От война към работа

Анализът е на Франсис Стюърт за „Project Syndicate“. Стюърт е професор по икономика на развитието в Оксфорд.

Няма съмнение, че конфликтът има негативни ефекти в дългосрочен план, включително и в заетостта. Но преобладаващото разбиране за връзката между конфликта и заетостта не показва напълно сложността на тази връзка – недостатък, който подкопава ефективни политики по отношение на заетостта в нестабилните страни.

Всеобщото схващане е, че конфликтът унищожава работни места. Заради факта, че безработицата може да разпали повече конфликти – тъй като безработните младежи намират признание и икономически ползи в насилствени движения – създаването на работни места трябва да бъде централна част от поствоенната политика. И докато това звучи логично, тези предположения – както описах подробно през 2015 година – не е задължително да са напълно акуратни.

Първото предположение – че въоръжените конфликти унищожават работните места – игнорира факта, че всеки конфликт е уникален. Някои – като цивилната война в Шри Ланка през 2008-2009 година – са концентрирани в сравнително малки площи, оставяйки останалата част от страната – и икономиката – незасегната.

Дори ендемичните конфликти, като повтарящите се конфликти в Конго, може да нямат голямо влияние върху заетостта. В края на краищата местата, които са загубени – да кажем в публичния сектор или стоковия износ – могат да бъдат компенсирани от новите работни места - в правителството или бунтовническите въоръжени сили, сивото производствено заместване на вноса, както и незаконни дейности като производството на наркотици и контрабанда.

По същия начин, второто предположение – че безработицата е основна причина за въоръжен конфликт – пропусна някои важни нюанси. За начало, нормалният работен сектор обхваща само една част от общата заетост в конфликтните страни. По-голямата част от работещите са в сивия сектор, често ангажирани с нископлатени и нископродуктивни дейности, които могат – също както безработицата – да доведат до недоволство и да тласнат младите да се присъединят към въоръжени движения.

Имайки предвид това, разширяването на заетостта в работния сектор не е достатъчно, освен ако не подобри положението на младите, работещите за малко пари в сивия сектор. И въпреки това политиките, свързани със заетостта след конфликта, пренебрегват сивия сектор. Дори по-лошо, новите наредби понякога блокират продуктивни дейности на младежите в сивия сектор.

Но дори фокусът върху сивата икономика не е достатъчен, тъй като проучванията показват, че бедността и маргинализацията не са достатъчни само по себе си да разпалят конфликт. Ако беше така, повечето бедни страни биха били в конфликт през по-голямата част от времето. А това не е така.

Конфликтът възниква, когато лидерите са мотивирани да мобилизират своите сподвижници. Мотивацията може дойде от различни източници, сред които най-честата е отлъчването от властта. В този случай, лидерите ще призоват за обща идентичност – например религия в случай на конфликти в Близкия изток, или етнос в много африкански конфликти – за да мобилизира сподвижниците си.

Разбира се, нужно е нещо повече от обща идентичност за мобилизация. Хората ще отговорят, ако вече е породено недоволство – и по-конкретно, ако чувстват, че тяхната група е дискриминирана в достъпа до ресурси и работни места. В този смисъл, заетостта е важна, но важно е не толкова нивото на заетост, а разпределението на добри работни места сред религиозните и етнически групи.

С други думи, създаването на повече работни места – без тяхното разпределение – е възможно да не намали напрежението. Ако дисбалансът съществува, отварянето на повече места може дори да направи нещата по-лоши. И въпреки това политиката на заетост в постконфликтни времена почти винаги пренебрегва т.нар. „хоризонтални неравенства“. Например – политиките за заетост направиха малко, за да намалят регионалния дисбаланс и дискриминация в регионите в територията на Босна и Херцеговина след войната през 90-те години.

Имайки предвид това не е изненадващо, че политиката по заетостта оказва влияние върху много малка част от проблема. В Косово и в Босна и Херцеговина създаването на работа бе замислено като център на мироопазващите усилия след войната. И все пак, в Косово безработицата се задържа на 45% шест години след края на конфликта. В Босна новите програми генерират само 8300 работни места, докато 450 000 души бяха демобилизирани. 20 години след края на конфликта нивото на безработицата е 44%.

Има един пример за успешна политика в сферата на заетостта в посткризисни времена. След гражданската война правителството на Непал изпълни програми, фокусирани върху строежа на инфраструктура, издаване на микрокредити, и осигуряване на технологична помощ, насочени към най-засегнатите райони.

Признавайки ролята на етническото напрежение в разпалването на конфликта, правителството създаде програми за заетост – особено в селските райони. Също както и линията, следвана от индийските власти, с осигуряване на 100 работни дни за всяко домакинство. Програмите бяха подкрепени от непалското правителство и външни дарители, фокусирани върху бедните райони и села.

Периодът непосредствено след конфликт е деликатен. Лидерите трябва да се възползват от него, гарантирайки, че всяка тяхна политика ще е колкото е възможно по-ефективна. Когато става въпрос за заетост, това означава създаването на програми, които отразяват как хората всъщност прекарват трудовия си живот, както и обръщане внимание на причините за напрежението. В противен случай те рискуват, дори окуражават, насилието.

Превод: Денис Джамбазов

Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.