Флиртът на Русия с фашизма

Анализ на Владислав Иноземцев за Project Syndicate.

Владислав Иноземцев е професор по икономика в Московското висше училище по икономика. Той е директор на Центъра за постиндустриални изследвания.

През последните години, западните политици започнаха да изпитват затруднения с определянето на руската политическа система, като често се прибягва до неясни термини - "нелиберална демокрация" или "авторитаризъм".

Може би руската система трябва да се определи като протофашизъм. Тя е по-мека от европейските фашистките държави от 20-те и 30-те години на миналия ХХ в, но, въпреки това, има ключовите елементи от тези режими. Сред тях са - структурата на руската политическа икономика; желанието да се идеализират държавата като източник на морален авторитет; особените черти на руската външна политика.

В книгата си „Анатомия на фашизма“ историкът Робърт Пакстън от Колумбийския университет пише:
„Фашизмът може да се определи като форма на политическо поведение, което се характеризира, от една страна с обсесивна загриженост за упадъка на обществото и за чувството на унижение и обида, а от друга, с култове за единство, енергия и чистота; в тази система, разчитайки на масите, партията на идеологическите и агресивни националисти, които са в едно напрегнато, но ефективно сътрудничество с традиционните елити, изоставя демократичните свободи и преследва - с помощта на изкупително насилие, което няма етични и правни ограничения, - цели за вътрешно прочистване и външна експанзия ".

В едно есе, написано през 1995 г. за списание "The New York Review of Books", писателят Умберто Еко, който е роден във фашистка Италия през 1932 г., до голяма степен интерпретира фашизма като "култ към традицията" въз основата на „селективния популизъм“. А в далечната 1939 г., Питър Дракър твърди в книгата си „Краят на икономическия човек: Изворите на тоталитаризма“, че „фашизмът - това е етап, който идва, след като комунизмът е бил признат за илюзия“.

Ако се опрем на тези определения, в съвременното руско политическо общество е трудно да се намери дори и една тенденция, която не може да се нарече фашистка.

Първо, нека да припомним за държавната намеса в икономиката. Руският президент Владимир Путин е зает да концентрира националното богатство в държавните банки, и говори за руските петролни и газови компании като „национално богатство“. Неговата цел - да се създадат нови „държавни корпорации“, независимо от факта, че делът на държавата в икономиката вече е много по-висока от 60%. В същото време, независимите синдикати са напълно потиснати, а олигарсите обявяват своята готовност да предадат имотите си на държавата, стига само тя да ги поиска.

Освен това, Путин има абсолютен контрол над инструментите за насилие в страната, благодарение на многото „силови структури“, които се подчиняват пряко на него.

Сред тях са - армията, Министерството на вътрешните работи, Федералната служба за сигурност, както и създадена през 2002 г., Федералната служба за охрана с численост от 30 000 души и създадена в началото на тази година Националната гвардия от 400 000 души. Тук не се включват „частните армии“ на държавните корпорации, така и лоялни към регионалните милитаристи като Рамзан Кадиров в Чечня. Смята се, че под командването на Кадиров са около 30 000 въоръжени бойци. Освен това неговите поддръжници са обвинявани в репресии срещу дисидентите.

В съответствие с посочената по-горе формула, Путин се обляга на такива чувства в руснаците като исторически неправди, загуби и бившата слава. Той открито хвали шовинизма и милитаризма. Обхватът на честването на Деня на победата (годишнина от победата на Съветския съюз над нацистка Германия) вече надхвърля мащаба от съветската епоха. Държавната пропаганда непрекъснато подхранва антизападни настроения с изявленията, че части от „историческата Русия“ които са незаконно отнети – следователно е необходимо да се върнат като Крим със сила през пролетта на 2014 г.

По своята същност руската пропагандна машина е най-великото протофашистко достижение на този режим. Путин успя да потопи обикновения руснак в басните, че неговата родина е страна със съвременна икономика, равностойна на водещите в света държави. Всяка година популистката риторика на тема „национално възраждане“ и „противопоставяне на враговете“ става все по-крещяща.

Все пак фашисткият уклон на Русия не създава сериозна дългосрочна опасност, поради три причини. Първо, фашистките елементи в Русия не възникнаха органично отдолу, както е било в Европа в началото на ХХ век. Напротив, те са били наложени на руското общество от държавата, а нейните лидери получиха огромни правомощия от Конституцията, приета през 1993 г. До колкото създадените фашистки структури нямат дълбоки национални корени в народа, те могат лесно да бъдат отстранени.

На второ място, Русия е многонационална страна, която в продължение на векове се е развила като империя, а не като национална държава. Следователно, фашистките тенденции тук са по - скоро империалистически, отколкото националистически. В същото време, въпреки агресията на Русия в „близката чужбина“, тя не разполага с икономическите ресурси, за да поддържа империя.

На трето място, и най-важното, путинска Русия - това е култ към личността. Освен династичната приемственост в севернокорейски стил, такива режими рядко надживяват своите лидери, независимо дали това е Италия, Германия, Испания или Португалия. Както веднъж неволно обяви заместник-ръководителят на президентската администрация Вячеслав Володин: „Атаките срещу Путин – атаки срещу Русия… Без Путин – няма Русия“.

Днешните съседи на Русия са много по-малко търпими към тоталитарните идеологии в сравнение с преди 90 години. Западните сили не трябва да подкопават или разрушават путинска Русия. Те трябва просто да я надживеят. Дори и с по-слаб Запад, това е напълно достижимо.

Превод: Венци Михайлов
Copyright Project Syndicate

Project Syndicate е най-големият по мащаб източник на коментари. Читателите на Факти.бг имат възможност да се докоснат до анализите и коментарите, както до мненията на европейски и световни лидери в различните области, политици, нобелови лауреати и граждански активисти по важните за света проблеми.