Емиле, ексик зюмбюле

„Ако майка ти ти каже, че те обича, провери този факт“ – не помня заглавието на филма, но това пишеше на стената в нюзрума, където се развиваше действието. Стар филм, сега отношението към фактите е по-обтекаемо почти във всички страни и почти на всички места. С едно изключение – в обществените медии. Те затова са финансирани от всички нас – обществото плаща за истината.

Ще започна с уговорката, че харесвам Емил Кошлуков. Както, да речем, харесвам зюмбюл. Защо избрах точно това цвете не знам, може би подсъзнателно заради израза „паднал със зюмбюл от небето“. Обаче зюмбюл в салатата си не вярвам някой да харесва. Всяко нещо е добро на мястото си.

Знаеш ли кой е собственикът на списание „Биограф“ – питат ме тези дни, – нещо много взеха да го рекламират по БНТ. Не, не знам на кого е списание „Биограф“, само се досещам. Ей, не се научихте журналистите да броите нагоре от десет – казва ми друг наивен зрител, – как да бяха протестиращите за Пирин десетки, лично видях, че са хиляди. Я ми кажи – това пък трети зрител, – какво беше това писмо на Пеевски, дето го изчетоха в новините, кой го ядоса толкова? Това зрителят би трябвало да е разбрал от предхождащ репортаж за представянето на т.н. Бяла книга за свободата на медиите в България. Не, зрителят няма как да е разбрал, защото такъв репортаж е нямало. Защо тогава това писмо го прочетоха – чуди се зрителят, – сигурно авторът му си е платил по тарифа? Сигур…

Миналата седмица прекарах всяка вечер по един час с Емил Кошлуков в „Още от деня“. Предполагам, че това е било предаването с най-висок рейтинг през седмицата, всички го гледахме – някои от любопитство, други от загриженост, трети за сеир. Тези, третите, получиха най-много – то беше хилотене като от тамада на войнишко изпращане в голяма селска палатка, то беше подвикване и надвикване, в един момент Кошлуков така се въодушеви в ролята на събеседник, че Андрей Райчев компенсаторно започна да кима учтиво като водещ – малка весела телевизийка. Чувам какво ми казвате: дистанционното ви е в ръката ви, превключете. Не, този път нямате право да кажете това, защото става дума за обществената телевизия.

Ако беше частна комерсиална телевизия, работата е проста и ясна – щом не ти се гледа реалити за пеене, превключваш на реалити за танцуване. Като не ти допадат турските филми, местиш се на канала с индийски. Ако искаш обаче да си добре информиран гражданин, плащаш през бюджета да има обществена телевизия и гледаш обществената телевизия. Добре информиран означава обективно, вярно, без идеологически, партийни или рекламни примеси с точни, проверени факти. И цитирани непременно от източника – това за журналистиката е непоклатимо правило, прилага се по силата на професионален инстинкт.

Емил Кошлуков е завършил политология. В разбълниканата с миксера на прехода българска глава това е доста сродно с журналистиката. Нали помните „Телевизията върви след победителите“ и т.н. скърпени аргументи за оправдание на слугуването. Всъщност е точно обратното: журналистиката е противоположното на политологията, докато не се появи мръсната сводница пропагандата и ги чифтоса. Говорим за една основна част от журналистиката, която впрочем е основна и за всяка обществена медия – новинарството.

Новината трябва да е като водата – без вкус, без мирис и без цвят. И трябва да идва от извора, а не да е преточена през девет канала в десети. По тази причина журналистиката търси източника, а политологът се увърта покрай опорните точки на политиката. Човек или е учил това, знае го и то се превръща в част от самия него или не го е учил и не иска да го научи, защото незнанието не му е пречило да си живее добре живота, даже му е помагало. Което не е беда, когато си в ролята на политик, водещ в малка медия, член на жури, сладур, фейсбукарски паун и т.н., но става проблематично, когато си програмен директор на обществената телевизия.

Емил Кошлуков обича да дискутира в социалната мрежа. В работно време, разбира се. Това на запад от нас, а май че вече и у нас, се смята за корупция (хаби се работно време, платено от данъкоплатците), но тук минава за симпатично снизхождане до широките интернет маси в името на тяхното ограмотяване. Говори се, че от няколко месеца БНТ няма програмна схема, предавания се чудят ще ги бъде или няма да ги бъде следващата седмица, но програмният директор не занемарява дейността си да просвещава населението във фейсбук с определен акцент по сексуални теми.

Последно г-н Кошлуков беше развълнуван от стандартите за сексуално образование в Германия, като ги цитира и илюстрира с вестник „Юнге Фрайхайт“ – ето това е нещо, което човек, имащ нещо общо с журналистиката никога не би направил. За елементарна, базисна професионална нагласа става дума. То е същото като хирург да влезе да оперира без да си измие ръцете. И не защото вестникът е крайно десен, макар политкоректността да измисля нови названия за привържениците на Алтернатива за Германия, като увъртяното „нови (крайно) десни“. Човек може да харесва и крайно леви, и крайно десни вестници, но журналист не може да цитира като източник партийна брошура, след като си има истински източник – това е документ от стандарти за сексуалното образование на Световната здравна организация (60 страници), от които „Юнге Фрайхайт“ е съставил удобна за каузата си табличка от пет-шест реда. На това не му се вика просто извадено от контекст, вика му се пропаганда. В случая – ако сме повече искрени, отколкото политкоректни – крайно дясна пропаганда.

Нали се сещате какво е пропагандата – мръсната сводница между журналистиката и политиката. Ти може да си против тези стандарти в сексуалното образование, но когато говориш за тях и си журналист, трябва да цитираш източника им и това е документа на Световната здравна организация. Когато се подкрепяш с публикация на „Юнге Фрайхайт“, това означава няколко неща. 1. Оставил си някакви хора в Германия да мислят вместо теб, да ти сдъвчат информация и да ти я изплюят в устата като на безпомощно голишарче. 2. Занимаваш се с журналистика, но не си виждал учебник по журналистика. 3. Не информираш, а пропагандираш. В крайна сметка Емил Кошлуков публикува и документа на СЗО, в дискусията се намеси журналист и той се видя принуден.

Но не заради това написах този текст. Емил Кошлуков не е по-лош от безличния Константин Каменаров и е само едно от лицата на похищението на националната обществена телевизия. Написах го заради зъзнещите от страх журналисти в БНТ. Достатъчно стара съм, за да съм виждала и преживявала журналистически страх при социализма – повярвайте ми, не беше чак толкова голям. Затова в този текст не използвах нито един факт, споделен от работещ в БНТ – ами ако ме познаят, ами ако се досетят, ами ако разберат, нали няма да ме издадеш… Такова човешко замръзване, такова треперене и такова криене по ъглите май никога не съм виждала.

Емиле, от теб се страхуват. Казвам го на онова симпатично момче, което някога се бореше против онези, които създават страх. Сега ги е страх от теб, защото те възприемат като аватар на безцеремонния, невежествен и агресивен монопол на журналистиката в България. А ти си знаеш, че не ти е там мястото и че си назначен за КошЛУКОВА глава. Вземи освободи тези хора от страха – сега можеш да го направиш и то е точно това, което мечтаеше да направиш преди много години. Излез завинаги от тази пълна с признаци сграда, обърни се и кажи на сбогуване: „Момчета и момичета, не се страхувайте, не лежахме за това по затворите, нито пък за постове. И се борете за началници, които са наясно, че за една обществена телевизия рейтингът не значи много, но доверието значи всичко.“

Защото знаеш ли какво най-много липсва в тази наша държава? Достойнство липсва. Благословия е човек да може да го прояви.

Коментарът е от reduta.bg