Защо толкова много българи се оказаха болни?

На 10 октомври бе отбелязан Международният ден на психичното здраве. Вероятно и това е поводът отново да се заговори за психичните заболявания и разстройства в България, да се опише за кой ли път тягостната картина на психодиспансерите и психиатричните болници и да се цитират множество стряскащи и стъписващи цифри. Откъде се вземат те, щом не съществува единен регистър - кой, къде, как пресмята българите, които се лекуват в 12-те психиатрии в страната, и какво се знае за всички онези хора, които се разхождат сред нас, без дори да подозират, че нещо с психиката им не е наред? Доколко обективни са обобщенията за психичното здраве на българите, какво ги разстройва и „вади от обувките”?

„Когато не си очаквал всички тези сътресения, които ни се случиха в последните години, няма как да останеш нормален. При цялата демагогия и популизъм, на които е жертва, е противоестествено българинът да се размине без последствия”, казва проф. Дроздстой Стоянов, най-младият професор по психиатрия в България, който преподава и философията на тази свръхсложна, гранична наука.

Шокиращо

Кой точно трябва да се шокира от факта, че над 1 милион българи страдат от психични разстройства? Правителството, здравното министерство, лекарите, психолозите, всички ние? Не знам. За съжаление вече привикваме с апокалиптичните новини, обръгваме поради всевъзможните заплахи, „втвърдяваме” собствените си защити срещу разплискващите се от екрана и улицата напрежения. И може би затова тревожността на картината ни изглежда по-скоро кампанийна, недосягаща се с действителността. Струва ни се само изговорена според някой конкретен или абстрактен случай, раздухан за часове от медиите и също тъй бързо забравен.

Трагедията с акушерката, биеща бебе(та), или убийството на пациент, лекар по професия, от друг пациент в психиатрична болница минават и заминават - тъй както всеки ден в квартала покрай мен минават и заминават тримата болни, за които вероятно се грижат семействата им. Младежът с нахлупена почти до очите шапка и с поглед, забоден в земята. Дясната му ръка е така дълбоко спусната в джоба, че накланя рамото, а с лявата ръкомаха, докато говори. Долавям само веднъж думите му „Пари трябват”, защото говори тихо и не е агресивен. Мъжът пък върви изправен, с кожена чанта и безупречен външен вид на висш чиновник: костюм, чийто панталон е с режещ ръб, искряща от чистота риза и вратовръзка. Той също не спира да си говори сам. Фрапиращ е само тикът, с който рязко извръща глава на всеки три крачки. Жената мълчи и само се усмихва, с уста, удвоена сякаш от огнено червило. Отклоненията ѝ са още по-видими заради множеството воали, с които е заметната. И с които прилича на примадона на скръбта. Забелязвам в последните седмици, че е останала съвсем без зъби, макар да не изглежда на повече от 40...

Това ни засяга!

Споменавам тези тримата, защото затворените им болни светове - искам или не искам - непрекъснато се докосват до моя привидно здрав свят. Но дори не мога да си представя цялата отчайваща болка на статистиката, която назовава над 1 милион българи с психически разстройства. С бавни и осмислени крачки трябва да започне да се променя отношението към тези болни хора, ожесточената насмешка трябва да се замести с почтително състрадание. Проф. Вихра Миланова, национален консултант по психиатрия, твърди, „че освен самите пациенти, потърпевши са и близките на болните, а един от големите проблеми на хората с психични заболявания е отношението на обществото към тях”. Предстои ни значи много видима и невидима работа.