Времето е илюзия. Трипръстият кълвач - не...

Айнщайн твърдеше, а Дъглас Адамс се бе съгласил с него, че времето е илюзия. А пък да разграфиш една илюзия по години, дни и часове е толкова арогантно и самонадеяно. Да не говорим, че граничи със самоуправство, което си е престъпление. Според анализ на Българската стопанска камара за да достигнем европейската производителност на труда, ще ни трябват между 67 и 311 години. Щом учените не са закръглили предполагаемия времеви диапазон примерно на 70 до 310 години, значи наистина са анализирали задълбочено и в детайли, отчитайки и тенденциите за високосния 29 февруари.

По показателя брутен вътрешен продукт на човек от населението прогнозата им не е по-малко безутешна - ще се изравним със златната европейска среда след 90 до 233 години. „И в няколко дена тайно и полека народът порасте с няколко века, декларира Вазов в „Епопея на забравените“. Нямаме основание да не вярваме на стария хъш. Обаче как да повторим упражнението, щом според учените икономическото ни сближаване с европейските партньори ще отнеме на страната ни 2-3 века. Остава ни утехата, че времето е илюзия.

Навремето, когато италианските строители завършвали жп линията в Искърското дефиле, възпята в „Дядо Йоцо гледа“, предложили на народа в село Оплетня да направят мост над река Искър с останалите от градежа материали. Онези обаче, за почуда на чужденците, вкупом възроптали. "Ако има мост, по него че мине бирнико и нема да имаме време да скриеме стоката...", формулирал мотивите за отказа един местен авторитет. За този порив назад към средновековието ми напомни протестът на жителите на Нови хан, Вакарел и Побит камък срещу построяване на нова жп линия в района. Слушах мотивите на хората и накрая останах с впечатлението, че пробиването на жп тунела, от който се страхуват, освен всичко друго, може да измести и земната ос.  Та мотивите на селяните от Оплетня отпреди 130 години ми се сториха далеч по-логични. Дори опасността в Рила да не остане пукнат човек, заради европейската загриженост за трипръстия кълвач, има своето нормално обяснение - усвояват се безумни пари, заради които някои биха обявили и София за град-музей, без право на достъп за граждани след околовръстното. Язък за метрото - и него биха засипали при подходяща оферта.

„Не ти ли се струва, че пак сме в деветдесетте..." Това го чувам все по-често от приятели, колеги, близки, познати. Струва ми се, че сме още по-назад. Светът е изкукуригал тотално и то при условие, че цялата културна съкровищница отдавна е на един клик разстояние. Един съученик навремето се изрепчи на учителя по история с думите - "Абе, остави го миналото, дай да видим какво ще правим занапред...". Историята се оказва септична яма за отминали събития, която не служи за никаква поука на обитателите си. Пак си играем на студена война. Но историята се повтаря като фарс, поне според Сашо Роман. Неприязънта по оста САЩ-Русия се прехвърли и на олимпийско ниво, като по времето на мечето Миша и контрата от Ел Ей през 1984 г. Мерят си, кой е вземал повече допинг. Отстраняват спортисти, после ги връщат, профилактират, претакат, прехвърлят и тук някъде спортният елемент, ако въобще още го има, се изпарява безвъзвратно. А някакви осведомени свише оракули ежедневно натрапват, че има поне десетина причини да започне война. Яка и безпощадна. Окончателна и последна. Не е ясно точно кой с кого ще воюва, а и дали войната вече не е започнала, но била неизбежна.

Повечето хора не са египтолози. Това е безспорно. Затова и много от тях дъвчат далеч по-актуални теми от перманентния грим на Нефертити.  Примерно темата за чудовищната опасност, която грози клетата ни планета, ако Доналд Тръмп стане президент. Страшно комична ми е тази тревога, особено изразявана от нашенци, които не са виждали граничен пункт от другата страна. Един такъв наскоро стигна дотам, че написа – „Ако изберат Тръмп, остава ни само Терминал 2“. Гениално. Нека се скрие в Уганда или при Боко Харам. И Кашпировски няма да успее да  предразположи към успокоение тревожната съвест на нацията. Анатолий Михайлович трябва да събере всички угнетени и притеснени от евентуалното петвековно доналдтръмпово иго, и да им обясни с благи думи: „Няма нищо страшно. Шансовете на Тръмп да стане президент не са големи. А и да стане, пак няма страшно. Нито ще зида итонг по границата с Мексико, нито ще пъди чужденци - поне не и с темпото, с което се кани. Ако пък с някое свое решение настъпи интересите на големите играчи в собствената му страна - има си метод да бъде отстранен. Ще го импийчнат за нула време – ще намерят по кой параграф. Съпругът на опонентът му г-жа Клинтън навремето беше "на кантар", макар и по, да ги наречем, овални причини..." 

Така че, без паника - достатъчно ядове си имаме тъдява. И когато ви е най-тежко, сещайте се за Айнщайн и Дъглас Адамс. Ние сме много по-голяма илюзия от трипръстия кълвач. Най-малкото не сме защитен вид. А норвежка пенсия ще дочака само българският Дънкан Маклауд. Той поне не бърза...