюз е ярък пример за това. Там наднационалната парламентарна демокрация e подкопала свободата, независимостта и предприемачеството в страните-членки, и това неизбежно води до антагонизъм, намеса, инертност и разхищение на средства. И не защото някои политици не се справят с работата си или защото на власт е дошла погрешната партия, а защото така работи системата.

Мажоритарните избори решават и трите създадени от пропорционалната система проблеми. Първо, ако кандидатът не се харесва на избирателите, няма да бъде избран, колкото и да се харесва на лидера. Това го задължава не само да се хареса преди изборите, но и да може да изпълни ангажиментите си след тях. Което пък попътно решава въпроса с популизма. Нещо повече, кандидатът поема повече личен, отколкото партиен ангажимент (за разлика от пропорционалните избраници). Непремерено говорене или действия го поставят в конфликт с личния му интерес да бъде преизбран. Може да си позволи да гласува „по съвест", защото носи личен мандат. От своя страна лидерът на партията става заложник на кадровите си решения: ако посочи слаби фигури, рискува те да не бъдат избрани, и той да трябва да подаде оставка. Ако посочи силни фигури, създава вътрешна конкуренция в партията, която няма да позволи превръщането й в лидерска формация. Лидерът става функция на силните кандидати, а те – на избирателя. Пирамидата се обръща, като лидерът остава на върха, но този път върхът сочи надолу и цялата тежест е стоварена върху него. Това може да се понесе само от най-силните. А в природата именно те са водачите на стадото. Всеки опит за подмяна на естествените природни закони е с гарантиран провал.

Ако не се променя достатъчно дълго време, мажоритарната система задължително обособява два политически субекта. Това е условие за ясен идеологически сблъсък. А само сблъсъкът ражда енергия и идващото от нея движение. Консенсусът е застой, а застоят - смърт. Идеологическото противопоставяне ще доведе и до изграждането на съответен модел на общество. Идеологията, подкрепяща мързела, ще доведе до социализъм и бедност, а тази която подкрепя трудолюбието - до капитализъм и просперитет.

Ако в България скоро не избухне война между идеи, може да избухне война между хора! Всеки разумен човек ще предпочете войната на идеи. Всеки мислещ човек трябва да вземе страна в нея. И ако вземе правилната (тоест, дясна) страна, този човек и всички мислещи като него, ще е морално задължен да разгласява широко принципите, същността, историята и моралното значение на капитализма.

Капитализмът – обществото на пазари, права на собственост и власт на закона - е най-успешната социално-политическа система в съвременния свят. Но, разбира се, не e идеален. И слава Богу: изграждането на идеални общества - тоест, неспособността да се признае човешкото несъвършенство, винаги завършва или с установяването на теократични или авторитарни режими, или с неистова анархия. За тези обаче, които признават правото на човека да греши, и които искат да увеличат съвкупното индивидуално щастие, най-добрият начин е да съчетаят свободният пазар с политическата свобода. Просперитетът обича свободата.

Тясно свързан със защитата на индивидуалните права е основополагащият принцип за властта на закона. В своята най-проста форма този принцип означава, че трябва да бъдем управлявани по всеобщо приложими закони, а не чрез произволните решения на владетели.

Законите не са били положени предварително от законодател или законодателно събрание; те са били изграждани един по един, с решаването на всеки отделен спор. Всяко ново решение е помагало да се очертават правата, които хората имат, особено по отношение на това как могат да използват собствеността и как да се тълкуват и налагат договорите. Фактът, че законът се прави от много хора, участващи в много спорове, ограничава възможността за произволна власт в ръцете на един законодател, бил той монарх или парламент.
В момента законите не пазят, а ограничават нашата свобода и права. Най-драстичните примери можем да намерим в икономическото законодателство. Това никак не е случайно – държавата най-много обича да се намесва в икономиката. Така се е случило и със систематизирането на правото в Търговския закон. Вместо да се съберат и изложат на едно място решенията, които съдиите и съдебните състави са взели в десетки хиляди случаи, и условията на договорите в развиващите се области на икономиката, законодателите са въвели редица забрани във вреда на бизнеса и гражданите и в полза на държавата. В същност може да се каже, че зависимостта между защитата от закона и силата на институциите е обратно пропорционална.

Независимо дали става дума за конституции, директиви, регламенти, закони или подзаконови актове, действието на тези норми е насочена в защита на правоимащия и в ущърб на правонямащия. Типичен пример: при процедура по несъстоятелност държавата събира вземанията си първа, следвана от банките, по-малките кредитори и накрая гражданите.
Законите се правят от властта и е „нормално" те да са в нейна полза. Но е неморално, дори скрито зад тезата за защита на общото благо и обществения интерес. „Общото благо" е безсмислена концепция, освен ако не се разглежда буквално, като сума от благото за всеки отделен човек (индивида), включен в цялото (обществото). Но тогава как се определя благото на отделния човек? И кой го определя?

Що се отнася до обществения интерес, той е или съвкупност от индивидуални интереси и доколкото те са безкрайно многообразни, обществен интерес не може да се дефинира, или параван за удовлетворяване на индивидуални интереси на едно малцинство за сметка на останалото мнозинство. Такива социалистически доктрини нямат никакви допирни точки с която и да е дясна идеология.

Системата трябва да се обърне „надолу с главата": колкото по-силна е една институция, толкова по-малко да е защитена от закона. Гражданинът, като най-слабата институция, да е най-силно защитен, последван от фирми, банки, монополи и с най-ниска защита да е интересът на Държавата.

Тази защита трябва да бъде комбинирана с два ясни принципа. Първият: никой не може да бъде принуждаван да плаща нещо, което не е потребил (ползвал). Вторият: всеки трябва да бъде задължен/принуден да плаща това, което е потребил (ползвал).
Целта на такава промяна е да постави в центъра на вниманието защитата на интересите на гражданина, и максимално да ограничи сегашното тотално предимство на държавата. Например, за да получи вземанията си, държавата ще е принудена да създаде такъв ред, че всички преди нея вече да са ги получили. Сега държавата е дезинтересирана към последващия процес и затова институциите, които трябва да се занимават с решаването на какъвто и да е проблем, са импотентни.

Третият важен елемент е ясното разделение на властите. В България (а и в много европейски страни) законодателна инициатива има изпълнителната власт. Въпреки формалната липса на право да приема закони, изпълнителната власт индиректно го придобива. На практика изпълнителят пише правилата, по които да работи, а и по които да бъде съден. Това е тежък конфликт на интереси.

Процесът на създаване на правила се изкривява допълнително от няколко обстоятелства.

Първо, законите се пишат в основната си част от администрация, която по дефиниция няма право на това. Тя не е избирана на избори, не носи никаква отговорност в процеса на законотворчество, интересите ѝ са строго специфични и винаги ще намират място в законите, които няма да обслужват гражданите, а администрацията.

Второ, законите се защитават от министри и техните заместници – назначени, а не избрани на постовете си. Те също не носят законодателна отговорност, и също като администрацията имат свои интереси, които се различават от гражданските (условията за корупция в законите е сред най-очевидните изкривявания) .

Трето, правителството винаги е подкрепено от мнозинството в парламента. По-скоро е норма, отколкото изключение, че министър председателят и министрите са силните фигури в управляващата партия (коалиция). При тези условия (в комбинация с пропорционалната изборна система) последните си гарантират безпрепятствено приемане на каквито закони пожелаят. Когато изпълнителната власт си присвои законодателната, без да носи пропорционалната за това отговорност, идеята за разделение на властите вече е разрушена. Слагайки ръка над законодателната власт, изпълнителната може да се намеси грубо или рафинирано и в съдебната. Само въпрос на време е, макар и формално разделени, трите власти да заработят като една, което поставя началото на олигархичния или дори на монархичния тип управление.

Реалното разделение на властите и мажоритарни избори са задължителните, но не и достатъчни условия за реално функционираща демокрация. При пряк избор на министър-председател (или на президент, оглавяващ изпълнителната власт) и мажоритарни избори за политици и магистрати (особено в двукамерна парламентарна система), е много малко вероятно всичките власти едновременно да се доминират от една политическа партия.